Глава 34
Сира и Колин ни чакаха пред изоставения склад. Ръцете ѝ бяха скръстени, а знаците ѝ блестяха на топлата светлина на последното залязващо слънце. Носеше кожени маншети на широките си рамене, които се извисяваха над тънката рамка на Колин. Беше готова за следващата част от мисията ни.
Сира поклати глава, докато Николай вкарваше каретата през широките врати на сградата. Ароматът на застояло зърно и плесен изпълни каретата, когато отворих вратата и скочих долу, преди да сме спрели напълно.
Очите ѝ проследиха роклята ми и гърбът ми се стегна. Сира повдигна вежди и ми кимна одобрително.
– Закъсняхте – каза тя за поздрав.
– Посъветвай се с Ривен – казах ѝ, без да крия раздразнението си.
Ривен слезе зад мен и подхвърли медальона на Сира, тя го хвана с една ръка.
– Тогава е готово. Няма изненади? – Попита тя. Тя завъртя центъра на медальона и той се разчупи като яйце. Вътре имаше златен ключ. Не от ковано желязо, каквито се използват в таверните или кръчмите, а кръгло парче злато. Елфически ключ.
Сира подхвърли безполезната обвивка на Николай. Тя отскачаше от едната ръка в другата, преди той най-накрая да я улови в костта на лакътя си. Сира не можеше да не се усмихне.
– Всъщност нищо друго освен изненади, – казах аз, все още загледана в кръглия ключ. – Но ще трябва да ви разкажем по пътя. – Очите ми се насочиха към Сира. Трябваше тя да разбере спешността. – Трябва да тръгнем тази вечер. Сега.
Сира погледна към хоризонта, последното слънце почти беше залязло. Тъмнолилави ивици обагриха небето, а на запад започнаха да трептят звезди.
– Екипът ми вече чака, за да вземе експлозивите. Щом им занеса ключа, ще се върнем тук след по-малко от час – каза тя, прибирайки златния ключ в скрит джоб на кожите си. – Ще накарам някой да подготви конете. Колин, натовари чантите за седлото…
– Не мисля, че имаме време да яздим коне – казах аз. – С каретата ще е по-бързо. – Хвърлих поглед към Николай и Ривен, които си шепнеха в предната част на каретата. Николай завъртя очи на нещо, което Ривен каза. Помислих си, че не са ме чули, но тогава Николай направи крачка към нас.
– Каретата не може да се движи толкова бързо, колкото ние на кон – отвърна той и се обърна към Ривен.
– Не, – казах аз, а погледът ми прескачаше между тях. – Но и не можем да пътуваме през нощта на кон. Искам да стигнем до Силстра възможно най-скоро. Никакви други спирания, освен за смяна на конете.
Ривен се премести до мен. Усещах топлината, която се излъчваше от тялото му, и се борех с желанието да се облегна на него. Каквото и да се беше случило между нас в Жътвата, беше грешка. Отвличане на вниманието. Сега не можехме да си позволим повече разсейване.
– По-вероятно е да ни спрат Сенките, ако вземем каретата. Ще трябва да останем на Кралския път. Няма да има как да се скрием – каза Ривен и скръсти ръце. Усещах тежестта на виолетовите му очи върху себе си, но не срещнах погледа му.
– За щастие пътуваш с „Острието на краля“ – отвърнах аз. – Ако ни спрат, мога да изтегля ранга. Никой няма да претърси каретата, ако се разкрия.
Николай поклати глава.
– Няма причина да поемаш такива рискове със самоличността си. По-добре да не бързаш и да останеш скрита. – Той свали шапката на кочияш, черните кичури се разляха по челото му.
– Тази възможност излетя през прозореца, когато бях принудена да танцувам с принца – отвърнах аз. – Нямаме време. Вече бях забелязана – с тъмна фея, не по-малко. Всичко, което рискувам, ще бъде безсмислено, ако не успеем да стигнем до Силстра навреме.
