Глава 5
Изпратих писмо до „Арсенала“ веднага щом се върнах в гостилницата. Щях да прекарам още две седмици в Серелиат, докато госпожица Хилдегард изпрати чифт сенки, които да ме заместят. Според заповедта на краля Кърингам все още трябваше да бъде наблюдаван, но изглеждаше малко вероятно той дори да е срещал тъмна фея, камо ли да е сключвал съюз с такава.
Това улесняваше работата. Все още се събуждах преди лорда, като се качвах на покрива му с допълнителна гарафа за вино. Прекарвах дните си върху глинените керемиди на покрива, засенчен от голямата кула в средата на имението. Взирах се в нея, като отпивах големи глътки вино, докато не чуех свистенето на течността в стомаха си. На върха на кулата имаше гигантски слънчев камък, който сякаш не се държеше от нищо. Как феите са го поставили там, не можеше да си представи никой смъртен. Отговорът винаги беше един и същ.
Магия.
Но каква магия? Имах твърде много време да размишлявам върху този въпрос, шпионирайки лорда. Дните минаваха бавно, дори с виното ми. Бях сигурна, че госпожица Хилдегард е била погрешно информирана и тъмните феи изобщо не са замесени с Кърингам. Трябваше да открия източника на тази информация. Те ми бяха коствали един месец от времето ми. Кралят нямаше да се интересува от това, че лоялността на Кърингам е била гарантирана. Щеше да го възприеме като поредния провал – може би този, който го убеди да увие примка около врата ми и да остави тялото ми да виси по стените на Кората.
Виното успокои притесненията ми.
Три нощи по-късно наблюдавах от мястото си как Кърингам протяга ръка към лейди Даролин и ѝ помага да се качи в каретата. Бяха тръгнали да гледат представлението на пътуващото шоу в пазарния кръг. Отпих последна глътка от каната си и се изправих, за да ги последвам.
Така беше, докато не видях някой, когото не познавах, да пристига в къщата. Той имаше светлокафява кожа, но останалите му черти бяха скрити под тъмносиньото пътническо наметало. Той се движеше бързо през сенките, по пътя и около имението до страничния вход.
Беше висок. По-висок от мен и от повечето мъже. Без да виждам ушите му, не можех да бъда сигурна, но имаше нещо в увереността на стъпките му, което ме накара да мисля, че не е смъртен.
Но дали беше халфлинг, или нещо друго?
Закрачих покрай покрива, твърде меко, за да издам звук, и твърде бърза, за да привлека вниманието на някого. Беше се промъкнал между имението и конюшнята. Слязох на първия етаж на имението, като се скрих в пукнатината между покрива и стената. Никой нямаше да го забележи, облегнат на дървената колона – той се сливаше с тъмните сенки, които хвърляха фенерите, но аз можех да видя очертанията на торса му и върха на ботуша му. Бяха кожени, леко износени, но чисти. В материала имаше релефна шарка, но бях твърде далеч, за да видя нещо повече от това.
Един млад слуга излезе от имението. Беше облечен в червена туника, добре скроена, с бронзова ризница, закачена на гърдите му. Символ на помощника на лорда. Разпознах го като този на Кърингам, който винаги го следваше от стая в стая с документи. Той доставяше сандвича всеки ден точно по обяд. За един месец наблюдение на лорд Кърингам никога не го бях чувала да използва името на асистента си.
Но защо асистентът на Кърингам се среща с непознат толкова късно вечер? И то веднага след като лорда излезна. Може би той действаше като пратеник и алиби на Кърингам. Асистентът направи крачка по-близо до конюшнята, като се облегна на стълба, зад който се криеше съдружникът му.
Наведох се по-близо, като внимавах да не издам звук.
– Кога? – Асистентът на Кърингам се обърна сякаш към никого. Той се наведе и се престори, че връзва ботуша си.
