Глава 44
Напуснах столицата преди разсъмване на следващия ден. Арсеналът щеше да се погрижи за официалните въпроси, докато аз сеех семена на бунт из цялото кралство и търсех отговори. Извадих картата, която ми беше дал Ривен. Древен пергаментен свитък, който беше толкова силно прегънат по средата, че ми се струваше, че вятърът ще го счупи наполовина.
Слънцето се издигаше над западния хоризонт и хвърляше топла светлина върху картата. Това беше, което Ривен ми беше казал да чакам. Спрях коня си и вдигнах картата към лицето си, за да може слънчевата светлина да проникне през тънката хартия. В мига, в който тя докосна светлината, из Елверат се появиха символи с имена, които не можех да прочета или разпозная.
Това беше карта на скривалищата, оставени от светлите феи. Ривен и екипът му ги използваха от години. Това, което търсех, беше пещера, скрита в края на Мъртвия лес. Беше идеалното място за среща, докато измислим следващия етап от плана ни.
Намерих малката точка, която отбелязваше местоположението му със синьо мастило, и зададох курса си. Беше цял ден път по течението на реката и пресичането на Мъртвата гора. Щях да имам късмет да пристигна преди залез слънце.
Сгънах картата и я прибрах в джоба си. Небето беше ясно, докато пътувах. Пресичах се с хора, които носеха на гърба си най-ценните си вещи; граждани на Короната, които бяха загубили всичко при наводненията. Гърдите ми се стягаха всеки път, когато минавах покрай някое семейство на брега на реката. Само се надявах, че ще успеем и страданията им няма да бъдат излишни.
Часове по-късно стигнах до края на Мъртвия лес. Огънати стволове се извиваха около обгорели клони, от кората им течеше черен сок, достатъчно горещ, за да усетя топлината по краката си. Проверих картата. Пътеката беше определена точно до големия сив камък до коня ми. Скочих надолу, като държах юздите, докато стъпвах върху това, което изглеждаше като почерняла, димяща земя.
Блясъкът се разпадна. Мъртвите дървета се отдръпнаха, за да разкрият свободна пътека през гората, а камъните се издигаха над малък хълм. Дръпнах юздите, но конят ми не искаше да пристъпи напред. Направих още една крачка, изчезвайки под блясъка, преди тя да ме последва.
Пещерата беше сгушена между гъсти дървета, черни като нощта. Вързах коня си за един пън извън пещерата. Зад гърба ми се счупи клонче. Имах време само да се обърна, преди да бъда отхвърлена от земята.
– Казах ти, че аз ще съм този, който ще чака – изръмжа Ривен в ухото ми, докато ме въртеше. Топлият му дъх гъделичкаше врата ми, докато се смеех. Той ме държеше, без краката ми да докосват земята, притискайки ме към гърдите си. – Липсваше ми този смях – мърмореше той, преди да доближи устните си до моите.
Тялото ми експлодира, треперейки от топлината на допира му. Обвих краката си около кръста му и захапах долната му устна. Ривен хвръкна срещу устата ми, опитвайки се да се отдръпне, но аз не му позволих.
Беше минало твърде много време. Дните, прекарани без ръцете му върху мен, без аромата му, обгърнал кожата ми, бяха мъчителни. Исках да опитам всяка част от него, да открадна дъха му за себе си и никога да не го пусна. Дръпнах се за тила му, а косата му се разпиля в пръстите ми. Ръцете на Ривен се спуснаха по гърба ми и ме вдигнаха по-високо във въздуха.
– Кира, – прошепна той срещу врата ми. Въздъхнах в отговор, докато той ме облизваше под ухото. Искаше и той да ме опита. – Ако не спрем сега, може да не те пусна до сутринта.
Усмихнах се срещу устата му, докато го привличах в нова целувка.
– Не виждам проблем в това, – подразних го и проследих устните си по челюстта му. Тя се напрегна под докосването ми и одрасках кожата му със зъби. Пръстите на Ривен се впиха в бедрата ми, докато той прочистваше гърлото си.
– Имаме неща за обсъждане – изпъшка той. – И знам, че си гладна.
Като по команда стомахът ми изръмжа достатъчно силно, за да изплаши коня. Ривен се ухили и притисна нежна целувка към устните ми, преди да ме спусне на земята. Взе чантата ми за седлото и ме поведе към пещерата.
