Глава 6
Срещата се проведе в подземно помещение в западната част на града. Пет гигантски корена пробиваха черната пръст на пода, обикаляйки един около друг като клоните на дървото Мирам. Голям каменен кръг седеше на върха и беше заобиколен от осем стола, направени от по-малки корени, които също се стрелкаха от земята.
Николай се настани на един от тях. Започнах да сядам на този до него, но той цъкаше с език.
– Не бих седнал там. Това е столът на Сира.
Сбърчих вежди.
– Съмнявам се, че Сира някога е била разстроена от стол.
– Не се е разстройвала. – Николай вдигна рамене и аз седнах. – Но може да се окаже, че никой не е посмял да седне на нейното място.
Лицето му беше мъртво, без намек за предупреждение или измама. Въздъхнах и се преместих на стола от другата му страна. За щастие вратата се отвори, така че можех да игнорирам самодоволната усмивка на Николай.
Тарвел влезе, като погледът му моментално падна върху мен. Погледнах го втренчено, без да искам да отвърна поглед първа. След няколко дълги мига зелените му очи се насочиха към далечната страна на масата и елфа зае място възможно най-далеч от мен.
След това влезе Килиан. Черното му наметало опипваше коленете на Колин, халфлингът следваше принца толкова близо. Килиан ми се усмихна леко, докато разкопчаваше закопчалката на врата си и слагаше наметалото върху абаносовия си ръкав. Колин се отскубна с него, като го окачи на другия край на стаята и се върна с чаша вода. Постави я пред Килиан, преди да седне на мястото си.
Когато най-накрая вдигна поглед от принца си, това беше, за да ме погледне. Заших саркастична усмивка на лицето си и махнах с ръка, като ми се искаше да беше с острие, а не празна. Николай се закашля до мен, но не достатъчно силно, за да прикрие смеха си. След това Колин го погледна.
По лицето ми падна сянка и аз седнах изправена на облегалката на стола си. Сира – някак си беше влязла в стаята, без никой да я забележи – застана пред мен. Тя сгъна ръце и не каза нито дума. Наклоних глава към нея и веждите ѝ се вдигнаха като меч, който се готви да удари.
Затворих очи.
– Това е твоят стол, нали?
Николай избухна в смях. Сира кимна студено.
Изправих се, като оставих Сира да седне, а аз взех оригиналния си стол.
– Готови ли сме да започнем? – Попита Килиан, а нефритените му очи се стрелкаха между трима ни.
Усмихнах се мило, докато удрях Николай в ръката – достатъчно силно, за да предизвикам изтръпване.
– Готови сме, Кил, – изхриптя той, стискайки бицепса си. Усмихнах се по-широко.
– Добре. – Килиан ми кимна. – Вярвам, че няма нужда да ви представям.
Колин се изсмя. Изстрелях го с леден поглед, преди да отговоря.
– Не, ако това са всички. – Погледнах двата празни стола, единият до Килиан, а другият – между Тарвел и Сира.
– Ривен и Врейл няма да се присъединят към нас тази вечер. – Сърцето ми се сви при думите на Килиан. – Макар че се надявам и двамата скоро да са в Мирелинт.
Кимнах.
– Тогава трябва да обсъдим как ще убием краля. Или просто ще го наричаш баща? – Заковах Килиан в погледа си, но той не се хвана на стръвта. Само се засмя.
– Достатъчно справедливо. Макар че мисля, че първо трябва да те запознаем с това къде се намираме. – Килиан погледна свободното парче пергамент пред себе си. – Тарвел, има ли някаква информация за бежанците?
Тарвел се изправи с едно бързо движение.
– Успяхме да преместим осемнадесет от Силстра преди взрива. Те бяха отведени в безопасна къща и ще останат там, докато не ги докараме в Аралинт.
Веждите ми се повдигнаха.
– Осемнайсет халфлинги наведнъж?
– И преди сме спасявали много по-голям брой хора – каза Тарвел през стиснати устни.
Наведох се напред и поставих лакти на масата.
– Къде е това убежище?
Тарвъл не отговори, давайки да се разбере, че не иска да знам. Той погледна към Килиан, който даде дипломатичен отговор.
– Съвсем близо до Силстра.
Засвирих с ниска нотка.
– Не е ли малко опасно да ги прехвърляме сега, като се има предвид, че взривихме града на парчета?
Тарвел сгъна ръце.
– Моят екип и аз знаем как да танцуваме около няколко смъртни стражи. Когато се наложи да убиваме халфлинги, вместо да ги спасяваме, ще поискам помощта на Острието.
– Внимавай – прошепна Сира на елфически. Спокойният ѝ поглед прониза Тарвел достатъчно силно, че той да седне.
– Знам, че ще ги върнеш у дома – вмъкна се Килиан, за да потуши надигащата се в стаята жега. След това кимна на Сира. – Има ли новини от очите ти?
