Глава 29
Оставих другите да се разположат сами и намерих рекичка, за да измия кръвта от ръцете си. Врязах името на Гарет в плътта по ребрата си. Животът му завършваше гребена на една от вълните, които обрамчваха гърдите ми. Намерих ивица платно в чантата на седлото си, за да превържа разреза, въпреки че вече беше спрял да кърви.
Задържах се на ръба на потока и слушах как водата отмива кръвта по течението. Не ми се искаше да се връщам в лагера. Бяха зърнали истинската същност на Острието – моята истинска същност. Знаех, че какъвто и напредък да съм постигнала с Ривен, той е бил отмит точно както кръвта на Гарет. Просто се надявах, че ако са ме виждали като чудовище, то са ме виждали като необходимо чудовище.
Върнах се, за да намеря Сира и Николай да се карат кой заек да бъде изпечен първи.
Никой не каза нищо, когато седнах на леглото си. Облекчението ме придърпа към тънкия матрак. Не исках да ми се налага да защитавам избора си да убия този човек. Просто седях и гледах как димът изчезва в клоните над нас. Листата вече бяха започнали да падат, разкривайки морето от звезди, което заливаше небето.
– Кира заслужава първия избор – каза Николай, след като зайците бяха сготвени, а чаят – приготвен.
– Всичко е наред, – отговорих аз. Нямах търпение за чара му.
– Това е благодарност, Кира – настояваше тихо Николай, като насочваше шиш към мен. – По-добре си размърдай задника и го вземи, преди да съм хвърлил заека по теб. – Той вдигна заека, който Сира тъкмо издълбаваше, и се престори, че го хвърля. Засмях се, но Сира го стрелна с убийствен поглед. Вече се бях научила да не заставам между тази елфа и храната ѝ.
– Благодаря, – казах, докато се приближавах.
– Благодаря ви, че ни спасихте днес – каза Сира, а лицето ѝ бе лишено от всякакъв сарказъм. На врата ѝ имаше паста, която помагаше да се изцеди останалата част от сънната течност, макар че тя щеше да бъде летаргична в продължение на дни.
Повдигнах рамене.
– Ти щеше да направиш същото.
– Срам ме е да кажа, че бих се поколебала – призна Сира. Тъмните ѝ очи срещнаха моите, в тях нямаше никакъв смях. – Да те оставя да загинеш, щеше да изглежда като решение в момента. От това, което ми разказаха Ривен и Николай, ти дори не си се поколебала да прецениш възможностите си. Няма да забравя това, нито дълга към живота, който ти дължа. – Тя ми подаде част от заешкото, включващо голямо парче бутче. Само това ми беше достатъчно, за да разбера, че е сериозна.
Беше настъпила промяна.
– Мисля, че щях да помогна – каза Николай и се усмихна отстрани на Сира. – Но дори и да беше така, нямаше как да се справя сам с петнайсет мъже. И със сигурност не толкова зрелищно, колкото ти. – Николай ми намигна.
– Ривен помогна – напомних им, като отхапах от заека си. Каквото и да беше успяла да добави към него Сира, месото беше много по-сладко. Поех още една хапка, а стомахът ми закъркори доволно.
– От това, което чувам, не е много – добави Сира между хапки заек.
– Убих трима от тях! – Каза Ривен. Помислих си, че се е обидил, но той хвърли към Сира рядка усмивка. Тя проряза гърдите ми с топлината си. Ривен беше красив, когато не беше замислен. – И не съм чул някой да ми е благодарил за живота си – добави той, като хвърли още едно дърво в огъня.
– Уби трима за времето, в което тя свали… десет? – Николай хвърли поглед към мен.
– Единадесет. – Не скрих усмивката си.
Николай се засмя.
– Ти беше там само за морална подкрепа, Рив.
Ривен скръсти ръце и се опита да скрие смеха си.