– Тази вечер. Преди зазоряване – отговори фигурата с качулка. Раменете ми леко се отпуснаха. Гласът не беше мрачният, властен глас на Сянката. Който и да беше този човек, той не беше заплахата под качулката. Но това не означаваше, че не работи за него.
– Същото пристанище като миналия път? – Попита асистента над ботуша си.
Така че това се е случвало и преди. Сега просто трябваше да знам на какво точно ставам свидетел.
В отговор непознатият хвърли на земята малка торбичка. Тя се приземи с меко изщракване. Асистентът я измъкна от земята и я сложи в ботуша си. В същото време извади от колана си сноп документи. Изправи се и се облегна на стълба, като плъзна документите към този, който стоеше в сенките.
Погледнах острието в кобура на колана на мъжа с качулката, когато той посегна към документите. Дръжката не беше обвита в кожа или изработена от стомана, а от дърво. Дебели клони образуваха дръжката, която се простираше нагоре по протежение на каменното острие. Беше елфическа изработка.
Те бяха почти нечувани в кралството. А тези, които съществуваха, се излагаха над огнищата на богаташи, а не бяха привързани към някой неизвестен пътник. Никой смъртен злосторник не би носил такова оръжие. Никой халфлинг не можеше да си го позволи. Който и да стоеше под тази качулка, идваше от другата страна на Горящите планини.
Без да каже нито дума повече, непознатия изчезна в сенките покрай пътя на каретата. Започнах да го следвам, но замръзнах на ръба на покрива. Прекалено много въпроси се въртяха в главата ми. Защо някой от Горящите планини беше дошъл да посети помощника на Кърингам? Означаваше ли това, че лорда все пак е сключил съюз с Тъмните феи? Дали човекът, който се криеше под това наметало, беше фея? Елф? Халфлинг?
Имах нужда от отговори. И знаех, че най-добрият шанс да ги получа е от младия асистент, който беше изчезнал в нощта. За първи път като острие ми се искаше да имам партньор. Тя можеше да наглежда момчето в имението, докато аз преследвах този, с когото се беше срещнал.
Но аз работех сама. Седнах на покрива и зачаках асистентът да се измъкне от имението и да ме заведе до това, което ме чакаше на пристанищата.
***
Асистентът на Кърингам се върна навън чак час преди изгрева на слънцето. Вървях зад него, твърде далеч, за да ме забележат сетивата на смъртните, но не го изпусках от поглед. Той слезе до по-старите пристанища, където бедняците молеха за преминаване в замяна на работа, а престъпниците се промъкваха през щайги с крадени стоки.
Изглеждаше не на място в добре скроената си туника и чистите си ботуши сред порутените докове. По лодките свободно висяха изпокъсани платна. Самите докове бяха износени, цели дървени дъски бяха изгнили. Никой тук нямаше да отдели пари, за да ги подмени.
Асистентът се качи на малък кораб, наречен „Ауриела“ – красиво име за жалък кораб. Скочих от кея точно когато той се изтегляше и се скрих зад един от няколкото големи сандъка. Отворих капака и с изненада открих, че е зареден с храна. Брашно и сушени меса. Сладко и зърно.
Защо тъмните феи търгуват с основни стоки?
Слушах внимателно. На борда имаше само две сърца – равномерното темпо на асистента и едно по-тихо, вероятно на капитана.
Издърпах качулката си напред, за да се уверя, че покрива лицето ми, и се раздвижих.
Първо се промъкнах в малката кабина за управление, а слабия старец, който управляваше лодката, стоеше до дървеното колело. Не бях сигурна дали ще е достатъчно силен, за да доплува обратно до доковете толкова далеч по течението, но шансът беше по-добър от сигурността на острието ми. Той нямаше време да изкрещи, преди да го вдигна от стаята и да го хвърля в сивата вода. Въздъхнах с облекчение, когато видях главата му да се появява. Крехките му ръце започнаха да гребат към доковете.