Николай погледна Ривен с молба.
– Не е нужно да бързаме, Рив – подкани го той, като хвърли шапката си на земята.
Ривен не проговори, а очите му се преместиха от тези на Николай към моите. Аз стоях на мястото си със скръстени ръце. Челюстта на Ривен се изпъна, дългата му коса се понесе на вятъра, който духаше от голямата врата, но той не прекъсна погледа си. Николай беше негов приятел, най-добрият му приятел. Но аз бях права. Каквито и да бяхме – съюзници, съучастници, съперници – той трябваше да застане на моя страна. Трябваше да се съгласи пред всички останали. Само така щяха да се съгласят да променят плана.
– Кира е права – кимна Ривен. – Тръгваме тази вечер.
Въздъхнах с облекчение, преди да започна да издавам заповеди.
– Николай, можеш ли да поставиш експлозивите в багажника – има ли достатъчно място? – Попитах. Той кимна. – Добре, ти и Колин може да поработите по това, докато Сира открадне чантите. – Сира се измъкна от склада и изчезна в нощта. – Всичко останало е опаковано – продължих аз. – Двамата с Ривен ще начертаем маршрута и ще планираме смените си. Смятам, че можем да вземем петима. Кой искаш да бъде петият? – Погледнах към Ривен.
– Колин, – отговори той. – Той познава експлозивите почти толкова добре, колкото и Ник.
– Имам ли право на глас в това? – Попита Колин. Всички в стаята замръзнаха и впериха поглед в халфлинга. Никой не оспори заповедите на Ривен.
– Имаш ли нещо против плана? – Попита Ривен. Видях промяната в очите му, тъмнината, която се завихряше под него. Мускулите на гърба му се напрегнаха, подготвяйки се за битка.
– Всъщност имам. – Колин стоеше прав, с ръце, притиснати отстрани, като новобранец в кралската армия. Пулсът в гърлото му се ускори, но той не се обърна към Ривен.
Ривен направи крачка напред, а едрият му ръст се извисяваше над Колин. Дългата му тъмна коса оставяше сенки, по които вървеше. Не знаех дали силата му струеше от него в израз на доминация или на липса на контрол. Така или иначе Колин нямаше да издържи дълго.
– Продължавай тогава – каза Ривен. Той произнасяше всяка сричка, така че Колин имаше пълна представа за дългите му зъби. Това не беше заповед, а предизвикателство.
Колин най-сетне прекъсна погледа на Ривен, за да ме погледне, а носът и веждите му се набръчкаха, докато очите му проследяваха лицето ми. Усещах отвращението, което се носеше от него. Ривен не беше единствения, който се бореше да ми се довери.
– Сигурен ли си, че можем да ѝ се доверим? – Попита Колин с режещ тон. – Ами ако това е нейния план? Да ни накара да се съберем в една карета, да не можем да избягаме никъде, само за да ни предаде на Сенките. Може би дори на самия крал. Тя ни помага да се сдобием с една огърлица и изведнъж да променим целия план, защото тя е казала така? Тя е прекарала целия си живот в убиване на хора като мен. Тя е убиец на Краля и негова курва.
Гневът премина през мен като светкавица. Пръстите ми изтръпнаха, докато се стягаха за пергаментовия кинжал в ръката ми. Колин вече веднъж беше осуетил плановете ни заради нахалството си. Това бе коствало живота на две сенки. Вдигнах кинжала, готова да кажа на Колин какво точно мисля за надеждността му, когато Ривен изръмжа толкова силно, че стените се разтресоха.
Халфлингите в задната част на стаята спряха да правят това, което правеха, и се загледаха. Ривен се издигаше над Колин, а острите му зъби бяха само на сантиметри от лицето му. Въздухът затрещя и усетих онзи познат привкус по устните си. Сенките около Ривен сякаш се огънаха, пълзейки по пода към треперещите крака на Колин. Ривен беше казал, че силите му са изключително ограничени, но каквито и сили да имаше, сега ги използваше. Виолетовите му очи се бяха закотвили върху Колин, а около зеницата му светеше сребърен пръстен.