– Предпочитам да мисля за него като за чирак – пошегувах се аз. Виолетовите очи на Ривен се насочиха към мен, а зад тях се появи гняв. Той искаше да ме убие, но аз отказах да отвърна поглед. Имах предвид това, което казах по-рано този ден. Повече нямаше да се забавлявам с неговата преценка за мен.
След миг Ривен ме дари с най-малката усмивка и кимна. Едва ли беше израз на одобрение, но беше значително подобрение.
– Не си чак толкова зле, колкото си мислех – призна Николай през смях. – Осъзнавам, че наистина можеше да ни убиеш онзи ден, когато нахлу през прозореца.
– Лесно – съгласих се аз, отпускайки един крак.
– Всички ли сенки се бият като теб? – Попита Сира. Тъмните ѝ очи ме изучаваха, сякаш се опитваха да разберат къде крия триковете си. Винаги е воин. В това отношение бяхме еднакви.
– Всички сме обучавани по един и същи начин – отвърнах дипломатично, като хвърлих костта от крака в огъня.
– Тогава не – каза Николай с крива усмивка.
– Всяка сянка може да убие Ник, ако питаш за това – отвърнах със самодоволна усмивка. Николай поднесе ръка към челото си и се свлече назад от нараненото си его. Той погледна през едното си око, за да се увери, че се усмихвам. Подхвърлих му малко заешко месо.
– Не разхищавайте храната – намеси се Сира. Гласът ѝ беше лек, но очите ѝ бяха сериозни. Николай се задави от смях.
– А аз? – Попита Ривен. – Може ли една сянка да ме свали? – Той беше застанал срещу едно от дърветата. Изражението му беше закачливо, но челюстта му беше твърда. На светлината на огъня очите му бяха езерца от черничеви пламъци, които следяха всяко мое движение; кожата ми настръхна под погледа му. Започвах да се наслаждавам на това усещане.
– Ще победиш една, а може би и две сенки – казах честно. – Ако някога към теб се приближат три или повече, препоръчвам ти да бягаш. Бързо.
Ривен се засмя, преди да вземе храната си. Никога не се хранеше, докато всички останали не се наобядват. Дори и аз.
– Колко сенки можеш да поемеш? – Попита Сира, като грабна още едно парче заек.
– Толкова, колкото ще ми се наложи, – отговорих аз. Две Сенки вече бяха загубили живота си заради нашия съюз. Не бях сляпа за факта, че още много ще бъдат убити, преди да стигнем до краля. Единствената ми цел беше да поддържам този брой възможно най-нисък.
Сира ми кимна с разбиране. Не погледнах към Ривен, но усетих, че ме изучава от мястото, където стоеше.
– Това взе тъмен обрат – каза Николай. Той се протегна от едната страна на огъня и събу ботушите си. – И така, Кира, кое е най-впечатляващото убийство, което някога си извършвала?
Подиграх се.
– Така се оправя настроението?
Николай лениво сви рамене.
– Това е най-подходящото време. Всички искаме да знаем.
Засмях се, но когато вдигнах поглед, три чифта очи ме гледаха обратно. В очакване.
– Веднъж свалих една мечка – предложих аз. – Само с една счупена стрела.
– Лъжеш – отвърна Николай и хвърли в огъня заешка кост. Тя изсвистя и се счупи в пламъците.
– Направо през окото. – Откопчах кобура на бедрото си и му го подхвърлих. Той изтръпна, когато го разкопча.
– Кръвна стомана? – Попита той със страхопочитание. Той прокара пръсти по тъмночервеното острие.
Кимнах.
– Проклетата мечка счупи оригиналната дръжка, затова я замених с нейната кост. – Николай проследи очертанията на бялата дръжка, като се съсредоточи върху мястото, където ковачът беше издълбал отпечатък от лапа в основата ѝ. Той подаде острието на Сира. Нейните нежни пръсти го изучаваха с деликатна благодарност.
– Мечките настрана – каза Николай, а очите му се спряха на стоманеното острие. – С кое убийство се гордееш най-много?