Сира не се изправи, а постави нежно ръцете си върху каменния плот.
– Всички сенки по източните брегове са призовани да се върнат в Ниикир’на. Кинжалът е забелязан да провежда учения с тях из столицата и всеки час пристигат още.
– Това беше последната заповед, която дадох на Герарда, – казах аз. – Призовахме всички Сенки в рамките на две седмици път до столицата. Герарда трябва да изработи план за залавянето на Сянката веднъж завинаги. – Принудих се да не поглеждам към празното място до Килиан. Вместо това се обърнах към Сира. – Трябва да забележиш и че Сенките на запад се позиционират по границата.
Сира кимна.
– Заповядано им е да останат назад и да следят за всеки, който преминава между кралството и тук, – продължих аз. – Макар че се съмнявам, че ще бъдат голяма пречка, тъй като пътувате с магия.
Сира се усмихна и показа зъбите си.
– Не предвиждам никакви проблеми със Сенките. Макар че този следобед получих известие от Раздробените острови за немаркирани кораби, които акостират на пристанището без екипаж, който да ги управлява.
– На нито един от тях няма знаци или име? – Килиан се наведе напред.
Сира поклати глава.
– И са чуждестранно производство.
Обърнах се към Килиан, а мускулите на гърба ми се стегнаха.
– Ако кралят е поръчал кораби за флота си, Арсенала никога не е бил уведомяван за това.
– Нито пък аз – прошепна принцът. Той кимна към Сира. – Накарай шпионите си да бдят. Ако някой дойде да прибере тези кораби, искам да знам веднага.
Сира кимна и се облегна назад на мястото си.
– Колин, избра ли целите за следващата фаза на атаката ни? – Килиан се завъртя леко на стола си, за да се обърне към халфлинга до себе си.
Челюстта на Колин пулсира.
– Да. – Той се вгледа в масата, вместо да каже нещо друго.
– Искаш ли да уточниш? – Настоя Килиан.
Погледът на Колин се насочи към мен и видях, че челюстта му се втвърди още повече.
– Не.
Поех си дълбоко въздух през стиснати зъби. Николай беше прав, когато каза да не вземам никакви оръжия.
Килиан се наведе над подлакътника и имаше благоприличието да прошепне, макар че всички в стаята го чуваха.
– Имах предвид това, което ти казах. Ако не можеш да приемеш, че Кира е тук, за да ти помогне, тогава ти ще бъдеш изхвърлен, а не тя.
Гърдите ми се сгряха от топлина при думите на Килиан. Колин беше част от бунта от самото начало, но въпреки това щеше да избере мен вместо него. Стомахът ми се сви, несигурна какво означава това и как се чувствам по този въпрос. Изчаках Колин да направи своя избор.
Той се взираше в мен и виждах как искаше да ме разсече на две точно тук и да приключи с това. Вдигнах брадичката си и погледнах към дръжката на меча му, която надничаше от плота на масата. Трябваше да удари пръв, но това беше единствения му шанс.
Колин се свлече на стола си и извади карта от жилетката си. Килиан я изтръгна от ръката му и сложи пергамента по камъка. Целият континент Елверат се намираше пред нас с дванадесет места, отбелязани с червено мастило.
– Това са уязвимите места в търговските пътища на кралството. – Колин се изправи и се стараеше да не ме гледа. – Мостове. Тесни проходи, които лесно могат да бъдат блокирани от скално срутване или наводнение.
Изправих се, за да се наведа над картата. Имаше поне по една маркировка по всеки основен път в цялото кралство. Докоснах ръката си до ръба и се задъхах тихо.
– Това би прекъснало изцяло търговските мрежи.
Бузите на Колин почервеняха, но по начина, по който кокалчетата му се белееха по масата, разбрах, че не го изнервям.
– Точно в това е смисълът.
Погледнах към Килиан, който вече ме наблюдаваше.
– Ако изиграем това правилно, ще можем напълно да изолираме краля от неговата охрана, докато вербуваме за бунта.
Килиан кимна, но начинът, по който очите му се задържаха върху мен, приличаше на оценка.
– Да. Планираме да атакуваме първо южните маршрути. Те са най-големите мрежи за транспортиране на храна и скоро там ще паднат първите снегове. Докато баща ми е зает с подготовката на охраната си, ние ще снабдяваме Волкар и южните села с необходимата им храна. Освободете колкото се може повече халфлинги и ги доведете тук.
Стомахът ми се сви.
– Възнамеряваш да ги освободиш, като подложиш войната в краката им?
Лицето на Килиан замръзна в твърди линии.
– Никой, когото освободим, няма да бъде принуден да се бие, Кира, но колко от тях според теб наистина ще откажат шанса?