Задъхах се, когато видях какво е направил. На пода лежеше сламен матрак с одеяло от овча кожа. Тихото бръмчене на течаща вода изпълваше стаята от малък поток, който се спускаше по скалната стена. Водата се събираше покрай водопада, създавайки малък басейн, поръсен с роса. Капчици вода полепнаха по венчелистчетата, почти искрящи в меката топла светлина на фенерите, които плуваха в горната част на пещерата.
Сякаш Ривен ни беше пренесъл обратно във Горящите планини. Нашето лично скривалище.
– Ти ли направи всичко това? – Прошепнах, като погледнах нагоре към плаващите кълба.
Ривен сви рамене, докато ме наблюдаваше.
– Имах малко време за убиване, – каза той. Хвана ръцете ми и ме дръпна към матрака. До сивия капак имаше малка кошница. Ривен я отвори, докато седяхме. Беше пълна със солени меса, сирена и плодове. Прехапах устна, докато стомахът ми се гърчеше в очакване. Бях яздила цял ден без храна, за да стигна до Ривен възможно най-бързо.
Той взе голям лист, който използва като чиния, и ми сервира за проба. Погълнах храната за няколко минути, преди Ривен да започне сам. Той се усмихна на празния лист, когато заредих още една порция.
– Вино? – Попита той, като отвори малка кана. Богатият аромат се вряза в мен.
Гърлото ми пламна.
– Не – казах малко прекалено силно и поклатих глава.
Ривен остави каната с вино и повдигна вежди.
– Нещо не е наред? – Попита той и посегна към крака ми. Голямата му ръка обхвана цялото ми бедро.
Преглътнах. Част от мен се надяваше, че Сира е излъгала и е разказала на Ривен какво се е случило в Каерт.
– Дълго време използвах виното – всъщност всеки алкохол – като патерица – казах и бузите ми се нагорещиха. – Прекарах по-голямата част от две десетилетия в пиене, опитвайки се да забравя. Опитвах се да не ми пука. Не мисля, че някога ще се доверя на себе си да го пия отново. – Очите ми се разшириха, когато последните думи излязоха от устата ми. Никога преди не бях казвала това, но бях изненадана, че се усеща добре на устните ми. Дори жаждата в гърлото ми избледня, когато погледнах към Ривен.
Ръката му стисна крака ми, докато връщаше мехлема.
– Благодаря ти, че ми каза – каза той, а виолетовите му очи ме пронизаха, докато ме галеше по бузата.
– Но може. Нямам нищо против…
Ривен поклати глава.
– Честно казано, аз също не пия тези неща, – каза той. – Не ме интересува вкуса му.
Той ме придърпа към гърдите си, докато ядяхме. Разказа ми за дните, в които се е срещал с познати в столицата. След наводненията черните пазари били нестабилни. Търговците в цялото кралство се опитваха да намерят доставки, които да продадат. Цената на зърното вече се беше утроила.
Разказах му за срещата си с „Арсенал“ и как ще мога да наблюдавам отблизо Сенките, докато работим. Споменах и за аудиенцията при краля и сина му.
– Не мислиш ли, че принц Килиан прави крачка към трона? – Попитах.
Тялото му беше сковано зад гърба ми, тъмните му вежди бяха ниско над очите му, докато галеше косата ми.
– Ако принцът убие баща си, това ще улесни работата ни – каза Ривен. В гласа му се долавяше студена нотка, която не разбирах. Или пък не ми хареса.
– Но ако той…
Ривен ме прекъсна с целувка.
– Мога да се сетя за много неща, които бих предпочел да правя, отколкото да говоря за принца – каза той с усмивка. Очите му не слизаха от моите, докато дърпаше връвчицата по врата на туниката ми. Тя се разтвори и той прокара ред целувки по шията ми, хапейки кожата ми.
Дъхът ми секна. Пръстите на Ривен преминаха по белезите, издълбани в ръката ми, и преметнаха туниката ми през рамо. Напрегнах се, когато палецът му се движеше по върволица от имена.
– Красива – прошепна Ривен до ухото ми и целуна белезите ми. Нежните му пръсти ме дръпнаха за челюстта, повдигайки главата ми с лице към него. – Ти си толкова красива, колкото и силна, Кира. – Той притисна целувка към ухото ми. – А ти си най-силният човек, когото познавам.