Замръзнах. Не се гордеех с нито едно от убийствата си. Убийствата бяха нещо, което трябваше да правя, нещо, в което бях много добра. Но никога не е било нещо, с което да се гордея. Лицето на Гарет проблесна в съзнанието ми. Не исках да го убивам. Съжалявах, че трябваше да го направя. Но в това нямаше никаква гордост. Никакво постижение или удовлетворение. Ако не друго, всяко от убийствата ми отслабваше гордостта ми, докато не остана нищо. Докато не се почувствах по-малко като човек, а повече като убиец. Но това все още не ме караше да се гордея.
– Знам го – прошепна Ривен и ме извади от мислите ми. Беше се запътил към едно дърво и се беше облегнал на широкия му ствол.
Погледнах го объркано.
– Миналата година в Силстра – започна той и се приближи до огъня. По-близо до мен.
Той седна до леглото ми и разпали огъня с пръчка.
– Една банда трафиканти е събирала халфлинги – продължи той. – Вземаха ги от бедняшките квартали и публичните домове. Бяха твърде много, за да може някой да ги спре. Никой не искаше да рискува живота си заради няколко полукръвни.
Осемнайсет халфлинги – помислих си аз.
– Хората на Кийтс? – Намеси се Сира, а очите ѝ бяха широко отворени от недоверие. – Шестдесет и четирима мъже бяха намерени да висят от язовирите тази нощ. Казваш, че всичко е било дело на един човек? – Тя погледна Ривен.
Той кимна.
– Ти? – Попита ме Сира, а очите ѝ се спряха на мен. – Как го направи? Да намериш и преместиш толкова много мъже за една нощ?
Не отговорих. Нощта беше дълга и в интерес на истината не помнех по-голямата част от нея. Само как тичах, забулена в тъмнина, и отвеждах мъжете един по един, докато всички не увиснаха на стените на канала. Хвърлих последния от тях през ръба, точно когато изгряваше първото слънце.
Нямах представа как Ривен го е разбрал. Потърсих отговор в лицето му, но той само сви рамене.
– Знаех, че отговорника трябва да е някой, който се е посветил да помага на халфлингите. Независимо от риска – каза Ривен, без да ме поглежда. – Когато ми показа онзи медальон в селото, разбрах, че това си ти. Кой друг би могъл да го направи? Кой друг би го направил? – Очите му се насочиха към мен. Целият гняв, който обикновено таяха към мен, беше изчезнал. Виолетовият им оттенък беше мек, дори приветлив. Веждите на Ривен се смръщиха, докато проследяваше линиите на лицето ми, сякаш ме виждаше за първи път.
– Трябваше по-рано да разбера, че си ти. Позволих на собствените си предположения да замъглят преценката ми, – завърши Ривен. Това беше най-близкото до извинение, което щях да получа.
Той протегна ръка и потупа коляното ми. Почувствах същия шок от нещо между нас, което се разпалваше всеки път, когато се докосвахме. То премина през кожата ми и навлезе в кръвта ми. Ривен отдръпна ръката си и я обърна, за да изучи пръстите си. Каквото и да беше това, което продължаваше да се случва между нас, Ривен също не го разбираше.
***
Сцената беше точно както при следобедната атака. Карета с два коня. Ездачите им бяха паднали на земята с моите остриета в гърлата им. Един от ботушите им все още висеше на стремето. Телата на убитите от мен и Ривен все още лежаха там, където бяха паднали, но Ривен не беше открит никъде. Нито пък Сира или Николай.
Те просто изчезнаха.
Гарет застана пред мен с вдигнати ръце. Усетих как ръката ми се придвижва към кинжала, подготвяйки се за убийство. Щеше да се наложи да го направя отново. Винаги трябваше да го правя отново. Убийството никога не свършваше.
Но тогава там изобщо не стоеше Гарет.
Това беше тя.
Изглеждаше красива, както винаги. Русата ѝ коса, подредена на меки вълни, се полюшваше от вятъра, който не усещах. Слънцето грееше от нея, както и усмивката, която ми подаряваше. Ярка и широка, обрамчена от розови устни със същия цвят, с който се изчервяваха бузите ѝ, когато я погледнех.
