Глава 36
Цялото ми тяло ме болеше. Кървях навсякъде. Малки парченца шрапнел бяха разкъсали дрехите ми и се бяха забили в плътта ми. Опитах се да се изправя, но главата ми се разцепи от мъка, докато земята се въртеше под ръцете ми. Паднах обратно на земята. Разтрих слепоочието си, сякаш това щеше да потисне пулсирането в черепа ми. Издърпах ръката си назад и усетих нещо мокро. Пръстите ми бавно се фокусираха, докато примигвах. Бяха лепкави от кехлибарена кръв.
„Трябва да си тръгна“ – помислих си. Охраната щеше да ни причака след малко.
Ние. Къде беше Ривен?
„Дали е попаднал в експлозията?“ – Помислих си. Опитах се да извикам за помощ, но се задавих от кръвта, която се стичаше в гърлото ми.
Обърнах се и видях едно лице.
Не беше на Ривен. Качулката ѝ беше паднала при взрива, но разпознах дългата плитка. Очите ѝ бяха отворени, кехлибарената кръв капеше върху мръсотията от едното ѝ чело, а топазовият оттенък на ирисите ѝ беше точно толкова пронизващ, колкото и приживе.
Сянката.
Изглеждаше смътно позната. Може да съм я обучавала в Ордена или да съм пресичала пътищата си с нея. Но не знаех името ѝ и сега никога нямаше да го знам. Единственото, което знаех, беше, че е млада. Можех да го видя по кожата, по ръцете ѝ. Беше един от халфлингите, избрани да поемат Изпитанията преди времето си.
А сега тя беше мъртва.
Стомахът ми се сви, докато повръщах кръв по калта. Очите ми залепнаха. Бях дошла да спася халфлингите, а сега гледах една от тях. Мъртва. Неизмерима болка, по-страшна от всички рани, които бях получила, се разнесе из тялото ми.
Бях я провалила. Толкова много се опитвах да я запазя жива и все пак се провалих. Отново се отдръпнах, чувствайки се празна отвътре, докато болката ми ме покриваше със забрава.
Бях я провалила, но нямаше да живея с това още дълго. Затворих очи, готова да се отдам на небитието. Готова болката, която носех години наред, да изчезне с последния ми дъх. Раменете ми се отпуснаха към земята.
В дима се появи някаква фигура.
Ривен скочи от коня и коленичи до мен. Очите му пробягаха по тялото ми, за да оценят щетите. Видях как устните му се движат, но ушите ми звъняха прекалено силно, за да го чуя.
Протегнах ръка към Сянката, като я хванах за счупената ръка. На лицето на Ривен се появи признание. Той нежно затвори очите ѝ и ме погледна надолу.
– Вече нищо не можем да направим за нея, – мисля, че казаха устните му.
Ривен ме вдигна и ме качи на коня. Преобърнах се от болка, но той се вмъкна зад мен и притисна корема ми. Намокрих ръката му с кръвта си, докато галопирахме далеч от мястото на инцидента. Болката се разрастваше с всяка крачка. Облегнах се назад в Ривен, главата ми увисна свободно на рамото му.
– Направихме ли го? – Попитах го, като си поемах дъх. Не можех да видя щетите с целия дим. Надявах се, че не съм изпитала толкова болка напразно. Надявах се, че Сянката не е умряла напразно.
Той кимна твърдо, погледна лицето ми и прехапа бузата си. Започнах да накланям глава надолу, исках да видя състоянието на тялото си, но Ривен ме спря. Една нежна ръка, по-мека от първите снежни люспи, придържаше брадичката ми. Той не искаше да виждам. Сигурно е било толкова зле, колкото се чувствах.
В съзнанието ми се завъртяха мътни образи. Кракът на Николай. Ривен, който ме хвана покрай стената. Първите парчета шрапнел, които се забиха в кожата ми. Главата ми се отби в рамото на Ривен, дори гъстият му аромат на бреза и роса не можа да прочисти съзнанието ми. Опитах се да се успокоя, като се съсредоточих върху дъха си, но всяко вдишване разкъсваше дробовете ми и всяко издишване беше слабо свистене. Сградите край нас се размиваха. Ривен караше твърде бързо, а аз виждах твърде бавно, за да разбера къде се намираме. Тежките ми клепачи се затвориха. Когато ги отворих, сградите се бяха превърнали в размазано лунно бежово петно.
Поле? Помислих си, без да мога да преценя. Мигнах отново и бяхме заобиколени от дървета. Главата ми се отпусна в челюстта на Ривен. Той наклони глава и погали косата ми, докато яздехме. Искаше ми се да заспя. Да изпадна в забрава, за да не ми се налага да усещам повече болката.
Очите ми бяха натежали. Беше ми все едно къде отиваме. Знаех това, което Ривен се страхуваше да признае. Умирах. Болката в краката ми вече беше започнала да изчезва. Вече не можех да ги усещам. Скоро нямаше да усещам изобщо нищо.