Беше ужасяващ и красив.
Помислих си, че може да нападне Колин точно тогава, но Николай го хвана за ръката. Ривен се обърна към него, устните му се притиснаха към зъбите. Той вдигна ръка над главата си, готвейки се да нанесе удар. Николай не се поколеба, очите му се взираха в тези на Ривен. Направих крачка към тях, готова да избутам Ник от пътя, но нещо в яростта на Ривен се разтрепери. Очите му омекнаха и сенките се отдръпнаха назад покрай стената. Той примигна веднъж и аз знаех, че този път вижда в Николай приятел, а не заплаха.
Ривен пое няколко дълбоки вдишвания, а раменете му се свиха към пода. Когато вдигна поглед, устата му беше изправена. Можех да видя пулса на челюстта му и червената точка по устната му от мястото, където собствените му зъби я бяха пробили.
Електрическото напрежение, което се беше появило между нас, избухна. Страхувах се да докосна собствената си кожа от горещината, която ме пронизваше. Преместих краката си, осъзнавайки, че единственото докосване, което искам, е това на Ривен. Той ме погледна, ноздрите му се разшириха, сякаш усещаше желанието по кожата ми. Извих пръсти зад гърба си. Не знаех какво е това чувство между нас, нито какво означава, но знаех, че и двамата трябва да останем съсредоточени.
Ривен кимна, сякаш четеше мислите ми. Обърна се към Колин и групата Елверинци, които стояха зад него.
– Искам да разрешим въпроса сега, пред всички – изкрещя Ривен. – Знам, че не съм ви насърчавала да се доверявате на Кира… или дори да я възприемате като една от нас. – Очите му се насочиха към мен и запалиха огън в корема ми.
– Това е моя грешка – продължи Ривен. – Имах собствени резерви към Кира заради титлата ѝ – титла, която ѝ беше наложена. – Той се втренчи в Колин. – Никога не трябваше да позволявам това да оцвети собствените ти чувства към нея. Ако някой се е почувствал неспокоен заради провала ми като лидер, се извинявам. На всички вас и най-вече на Кира. – Гърлото ми се стегна при думите му. В тона му нямаше сарказъм, нито твърдост в лицето му. Извинението му разкъса гърдите ми. Беше се вслушал в това, което казах в Каерт. Беше слушал и вярваше, че съм права. Лицата на онези две Сенки се появиха в съзнанието ми. Мисълта за тях ме глождеше, както винаги, но болката беше по-лесна за понасяне, като знаех, че Ривен също е разбрал тежестта на смъртта им.
– Трябва да си имаме доверие – продължи Ривен, – ако искаме да оцелеем достатъчно дълго, за да въздадем на халфлингците справедливостта, която заслужават. Кира се изложи на риск в момента, в който предложи съюз. Не трябваше да го приемаме… Не трябваше да го приемам, но го направих. И не съжалявам за това решение. Тя вече два пъти рискува живота си – спаси Николай и Сира също, а тази вечер успя да завърши мисията сама. Мисия, която беше застрашена само защото не можех да ѝ се доверя достатъчно.
Той погледна право към мен, като придърпа ръката си към гърдите. Направи крачка към мен, без да прекъсва погледа си.
– Няма да направя тази грешка отново – завърши той с нисък глас.
Целият въздух излезе от дробовете ми и гърдите ми се стегнаха. Държах устата си в права линия, докато кимах. Не исках да показвам на всички колко дълбоко ме засегнаха думите на Ривен. По някакъв начин бях чакала седмици наред Ривен да ги каже, но те ме изнервяха. Всеки, който се грижеше за мен достатъчно, за да го покаже, завършваше наранен или мъртъв. Не исках да бъда отговорна за това, което ще се случи с Ривен.