Усмихнах се в отговор и протегнах ръка, за да я докосна. Само веднъж. Само още веднъж.
Тя спря да се усмихва. Очите ѝ с цвят на мед плуваха в локва от сълзи, които се стичаха по лицето ѝ.
– Ти обеща, – прошепна тя, протягайки ръка към мен.
Обеща.
Обеща.
Обеща.
Не. Не бих го направила отново. Защо тя продължаваше да ме търси? Продължи да ме кара да го преживявам отново и отново?
– Не ме карай да го правя, – помолих.
– Ти обеща – изхлипа тя и падна на колене.
– Никога не съм обещавала това, – казах ѝ, както много пъти преди.
Отидох при нея, без да искам. Тялото ми не беше мое. То беше задвижвано от волята на съня ми. На спомена ми.
Тя ме погледна. Сърцераздирателно и красиво.
– Ти обеща, Кира, – прошепна тя.
Пробих кинжала си в сърцето ѝ. Това беше единственото, което можех да направя, за да я накарам да млъкне.
***
Събудих се върху пръстта, а лицето ми беше обляно от слаба светлина от угасващия огън. Нечии ръце ме бяха обгърнали. Те ми шепнеха нещо в ухото.
– Всичко е наред. Всичко е наред. – Това беше Ривен. Гласът му беше по-мек, отколкото някога бях чувала. Ръката му погали косата ми, докато шепнеше още успокоителни думи.
Отпуснах се в него, твърде изтощена от съня, за да се интересувам какво мисли за него или колко близо са ръцете му до белезите по гърба ми. Адреналинът премина през мен, а дишането ми беше накъсано, докато се опитвах да си спомня, че нищо от това не беше реално. Не беше реално.
Ривен отдръпна глава назад, за да ме погледне, и задържа бузата ми в дланта си.
– Плашеше конете, – промълви той.
– Не исках да го правя, – отговорих глупаво. – Обикновено те не са толкова лоши.
Пръстите му се отпуснаха върху бузата ми. Очаквах да видя гняв в очите му, но погледът му беше мек. Пълните му устни се набръчкаха, докато челюстта му се огъваше. Загриженост. Ривен беше загрижен за мен. Дъхът ми секна. Толкова отдавна никой не се беше грижил за мен, за да се тревожи за кошмарите ми.
– Всичко е наред – прошепна Ривен, а устните му се допряха до ухото ми. Той прокара палеца си по бузата ми и спря, сякаш осъзнавайки, че го е направил. Пусна ръката си от лицето ми, но все още усещах топлината му до себе си.
– Често ли ти се случва? – Попита той тихо, а очите му срещнаха моите.
Повдигнах рамене на твърдата земя.
– Трябва да знам, – промърморих. Ривен прехапа устни, сдържайки репликата си. Той кимна и не зададе въпроса отново. Поех си дълбоко дъх, а стягането в гърдите ми започна да се разхлабва. Когато вдишах отново, усещах само миризмата на Ривен.
– Мислех, че не даваш обещания? – Попита той, след като дишането ми се забави до обичайния си ритъм. Замръзнах. Какво бях казала насън?
– Не давам – прошепнах след няколко вдишвания. – Вече не.
– Заради кошмарите? – Веждите му се смръщиха, докато избърсваше мокротата по бузата ми. Бях плакала.
Поклатих глава. Кошмарите бяха просто реакция на това, което бях направила. Обещанието, което не можах да изпълня.
– Защото едно неспазено обещание, което ме преследва, е достатъчно – казах, отказвайки да срещна погледа му. Претърколих се обратно върху мекото легло.
Той не зададе повече въпроси. Просто лежеше до мен, докато не заспах. Точно преди познатото одеяло на нищото да ме покрие, усетих нещо топло да се допира до ръката ми. Лежахме така един до друг, едва докосвайки се, до сутринта.
Назад към част 29 Напред към част 31