Държеше лицето ми в ръката си, а палецът му се движеше по бузата ми, преди да целуне устните ми. Топлина се появи в корема ми. Протегнах ръка зад себе си, ръцете ми се заплетоха в косата на Ривен, докато задълбочавах целувката ни. Той изстена срещу устата ми.
Обърнах се и с едно бързо движение се проснах в скута на Ривен. Очите му трепнаха, когато му се усмихнах и го придърпах за още една целувка. Усещах глада в докосването на Ривен. Той дръпна устните ми със зъби, докато не изстенах. Ръцете му стиснаха бедрата ми, придърпвайки ме по-близо до него. Нещо твърдо се притисна към бедрото ми.
Ръцете на Ривен се увиха около гърба ми. Извих се срещу силната му прегръдка, докато той прокарваше още целувки по шията ми. Той притисна устни към ключицата ми, а пръстите му прокараха ръка по отворената линия на туниката ми. В очакване на разрешение. Давайки ми контрол.
Сърцето ми се пръсна, когато вдигнах лицето на Ривен към своето и го целунах по челото. Той затвори очи срещу докосването ми, а аз се усмихнах на лицето му. Той не носеше качулка или маска. Светлините на феите хвърляха златни ивици по кожата му. Той беше Ривен. Забулен в нищо друго освен в глада си за мен.
Захапах долната му устна.
– Свали го, – казах – не, поисках. Очите на Ривен се отвориха и той сграбчи врата на туниката ми, разкъсвайки я по средата.
Ривен улови с уста издишането ми.
– Можеш да вземеш моята, – каза той между целувките, а гласът му беше дрезгав. Устните му затоплиха челюстта ми, а след това и шията ми. Той захапа рамото ми, а острите му зъби предизвикаха тръпки по гръбнака ми. Ръцете му се разходиха по торса ми, спряха се над гърдите ми и смъкнаха туниката от раменете ми. Остави мен и белезите ми напълно голи.
Ривен се облегна назад, за да се наслади на гледката към мен. Езикът му премина през устните му веднъж, преди да се спусне по кожата ми. Ръцете му докоснаха гърдите ми, предизвиквайки у мен тих стон. Дъхът ми секна, когато езикът му се плъзна по зърното ми. Пръстите ми се вкопчиха в раменете му, докато той опитваше кожата ми.
– Толкова дълго се опитвах да не те искам, – прошепна той на гърдите ми, като целуваше всяка дума. – Но когато те видях да падаш от язовира – ръцете му се стегнаха около мен – знаех, че никога няма да имам нужда от друг така, както имам нужда от теб. – Гърдите ми се стегнаха от думите му. Примигнах към него, несигурна как да му кажа, че и аз съм го искала. Това обвинение беше висяло между нас като Сянка и Острие, а сега и като Ривен и Кира. Неприкрити и неразрушими.
Пръстите му дразнеха ръба на панталона ми, предизвиквайки тръпки по корема ми. Палецът му навлезе в колана ми и гърбът ми се изви в очакване ръката му да слезе по-надолу. Погледнах надолу и се усмихнах, докато Ривен разкопча панталоните ми, без да отмества поглед от мен. Пръстите му преминаха по ръба на плата, дразнейки ме. Потръпнах. Той го направи отново.
– Моля те, – помолих го. Усмивката на Ривен се разшири, а ръката му се гмурна между краката ми. Той изръмжа срещу врата ми от хлъзгавината, която усети, а зъбите му се одраскаха по кожата ми.
Той облиза зърното ми, докато пръстите му се притискаха към мен, освобождавайки вълна от напрежение. Дръпнах косата на Ривен за врата, придърпвайки го по-плътно към гърдите си. Пръстите му ме дразнеха, допирайки се до кожата ми навсякъде, освен на единственото място, което исках.
Ривен дръпна зърното ми със зъби, точно когато се притисна към това недокоснато място. Стонът ми отекна от стените на пещерата. Преместих бедрата си. Той плъзна палеца си и аз се извих срещу докосването. Усещах тежестта на погледа на Ривен върху кожата си, докато той си играеше с мен, засилвайки нуждата между бедрата ми.
– Още, – помолих с пресеклив дъх. Хванах се за раменете на Ривен и се притиснах към ръката му. Ривен изруга. Той плъзна пръст в мен и изстена от влагата, която откри, че го чака.