Асистентът дори не забеляза плисъка, което ми даде време да хвана няколко такелажа. Той се обърна, когато вдигнах ръцете си, за да ударя лицето му, и увих въжетата около торса му. Той започна да крещи, но аз измъкнах едно от малките остриета от прореза в кожите по ръкава си и го притиснах към гърлото му.
– Живееш само докато никой не знае, че съм тук – прошепнах студено.
Той се спря и погледна лицето ми, въпреки че не го виждаше. Седнах върху един сандък и завързах въжето за котва до мачтата.
– Ти крещиш, аз те убивам. Разбираш ли?
Той кимна.
– Добре. Видях те да говориш с онзи мъж. Искам да знам защо.
– Купих си елфическа броня – напъхах част от туниката му в устата му, докато той нададе смразяващ кръвта писък. Бях изтръгнала един от ноктите му с клещите от ботуша си.
– Лъжата ще ти донесе само болка. Искаш ли да опиташ да отговориш отново? – Притиснах още един нокът с клещите.
Той кимна. Бавно извадих туниката от устата му.
– Искаха да знаят с кого се е срещал лорда. – Той се изкашля. – И колко често.
– Те? – Бях виждала само едно.
– Понякога това е някой друг. Никога не виждам лицата им, но другия беше… – Той прехапа устни, сякаш за да не изпусне думите от устата си.
Поклатих глава настрани.
– Фея?
Той сви рамене.
– А този от днес? – Очите ми се спряха на неговите. Зениците му бяха толкова разширени, че очите му изглеждаха черни. Можех да усетя адреналина, който се изпомпваше във вените му.
– Мисля, че е халфлинг. – Той отново се закашля. Очите му се взираха в ръката му и кръвта, която капеше от пръста му. – Само веднъж го видях без качулка, но ушите му бяха нормални. – Той се облегна назад на сандъка, като постави възможно най-голямо разстояние между нас.
Притиснах ръката си по-силно към гърлото му.
– Какво още им каза?
– Не много. Понякога им давам документи. Договори. Данни за реколтата. Обикновено просто искат да знаят кои лордове са в града и кой ги вика. – Имаше много причини, поради които тъмните феи можеха да се насочат към Серелиат. Повечето от тях зависеха от нарушаването на разпределението на храната. Точно както се притесняваше кралят.
– Казаха ли защо искат да знаят? – Съмнявах се, че някой от тях щеше да е достатъчно глупав, за да разкрие плановете си, но все пак си струваше да попитам.
– Не. Не съм питал. – Гласът му трепереше, но той вдигна брадичката си.
– Не сте се чудили? – Натиснах го.
– Не ми пукаше – изплю той. Вдигнах вежди, но той не можа да види изненадата ми под качулката.
– Хората са гладни, – продължи той. – Градът е осеян с трупове, толкова тънки и слаби, че птиците дори не идват за тях. Те просто лежат и гният. – Челюстта му пулсираше на фона на накъсаното му дишане.
– А мъжът тази вечер? Той ще спре това, нали? – Скръстих ръце, все още държейки дебелото въже, което връзваше крайниците на момчето от двете му страни. Той знаеше по-добре да не мърда.
– Той. Той и Сянката. – Той дори не се опита да прикрие гнева в гласа си.
– Сянката? – Повторих.
Той кимна твърдо.
– Откъде знаеш, че този мъж работи със Сянката? – Попитах го, като го придърпах по-близо. – Срещал ли си го?
Той поклати глава.
– Не знам. Те не използват имена. Но щайгите – той ритна с пета кутията, върху която седеше – са пълни с храна. Храна за изхранване на гладните. Смъртните. Халфлинги. Не ги интересува. Всеки, който има празен корем.
– И Сянката твърди, че е направил това? – Устата ми се сви. Не бях чувала за благотворителността на Сянката.
– Не съвсем – сви рамене той. – Но той никога не го прави. Но хората шепнат името му из целия град. Всеки чувал със стока, който се доставя, се посреща с благодарствени молитви към Сянката. Никой друг не е излязъл да претендира за делата, защото никой друг не знае, че това се случва. – Устните му оформиха мека усмивка.
