Глава 3
Доколкото Сенките знаеха, лорд Кърингам се намираше в резиденцията си в Серелиат – Къщата на лордовете на реколтата. Можех да пропътувам целия път на кон, но предпочетох да се кача по системата от канали в Силстра и да яздя оттам. Това щеше да съкрати пътуването с няколко дни, а и означаваше, че ще имам три дни да мързелувам на баржата, вместо да се измъчвам от седлото.
През по-голямата част от пътуването се държах настрана. Не беше нужно да се промъквам с пратката, защото капитанът беше познат на Арсенала. Беше му добре платено да пази движението ни в тайна и да не задава въпроси. Независимо от това, обичах да не се показвам. Качих се на борда преди пристигането на екипажа и се скрих сред ролките с коприна в задната част на баржата. Човек никога не знаеше къде се крие лоялността на платените мъже. Колкото по-малко хора знаеха, че съм на борда, толкова по-добре.
Първият ден премина в размазване от сън и пиене от торбата с вино. Люлеех се в хамака, отпивах от топлата течност и мислех за Сянката. Трябваше да завърша мисията в Серелиат възможно най-бързо. Преди Сянката да е имала време да удари отново – или още по-лошо, преди някоя от другите сенки да го е довела.
Кралят нямаше да остане дълго време снизходителен. Ако смяташе, че острието му се е затъпило, нямаше да ме подложи на точило. Щеше да ме отхвърли. Щеше да ме захвърли като безбройните други оръжия, които изхвърляше, щом полезността им се изчерпеше. Щеше да има армия от Сенки, които да ме заместят, като се започне с Герарда.
Трябваше аз да съм тази, която да вкара Сянката. Не можех да оставя никакво съмнение в съзнанието на краля колко ценна мога да бъда. Не само заради главата си, но и заради всички онези, които разчитаха, че ще запазя титлата си.
Всеки път, когато затварях очи, виждах очертанията на качулката. Тъмните дрехи, които носеше Сянката, и дългия меч, който държеше, когато се биехме. Беше висок и добре мускулест; нанасяше удари, които бяха достатъчно силни, за да напрягат ръцете ми.
Пиех в хамака, докато не бях прекалено пияна, за да си спомня собственото си име, камо ли това на Сянката.
Виното ми свърши след втората вечер. Топлият полъх се разсея и остави тялото ми треперещо и изпотено. Главата ми пулсираше толкова силно, че си мислех да си блъсна главата в гредите, за да ме боли на друго място.
На третия ден вече бях неспокойна. Исках да раздвижа краката си, да опитам свеж въздух, но имах нужда от напитка. Всеки изминал час ми се струваше, че ще е този, който ще ме убие, ще усуче стомаха ми на такива възли, че главата ми ще експлодира. Само едно питие щеше да го излекува. Но моята торба беше празна, въпреки че продължавах да отварям капака с надеждата, че устните ми ще се срещнат със сладкия вкус на горски плодове и танин.
Не си спомнях кога за последен път бях издържала толкова дълго без питие. Пет години? Опитът да си спомня се превърна в удар на чук по черепа ми. Не бях пила никакъв алкохол, когато попаднах в снежна буря в Мразовитите земи. Бях прекарала седмици, вързана в изоставена сграда, бавно разкъсвайки стените, за да намеря нещо за горене, и с надеждата да забележа животно през белия пламък, който отказваше да се разсее. Единственото нещо, което беше задоволило желанието, беше гладът. Към третата седмица бях започнала да гледам лявата си ръка, а слюнката се стичаше по брадичката ми. Оцелях само защото една зверска мечка пресече пътя ми и след три седмици бавно гладуване бях достатъчно ядосана, за да я нападна.
Гаргантюанският зимен звяр се бореше, като с един удар разби повечето ми оръжия, включително старата дръжка на кинжала ми. Накрая успях да скоча на гърба му и да го пробода в окото със счупена стрела – единственото оръжие, което ми беше останало. Сега костта на мечката служеше за дръжка на кинжала ми. Козината ѝ също струваше доста скъпо на пазара.
Когато най-сетне се върнах във Волкар, измръзнала и на ръба на глада, отпразнувах това с бъчва евтина бира. Оттогава не можех да си спомня нито един ден, в който да не съм отпивала поне по някоя напитка. Навик, който бях отказала да забележа.
Герарда беше права. Бях се подхлъзнала. Ето защо Сянката беше успяла да се разпростре над целия континент, раздухвайки ужаса на репутацията си. Съществуването му застрашаваше позицията ми пред краля, застрашаваше малкото късче власт, което бях изрязала, за да предпазя онези, които можех да спася. Скриването в сенките нямаше да го предпази за дълго. Знаех нещо за сенките, тъй като се бях обучавала да живея в тях. Сенките бяха най-големи точно преди залез слънце, но губеха силата си, когато нощта неизбежно настъпваше. Защото сенките не съществуват истински в тъмното.
Беше време аз да доведа нощта.
***
Силстра беше град на търговци, просяци и крадци. Той се намираше в устието на три канала – Сестрите, които се простираха през по-голямата част от Елеверат. В зависимост от това по кой от тях плаваше човек, той можеше да се озове на пристанище в някой от големите градове на Елверат. Поради тази причина Силстра беше основният икономически център на цялото кралство. Всичко, което се търгуваше или продаваше в страната, преминаваше през нейните води.