Той вкара пръста си в мен и го извади. Твърди удари, които откраднаха дъха ми. Ривен ме придърпа към себе си и изпълни дробовете ми с гладните си целувки. Разтърсих бедрата си срещу него, ускорявайки скоростта. Ривен се присъедини към темпото и вкара втори пръст в сърцевината ми.
Задъхах се. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен върху стягането. Ароматът на роса и бреза, който ме обгръщаше, докато Ривен ме притискаше към ръба. Очите ми трепнаха и видях, че той ме наблюдава. Очите му бяха приковани в бедрата ми, без да може да откъсне поглед от мястото, където телата ни се съединяваха.
Бедрата ми се стегнаха и аз се притиснах към твърдостта на бедрото му.
– Майната му – изкашля се Ривен. Очите му се втренчиха в моите. – Кира – въздъхна той. Името ми на устните му беше освобождение. Изкрещях името му в отговор, притискайки го към себе си, докато вълни от удоволствие преминаваха през крайниците ми. Ривен улавяше стоновете ми с устни, като успокояваше кулминацията с всяка целувка.
– Красиво, – прошепна той срещу бузата ми.
Преместих ръката си към твърдостта, която усещах, но Ривен ме хвана за китката и поклати глава. Той ни спусна към матрака. Веждите ми се смръщиха, когато той постави целувка между тях.
– Не е нужно да продължаваме – каза той и прибра кичур коса зад ухото ми. – Не бързам, Кира.
– Но аз искам…
– О, знам. – Ривен се усмихна и целуна китката ми, преди да я пусне. Пристъпих напред, опитвайки се да придърпам устата му обратно към моята. – Сериозно говоря, Кира – засмя се той. – Искам те. Повече, отколкото ми се иска да дишам. Но когато този ден дойде, не искам да е прибързано или в пещера. Искам часове, дни, за да измъквам името си от устните ти отново и отново. Не искам тежестта на утрешното сбогуване да е между нас или тежестта на… – Той прехапа устна, очите му се присвиха за миг.
– Когато споделяме това един с друг, Кира, искам нищо да не ни притиска. Нищо друго освен теб и мен, – каза той, а очите му бяха пълни с решителност. Видях на лицето му тежестта на това, което бяхме направили, и това, което все още щяхме да направим. Напрежението, което се изискваше, за да държи страха си под контрол.
Притиснах ръка към бузата му и кимнах. Ривен ме придърпа към гърдите си и ме погали по косата. Лежахме там, преплетени един в друг под светлината, запомняйки усещането един за друг. Когато слънцето залезе, Ривен сплете косата ми, а аз измих лицето си в малкия умивалник. Легнах си в леглото с туниката му, висяща над коленете ми, обгърната от аромата му, с ръцете му, обвити около кръста ми.
***
Когато отворих очи, все още беше тъмно, а лунната светлина се процеждаше през входа на малката пещера. Единствената причина, поради която се събудих изобщо, беше хладината в гърба ми. Ривен вече не спеше до мен, а опаковаше чантата си на няколко метра от мен.
– Знам, че каза, че трябва да тръгнеш по-рано, но едва ли ще е утре – измърморих аз, като грабнах възглавницата, която той се опитваше да опакова.
– Трябва да тръгвам, ако се надявам да стигна до Разлома. – Ривен ме целуна бавно и измъкна възглавницата от ръката ми.
– Имаш ли нужда от туниката си? – Попитах срамежливо. Седнах и започнах да я смъквам от тялото си с надеждата, че това ще го примами да остане още малко.
– Запази я. – Той свали подгъва и се усмихна срещу врата ми. – Можеш да изчакаш две седмици. – Захапа ухото ми, което ме накара да се усъмня, че това е вярно.
– Все пак изглеждаш по-добре в нея – каза той, а очите му се спуснаха по голите ми крака.
– Нали? – Подразних се, прехапвайки долната си устна. Погледнах надолу, сканирайки тялото си, преди да го погледна с широка усмивка. Намигнах му.
Ривен поклати глава, но в очите му се четеше смях.
– Мисля, че прекарваш твърде много време с Николай. – Повдигнах рамене. Вероятно това беше вярно.