Чух как сърцето на Ривен заби в гърдите му. Тежкото му дишане се блъскаше в гърба ми. Вдигнах ръка към гърдите си, очаквайки да усетя същия бърз пулс, но сърцето ми беше бавно. Спокойно.
Бях готова.
Ривен сигурно е видял, че очите ми се затварят, защото ме разтърси с ръка.
– Бъди будна, Кира, – каза той силно в ухото ми. Изтръпнах. Звъненето беше утихнало достатъчно, за да може виковете му да наранят.
– Уморена съм, – прошепнах.
– Още малко – подкани ме Ривен и заби пети в коня, опитвайки се да го накара да тича по-бързо.
– Ривен. Уморена съм. – Молех го. Умолявах го да ме остави да заспя. Да ме остави на мира край пътя. Тялото ми беше разбито. Вече бях загубила толкова много кръв и бях сигурна, че краката ми са разбити. Надигнах лице, за да го погледна, но зрението ми се замъгли. Червени петна покриваха лицето на Ривен. Тежките ми клепачи паднаха, а аз бях твърде уморена, за да се боря с него.
– Не! – Изкрещя Ривен и ме разтърси, докато очите ми отново се отвориха. – Не можеш да спиш, Кира. Остани будна. Ще ни заведа при някой, който може да ти помогне.
– Нямам нужда от помощ, – възразих аз.
– Сега не е моментът за твоята безумна независимост – пошегува се Ривен, макар че гласът му беше твърд.
– Не това имам предвид – измърморих, а очите ми се фокусираха върху дъгата на носа му. Ривен се обърна да ме погледне, очите му бяха широки и стъклени. Опитах се да вдигна ръката си към бузата му, но ръката ми увисна настрани. – Просто ме остави да умра. Моля те.
Признанието сломи всякаква решителност, която ми беше останала. Гръдният ми кош се отпусна, а крайниците ми се отпуснаха. Бях уморена да се боря. Уморена съм да убивам. Тялото ми беше настръхнало от раните, но нямаше нищо общо с десетилетията, които бях прекарала в опити да забравя лицата на хората, на децата. Невинните, чиито имена бях взела, сякаш това беше истинско покаяние.
Не исках повече да го правя.
– Уморена съм – казах отново, а горещите сълзи се търкулнаха по лицето ми, оставяйки кехлибарени ивици. Ривен ме гледаше, а линията между веждите му се задълбочаваше, докато поклащаше глава. Усетих как ръката му стиска още по-силно кръста ми, сякаш можеше да ме задържи до живот само с помощта на волята си. Ръката му разтърси торса ми, докато пътувахме през една гора. Очите ми не можеха да останат отворени достатъчно, за да видя дърветата. Усещах само влажната земя и аромата на кръвта ми.
Ривен си пое дълбоко дъх, а гласът му се чупеше в косата ми.
– Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, но трябва да останеш будна, Кира. – Това беше сделка.
Погледнах лицето му през миглите си. Челюстта му трепереше, а очите му бяха в червена рамка. Кехлибарен кръг покриваше бузата му от мястото, където лицето му бе докоснало главата ми. Защо не можеше да види колко съм съкрушена? Защо не разбра, че не си струва да ме спасява?
– Не мога, – прошепнах аз.
Той преглътна толкова силно, че го усетих срещу главата си.
– Трябва да го направиш, – каза той и гласът му се раздвои. Вдигнах поглед към него. Главата му беше наклонена на една страна, докато се съсредоточаваше върху пътя. Не видях друга кръв по него освен моята, но Ривен също се беше пречупил.
Можех да играя играта му за известно време, ако това означаваше, че няма да се пречупи напълно.
– На колко години си? – Попитах, твърде слаба, за да се усмихна.
Ривен вдиша треперещ дъх и се засмя срещу косата ми.
– Роден съм преди малко повече от деветдесет години. Аз съм най-младият от нашия вид, роден от фея на име Летелия Нументира.
Името събуди нещо в паметта ми, но главата ме болеше твърде силно, за да го възстановя. Оставих лицето си да падне напред, подскачайки заедно с походката на коня ни, докато Ривен не ме придърпа към кръста на шията си.
– Беше красива – прошепна той и сведе очи, за да се увери, че съм в съзнание. Опитах се да се усмихна, но бузите ме боляха, сякаш кожата около устните ми беше сурова. – Беше прекрасна певица и стрелец. Любимите ѝ цветя бяха рози и затова Аралинт е осеян с тях. Ферон се грижеше градините му да са пълни с тях при всяко нейно посещение. Сега той ги пази целогодишно в нейна памет.
Кимнах и затворих очи, докато си спомнях свежия аромат на флоралните рози. Беше същата роса, която покриваше кожата на Ривен.
– Тя беше надарена – продължи той, като ме разбуди. – Дори за фея. Казват, че имала способността да се превръща в сова.
Примигнах. Все още усещах шока през болката.
– Шейпшифтър? – Промърморих.
– Да – отвърна Ривен. – Рядка дарба, дори сред феите.
Ривен леко ме потупа по бузата, за да отвори очите ми. Постарах се да го погледна през миглите си. Сега привличането беше по-силно. Наистина умирах. Всичко, което трябваше да направя, беше да позволя на мрака да ме завладее.