Оттук и търговците, и крадците. Просяците идваха, защото по-голямата част от реколтата се изпращаше през пристанищата на града. Дали това правеше продавачите ѝ благосклонни към благотворителността, не знаех, но въпреки това гладните идваха за храна.
Градът е построен на две части над големия язовир. Западният бряг, където се настанявали богатите търговци и владетели, бил град от камък. Грандиозни къщи на няколко нива и с водопроводна инсталация обикаляха около малък замък, за който се говореше, че е издълбан от планина. Това беше малък град на светлите феи, преди смъртните да си го присвоят.
Източният бряг е построен от хора и затова е много по-малко величествен. По-малките търговци имали къщи от тухли, които били кърпени и поддържани от векове на износване. Бедняците си строяха подслони от всякакви отпадъчни материали, до които можеха да се доберат.
Това е частта от града, в която отидох първо.
Бедните обикновено имат малко тайни. Тайната е просто друга дума за власт, а бедните със сигурност не разполагат с такава. Късметлиите, които намираха повече власт, отколкото им се полагаше по рождение, напускаха бедняшките квартали по-бързо от канализационните плъхове в бурен ден. Там походката ми беше по-лека, не се притеснявах, че ще пресека пътя си с някого от кралските джобове. Дори Сенките имаха малко очи в най-ниските кръгове на Силстра. Не си струваше да плащаш монети, ако бедняците нямаха кого да шпионират.
– Кира! – Виктория изкрещя, когато влязох през вратата на сградата, която някога беше гостилница, но сега липсваше по-голямата част от покрива ѝ. – Не те очаквах – прошепна тя, докато ме придърпваше за прегръдка. Посивялата ѝ коса ме гъделичкаше по бузата. Усмихнах се на нея. Винаги е била ниска жена, но възрастта я беше направила още по-ниска.
Погледът ми се спря на бебето, което Виктория държеше на бедрото си. Изглеждаше, че тя винаги е наблизо с малко дете. Това вероятно нямаше родители.
Сините ѝ очи се спряха на обикновената връзка на врата ми. Преди да изляза от кораба, се бях преоблякла в зелено пътническо наметало. Хората тук не ме познаваха като Острието, а само като Кира. Черното ми наметало и сребърната ми закопчалка щяха да привлекат твърде много нежелани погледи. Само Виктория знаеше истината.
– Не мога да остана – казах аз и подадох в ръцете ѝ торбичка със златни монети. – Иска ми се, но трябва да си намеря достатъчно силен кон, за да стигна до Серелиат преди здрач.
Очите ѝ се спряха на червените линии около сребристите ми ириси и на влагата по челото ми. Двата дни без пиене си бяха взели своето.
– Изпий поне един чай. Джулиан все пак има нужда да се нахрани, – каза тя и погъделичка дебелото бебе по коремчето, докато то се захили. Имаше кръгло лице и меки ръце, които съвпадаха с краката му. Ушите му вече бяха започнали да се притискат в горната част. Беше халфлинг.
– Има ли все още лекар, който да му помогне? – Седнах и отпих от чашата, която Виктория сложи пред мен.
– Да, макар че не може да се прибира много. Все пак би трябвало да успее да отреже ушите навреме. – Тя целуна Джулиан по главата и пъхна бутилка в устата му. Повечето халфлинги бяха неразличими от хората, освен ушите. А ако ги отрежеха достатъчно рано, щом започнеха да се защипват, един надарен лекар или лечител можеше да ги зашие така, че да се увери, че са закръглени, че изглеждат по-човешки. Ако това се случеше в детска възраст, повечето хора никога нямаше да могат да го разберат.
– Имаше ли някакви проблеми? – Попитах, след като отпих голяма глътка от чая си.
– Не, откакто ти се погрижи за нещата. – Усмивката на Виктория беше стегната и тънка. Знаех, че не ѝ е приятно това, което се беше случило последния път, когато бях в Силстра, но трябваше да се направи, без значение колко ужасно.
– Добре. – Поставих празната чаша и се изправих. – Не знам кога ще се върна. Тази мисия може да ме накара да отсъствам още една година, но ще продължа да изпращам помощ всеки месец.
– Можеш да похарчиш парите си за себе си, нали знаеш – подиграваше се Виктория, макар да знаех, че тя ще приеме монетите ми. Твърде много усти зависеха от нея.
– Това не са само моите пари. – Кралят не забелязваше, ако насочвах част от възвърнатото му съкровище към бедните – поне не и през двайсетте години, в които го правех. – Освен това знаеш също толкова добре, колкото и аз, че един палач няма за кого да похарчи монетите си.
– Ти не си палач, Кира, – каза тя. Очите ѝ бяха широко отворени, а устните ѝ се превърнаха в мека извивка. Обърнах се.
– Не, права си. Един палач има утехата да знае, че жертвите му са имали съдебен процес, – казах аз. Истинността на думите ми дръпна раменете ми към земята.
– На всички ни се налага да правим лоши неща, Кира. Неща, които не искаме да правим, но трябва да правим, за да оцелеем. Ръцете ти са принудени да се справят с повече от повечето, но не всеки решава да бъде добър. Това би трябвало да се брои за повече от лошото. – Виктория ме потупа по рамото. Сивите къдрици обрамчваха мекото ѝ лице, като се блъскаха в бръчките, издълбани в загорялата ѝ кожа. Тя беше мила жена, майчински настроена. За миг се зачудих дали и моята е била такава.
– Мисля, че надценяваш количеството добрини, които правя. – Никакво количество добро не можеше да измие морето от кръв, което бях проляла.