– Кърингам не знае? – Попитах.
Момчето се изсмя.
– На Кърингам не му пука какво се случва с бедните. Той прекарва цялото си време в Серелиат, игнорирайки хората, затваряйки се в имението и преструвайки се, че всички извън стените му са нахранени. Собственият му град е още по-зле. Там половината от хората остават без храна всяка нощ. Бебетата умират, защото майките им не се хранят достатъчно, за да произвеждат мляко. Деца на шестгодишна възраст работят на полето пред дома на господаря, за да изхранват семействата си. – Носът му се набръчка и той прехапа устни.
Разхлабих хватката си за такелажа. Стомахът ми се размърда като вълните под лодката. Можех да усетя смъртта на града; мирисът му беше впит в ноздрите ми. Затворих очи и видях проблясъци на телата, които се редяха по пътя към Серелиат, твърде слаби дори да просят. Твърде слаби, за да се надяват.
Преглътнах спомените обратно. Ръцете ми се вкопчиха в такелажа, докато отварях очи, за да изуча момчето пред мен. Нямаше значение, че разбирах гнева му. Нямаше значение дали съм съгласна с него. Аз все още бях Острието.
– Тогава ти се обърна към феите? – Попитах през стиснати зъби.
Той поклати глава.
– Те дойдоха при мен. След няколко посещения разбрах, че са единствените, които се опитват да помогнат. Кой бях аз, че да ги съдя, когато собственият ми господар обърна гръб на народа си? – Обърна глава към доковете, към Дома на реколтата. От блясъка в очите му разбрах, че ако можеше, щеше да изгори цялото имение.
– Кога започна да работиш за тях? – Попитах. Вниманието му се върна към мен.
– Аз не работя за тях… – отново опрях острието си в гърлото му. – Тази пролет – той се задави срещу стоманата.
– Да предадеш лорда си означава да предадеш короната – напомних му аз. Той кимна, а очите му се спряха на сребърното острие на врата ми. Когато погледна обратно към качулката ми, в тях имаше твърдост, която не беше там преди.
– Господарят ми ме предаде, когато братчето ми умря от глад в леглото му миналата зима – избухна той и за първи път се препъна в оковите си. Отблъснах го назад и притиснах острия ръб по-силно към гърлото му. По стоманата се появи тънка червена линия.
– Независимо от причините, предателството не може да остане ненаказано, – казах аз. Думите имаха вкус на киселина в гърлото ми. Преглътнах болката и се опитах да не обръщам внимание на това, което беше казал за брат си.
– Забавно е, че ние можем да храним бедните и това се нарича предателство, а Короната оставя народа си да гладува и това е божествено право на краля.
Не отговорих.
– Ако не се бием, кой ще държи краля отговорен? – Попита той. Замръзнах при думите, които бяха ехо от нещо, което бях казала преди толкова много време. Обещание, което толкова много се опитвах да забравя.
Проучих лицето му. Очите му бяха мили и кръгли, тъмни като косата и кожата му. Не можеше да е на повече от двайсет години. Толкова млад, но вече изпълнен с такъв гняв. Несправедливо беше това, което това кралство сякаш правеше с онези с добри сърца. Те бяха първите, които умираха, или първите, които гниеха.
Поех си дълбоко дъх и попитах:
– Как се казваш?
– Рилан Портър – каза той самоуверено, сякаш усещаше какво предстои.
– Рилан Портър, – повторих аз, като вдигнах котвата с едната си ръка, а с другата – въжето, усукано около крайниците му. – Острието на краля ти оказва тази милост. – Изхвърлих го от лодката заедно с котвата, като извадих от колана си нож за хвърляне. Ударих го в окото, преди тежестта да го повлече под водата.
Поне не го оставих да се удави.
Назад към част 5 Напред към част 7