Придърпах го върху себе си. Обичах тежестта на тялото му върху моето, топлината и аромата му. Как бях живяла толкова дълго, без да се докосна до друг по този начин? Сега, когато отново го имах, мисълта да остана без него беше като живот без вода.
Големите ръце на Ривен обхванаха гърба ми и ни обърнаха настрани. Лежахме един до друг, притиснали тела, а той нежно ме галеше по гърба. Виолетовите му очи бяха проницателни, докато ме наблюдаваха. Целунах нежно устните му и Ривен ме придърпа по-близо до себе си.
Устните му изгаряха моята, не можеше да се насити на кожата ми, докато проследяваше целувките си по шията и челюстта ми. Пръстите ми го дръпнаха за косата, примамвайки го още по-близо. Когато той не се отдръпна, закачих крак за гърба му и от устните ми се изтръгна тих стон.
Ривен смекчи захапката си. Палецът му ме погали по бузата ми, преди да прекрати целувката.
Беше прекрасно, но се чувствах като за сбогом.
– Това са само две седмици, – казах аз и повторих думите му. Кожата ми вече беше студена без устните му върху мен.
Очите на Ривен бяха твърди, а челюстта му – напрегната. Чух как зъбите му се скърцат, когато погледна надолу, далеч от погледа ми.
– Няма да отидеш просто в Разлома, нали? – Придърпах главата му назад към себе си с пръст под брадичката му.
Тялото на Ривен замръзна срещу моето.
– Вярвам ти, Ривен – казах сериозно. – Ако не можеш да ми кажеш или смяташ, че е по-добре да не го правиш… аз ти вярвам. Трябва да знам, помниш ли? – Разбира се, когато сключих тази сделка с него, никога не съм очаквала, че ще се омотаем един около друг по начина, по който бяхме.
– Трябва да знам – тихо повтори Ривен, а очите му се затвориха, докато кимаше. Просто се държахме един друг, а Ривен ме галеше по гърба, докато първите нотки на птичи песни не се чуха от дърветата. Хармониите им почти ме бяха приспали, когато Ривен наруши тишината.
– Ти беше изненада, Кира, – прошепна той яростно. – Ти беше прекрасна, красива изненада. Никога не съм мислил, че това ще се случи, но се радвам, че се случи. – Думите му бяха спешни и настойчиви, а хватката му върху кръста ми – силна.
– И аз се радвам, – отвърнах аз. Не бях от хората, които държат големи речи. Всичко, което можех да предложа, беше истината и се надявах това да е достатъчно.
Той ме целуна за последен път. Не можех да се отърся от чувството на прощаване, когато го направи. Притиснах устни в пространството между веждите му. Той ме придърпа в тила си и разтриваше гърба ми, докато не заспах. Когато се събудих часове по-късно, той си беше отишъл.
***
Слънцето вече се беше издигнало над линията на дърветата, преди да съм събрала багажа и да подготвя коня си. Бях спала доста след разсъмване, по-късно, отколкото си спомнях от много време насам. Тялото ми се чувстваше освежено. Дори бях развълнувана, че ще яздя чак до Пристанището на смъртните.
Планът ни работеше и скоро кралят – короната – щеше да падне.
За първи път в живота си се вълнувах от перспективата за това, което щеше да последва.
Побъбрих си с кобилата, докато закопчавах чантите на седлото. Тя пасеше върху храсталака в краката си. Отделих време да разчеша гривата ѝ. Щеше да ни се наложи да се сближим по време на петдневното ни пътуване. Подхвърлих ѝ малко овес от торбичката си и се засмях, когато езикът ѝ полази пръстите ми.
Все още носех туниката на Ривен. Ароматът му се носеше по бельото. Вдигнах панталона си и я прибрах в колана. Беше ми много голяма, но не ми пукаше. Така или иначе никой нямаше да ме види дни наред.
Вдигнах ботуша си в стремето, но долових трептенето на ушите на кобилата. Зад мен се счупи клонче.
Обърнах се, но беше твърде късно.
Усетих убождане по ръката си. Когато погледнах надолу, от кожата ми стърчеше малка червена стреличка. Зрението ми започна да се замъглява, а краката ми се подкосиха.
Последното нещо, което видях, преди да изгубя съзнание, беше как някой се приближи до мен и сложи торба върху главата ми.
Назад към част 44 Напред към част 46