Наведох се напред и се канех да направя крачка, когато Колин се намести на краката си. Ривен се обърна толкова бързо, че си помислих, че напълно се е превърнал в сянка.
– Тук няма място за теб – каза Ривен на Колин и отново се приближи до него. Този път раменете му не се смъкнаха напред в пристъп, а устните му покриха всичките му зъби. Беше смъртоносно спокоен, със спокойствието на хищник, застанал пред плячката си.
Очите на Колин се разшириха и той погледна между Ривен и Николай, молейки последния да застане отново между тях.
– Съжалявам, Ривен – прошепна той.
– Ти ще водиш Елверинската група, която се отправя към Пристанището на смъртните. Сира ще ви изпрати информация как да се снабдите там и кои села ще снабдите първо. Разбрахме ли се? – Ривен заповяда, а дълбокият му глас се разнесе от стените.
Колин наведе глава и си тръгна, без да каже нищо повече.
Останалата част от групата се зае с опаковането. Двама халфлинги отвързаха конете и ги отведоха. Николай се наведе, за да огледа ходовата част на каретата.
– Ще бъда в гостната, когато сте готови – каза ми Ривен и се отправи към вратата, без да чака отговор. Взех пример от Николай и останалите и реших да му дам малко пространство. Грабнах чантата си за седлото и се отбих в каретата, за да се преоблека. Съблякох роклята и се отпуснах в обичайните си панталони и туника. Увих наметалото си около врата, чувствайки се отново като себе си.
Изскочих и се облегнах на каретата. Николай беше отдолу, с гръб към една подвижна дъска. Каза, че я е измислил, за да му помага да изгражда творенията си, които бяха разпръснати из склада. Чух го да удря нещо по метала на ходовата част. След още няколко замаха той се изтърколи и ме погледна.
Веждите му бяха смръщени, а очите му танцуваха от моите към ходовата част. Прехапа устна и видях как зад очите му се върти въпрос.
– Какво, Ник? – Попитах, за да го избавя от страданието му.
Той наклони глава, държейки в ръка гаечен ключ.
– Нещо се е случило между теб и Рив в имението. – Това не беше въпрос.
Прилив на топлина заля бузите ми, когато той се плъзна обратно под каретата. Бях благодарна, че не можа да види виновния израз на лицето ми. Не знаех как да му отговоря, когато се изтърколи обратно, затова свих рамене, надявайки се, че няма да пита за подробности.
– Това обяснява защо е нащрек – промърмори Николай, докато се въртеше в нещо под каретата.
– Той винаги е нащрек около мен, – казах аз. – Мисля, че ме мрази.
Смехът на Николай бе потиснат от нещото, който седеше над главата му. Той се изтърколи назад и вдигна едно вежди към мен.
– Не чу ли тази реч? – Устните на Николай се напукаха в палава усмивка. – Ривен не те мрази, Кира. И двамата знаем защо го изкарваш на нокти.
Извърнах очи. Ние с Николай нямаше да водим този разговор.
– Единственото, което знам, е, че трябва да продължиш да работиш. Според мен имаме пет дни, докато Сенките започнат да патрулират. Което означава, че имаме четири дни да взривим язовира.
***
Три дни пътувахме до Силстра. Часовете минаваха в мъгла от неудобен сън, лежейки по пейките на каретата, докато неравният път ме будеше на всеки няколкостотин метра. Когато конете започнаха да се бавят, потърсих лесна замяна. Всеки път давах малка торбичка със злато на стойност три пъти по-висока от стойността на два коня. Нямахме време за размяна. Паркирахме само за няколко минути, преди отново да тръгнем на път.
На дъното на вагона ни бяха закачени откраднати експлозиви. Някои бяха прибрани под пейката, на която седях. Останалите бяха натъпкани във фалшивия покрив, който Николай беше проектирал. Работата му беше толкова безпроблемна, че не мисля, че някой би забелязал скритото отделение, освен ако не знаеше, че е там.