– Тя също е била лечителка – намеси се Ривен и поклати рамо под главата ми. – Не само еликсири и отвари, макар че беше и майстор алхимик. Имала е дарбата да лекува. Умението да сплита разкъсана плът или да лекува болни на ръба на смъртта.
„Жалко, че не е тук“ – помислих си.
– Баща ти? – Издишах, опитвайки се да остана в съзнание. Белите ми дробове горяха, изпращайки мъчителни вълни от болка в тялото ми с всеки дъх. Езикът ми беше покрит с металния привкус на кръвта ми. Не ми оставаше много време.
– Аз нямам баща – каза Ривен, дъвчейки устните си, докато ме гледаше. – Почакай, Кира. Почти сме там. – Паниката покриваше думите му. Пулсът му заби във врата. Можех да усетя адреналина, който се разнасяше в кръвта му. Ривен беше уплашен. По-изплашен, отколкото някога съм го виждала, но нямаше нужда да бъде.
Смъртта не ме плашеше.
„Смъртта е единственото сигурно нещо в този живот.“ Това бяха думите на Ривен. На Сянката. Феята, която се придържаше към мен, желаейки да живея.
Но аз бях готова за тази сигурност. Затворих очи и повече не ги отворих.
***
Гласове. Чух гласове.
– Какво стана? – извика някой. Груб глас. Не обичайната му уверена откровеност. Това беше Николай.
– Детонаторите се повредиха и Кира реши сама да ги запали. – Твърд глас на Ривен. Звучеше близко. Усещах дъха му върху бузата си. Той ме носеше на ръце.
Отворих очи на косъм. Прекалено много ме болеше, за да ги разширя повече. Бяхме в една стая. Не, в пещера. Таванът и стените бяха от тъмен камък, но имаше светлина. Много светлина. В ъгъла на помещението забелязах голям факел.
– Вкарай я там – заповяда дрезгав женски глас. През пролуката на миглите си видях малка, сивокоса жена да върви пред Ривен. – Сложи я на масата – каза същият глас, макар че думите ѝ бяха приглушени, сякаш беше далеч.
Отново надникнах през миглите си. Тя беше близо. Някой друг заговори, но думите му бяха приглушени, сякаш бях потопена под водата и чувах само каданса на речта му.
Ривен ме сложи на земята с огромна нежност. Твърдостта на гърба ми ме болеше. Липсваше ми безтегловността, която изпитвах, когато бях люляна в ръцете му. Опитах се да говоря, но от гърлото ми се изтръгна неестествен звук. Мисля, че крещях.
– Как е очаквала да оцелее след взрива? – Попита дрезгавия женски глас. – Има толкова много кръв. Цяло чудо е, че е успяла да стигне дотук и да диша. – Ръцете ми се сгънаха неконтролируемо, докато стенех. Беше ми горещо. Сякаш горях отвътре навън.
– Не мисля, че е планирала да оцелее – каза Ривен и гласът му се пречупи. Усетих как някой ме хвана за ръката и стисна пръстите ми.
– Героичен комплекс и магнетизъм към смъртта. Чудно е, че още не е умряла. – Беше същият дрезгав глас, който не разпознах. Чух звука от триенето на стомана. – Дрехите ѝ вече са ѝ безполезни. По-бързо ще стане, ако я изрежем от тях.
Някой ме хвана за ръката и дръпна ръкава, покрит с кръв. Повдигнаха го над китката ми и усетих хладно парче метал да докосва кожата ми. Щяха да отрежат ръкава.
Те щяха да разкрият белезите ми.
Очите ми се отвориха и отблъснах ръката си. Задъхвах се, докато търсех този, който режеше туниката ми. Жена с къдрава сива коса ме погледна с жълти очи.
– Какво има, дете? – Попита тя, държейки в ръка ножица.
– Не… – започнах, но гласът ми заседна в гърлото. – Не му позволявай да ме види, – казах ѝ и погледнах към Ривен. Хванах ръката ѝ, която държеше ножиците, пръстите ми се вкопчиха в остриетата.
– Не им позволявай… на никого. Само на теб, – прошепнах аз. Главата ми се завъртя, а дъхът ми отслабна. Облегнах се назад на твърдата маса. Жълтите ѝ очи изучаваха лицето ми, щракайки с ножиците, които се отваряха и затваряха. Тя ми кимна решително и постави ножиците до мен.
– Вън! – Изкрещя тя на Ривен.
– Но какво ще кажете за…
– Казах навън! – Приглушените стъпки отекнаха в каменните стени и изчезнаха.
Над мен отново се появиха жълти очи. Примигнах, мислейки, че съм в сън.
– Няма да позволя на никого да види – каза тя. Първият разрез по туниката ми се почувства като пробождане от острие. Вторият беше силен удар в челюстта. Преборих се с нея, без да искам да видя истината, изписана върху кожата ми.
– Сега млъкни, – прошепна тя. Усетих убождане върху оголената си ръка и очите ми отново се затвориха.
Назад към част 36 Напред към част 38