Дните бяха разделени на четиричасови смени. Единият караше каретата, а другия пазеше. Другите двама се опитваха да си починат вътре, преди да си разменят местата отново четири часа по-късно. Партнирах си с Николай, като не се доверявах на Ривен. Всички трябваше да се съсредоточим върху язовира. Една грешка и мисията ни щеше да се провали.
Николай почти не спа. С часове съшиваше дълги листове плат. Не разбрах какво конструира, освен че щеше да побере експлозивите. Николай се движеше твърде бързо, за да отговори на въпросите ми, очите му бяха зачервени от липсата на сън.
Почти не разговаряхме. Всички бяха твърде изтощени за думи, но между нас се зараждаше и пълзящо напрежение с всяка изминала миля до Силстра. В главата ми се въртяха въпроси, които не ми позволяваха да заспя. Дали Сенките ще ни спрат още преди да сме стигнали до Силстра? Дали експлозивите ще бъдат достатъчни, за да повредят язовира? Дали щетите ще бъдат достатъчни, за да унищожат изцяло каналите? Всеки миг ми се струваше, че висим над ръба на скала, на един силен вятър разстояние от падане в забвение.
На втората вечер прошепнах въпросите на глас, твърде уморена, за да ги държа повече в главата си. Николай вдигна поглед от работата си, с режещо ножче, затъкнато зад ухото му, и с макара конец в устата. Сбърчи вежди и хвърли макарата в скута си.
– Язовирът ще се взриви, Кира – каза той с диви, червени очи. – Направил съм изчисленията. След като напълня детонаторите, тези колани ще са достатъчно силни, за да сринат двореца в Кората, ако поискаме. – Той се вглъби отново в шиенето, като си мърмореше. Цялата му флиртаджийска енергия се беше изпарила и остави един Николай, когото едва познавах.
Николай, изобретателят, който не се интересуваше от нищо друго освен от работата си.
Стигнахме до Силстра за три дни. Чудодейна скорост, която се надявах никога повече да не ми се налага да постигам. Цялото ми тяло ме болеше от пътуването. Гърлото ми гореше от жажда. Бях твърде уморена, за да разбера дали искам вода или напитка, но все пак извадих флакона с еликсир от винвра и пуснах на езика си вкус от черната течност. Дращенето отшумя заедно със сковаността във врата ми, но изтощението все още дърпаше крайниците ми, докато ги измъквах от каретата.
Грабнах чантите за седло, вързани отзад на каруцата. Ривен се приближи зад мен, като взе своята чанта и моята.
– Остави ги на другите да ги вземат – каза той тихо, когато от скривалището се появиха трима халфлинги. – Имаш нужда от почивка, Кира.
Това беше първият ни разговор, откакто напуснахме Серелиат. Кимнах и влязох в къщата, като не исках нищо повече от топла вана и легло. Ривен поздрави халфлингите, които ни чакаха вътре. Тя носеше здрава рокля, а полите ѝ бяха покрити с престилка. Тя държеше два ключа.
Тя подаде на Ривен черен ключ със златен етикет, но той поклати глава.
– Дай този на нея – каза той, като направи жест към мен. Повдигнах вежди и взех ключа от ръката на халфлинката.
– Само в нея има баня – обясни Ривен, а очите му бяха меки. Успокоих се, трогната от добротата, а той изчезна нагоре по стълбите със собствения си ключ.
Не бързах да се къпя във ваната, като отмивах всяка минута от последните три дни. Наслаждавах се на леглото, благодарна, че мога да спя в нощницата си, а не в дрехите, които носех от няколко дни. Тялото ми се отпусна в мекия матрак, готово за сън, но умът ми не можеше да не се запита дали тази нощна почивка няма да е последната ми.
Назад към част 34 Напред към част 36