Тази студена истина пробяга по гръбнака ми и накара косъмчетата по шията и ръцете ми да настръхнат. Нима не ми е бил даван същият избор отново и отново и винаги съм избирала да се бия? Обещанието, което бяхме дали с Брена, сделката, която ми беше предложил Ривен, а сега и съюзът на Килиан. Всяко от тях беше избор да се боря и всяко от тях щеше да донесе само насилие и болка, но аз всеки път избирах едно и също. Защото за един халфлинг изборът беше само как да умре: под управлението на краля или да го свали. И в двата случая щеше да има насилие.
– Кралят разполага с двадесет хиляди души в охраната си. – Посочих на картата Кората, столицата. – Трябва да е чудо, за да се наберат толкова много халфлинги.
Килиан кимна тържествено.
– Ето защо ще е необходимо да хванем стражата в капан. Кралят ще трябва да изпрати войски, които да хранят и защитават градовете – а когато дойдат, ние ще ги чакаме.
Усещах как тежестта на погледите на всички притиска раменете ми. Тактиката беше разумна, но щеше да изисква щателни усилия. Една грешка и щяхме да оставим халфлингите в по-лошо положение от преди.
– Аемон ще изпрати Сенките да се бият с нас. – Хладнокръвието на думите ми с нищо не успокои яростта в гърлото ми.
Килиан погледна към Сира, преди да заговори.
– Ще се опитаме да пощадим колкото се може повече хора, Кира…
– Но това е война – довърших аз вместо него.
Времето на думите и верността беше отминало. Огледах стаята, знаейки, че независимо дали другите ме смятат за приятел или враг, изборът, който направим, ще бъде съпроводен с кръвопролитие. Сега оставаше само да контролирам разлива.
– Ами светлите феи? – Попитах стаята.
Тарвел се изсмя.
– Искаш да си губиш времето в преследване на призраци? Светлите феи не са виждани от близо хиляда години, Острие.
Прибрах езика си в бузата.
– Добре знам, че светлите феи са изчезнали. – Погледнах към Килиан. – Ривен или другите казаха ли ти какво вярва Рейх за моя род?
Килиан прокара изцапана с мастило ръка през косата си и кимна грубо.
– Ферон вярва в същото.
Скръстих ръце.
– Ако имам поне един родител светла фея, трябва да има нещо повече от това, което знаем за тяхното изчезване. – Не бях навършила и седемдесет години. Не може всички Светли феи да са изчезнали преди векове, ако поне един е бил жив преди десетилетия, за да ме роди.
– Всяко попълнение в нашите сили би било от полза – намеси се Сира. – А ако даровете на светлите феи са някак недокоснати, само няколко от тях може да се окажат достатъчни, за да обърнат хода на предстоящата война. Десетки биха ни осигурили сигурна победа.
Килиан забарабани с пръсти по каменната маса.
Коляното ми отскочи бясно, докато не бях принудена да се изправя.
– Ако светлите феи могат да бъдат открити, тяхната лечебна магия ще спаси безброй животи. Елвератът не може да понесе тежки загуби, а ние все още не можем да осигурим бърза война. Ако имахме достъп до надарени лечители, кръвопролитията щяха да бъдат сведени до минимум за всички страни. Феи, елфи и халфлинги. – Облегнах се на плота с юмруци, като мълчаливо призовавах Килиан да се съгласи поне да обмисли тази възможност.
Без нея безброй сенки щяха да загинат в конфликта. Аз нямаше да мога да ги спася.
След няколко антагонистични мига Килиан кимна. От вълнение ударих юмрук в плота на масата.
– Кога започваме?
Килиан отвори уста да отговори, когато в стаята се чу почукване. Погледите ни се спряха на вратата.
– Влез – обади се Килиан, като сгъна картата наполовина, така че червените знаци да бъдат покрити.
Нисък халфлинг с дълга черна коса отвори каменната врата и надникна вътре. В ръцете си носеше сгънат пергамент, а между тънките ѝ пръсти надничаше восъчен печат.
– Писмо от Пристанището на смъртните.
Принцът кимна с глава и тя се запъти към него, постави писмото на масата точно пред него и отново се изниза навън. Сръчната ръка на Килиан свали восъка от пергамента и разгъна писмото. Нефритените му очи се плъзнаха по хартията шест пъти, преди да се затворят за най-кратък миг. Когато се отвориха, той издаде заповед на Колин и Тарвел.
– Подгответе конете ни. Трябва да тръгнем към Пристанището на смъртните тази вечер.
Колин се изправи, без да задава въпроси, и вече пристъпваше към вратата, но Тарвел задържа погледа на принца.
– Какви новини идват от крайбрежието?
Килиан хвърли пергамента на масата. Драсканиците бяха малки и зацапани, сякаш съобщението беше написано набързо.
– Складовете ни са ограбени.
Колин замръзна по средата на крачката си.
– Кой е изпратил съобщение? Брат ти? – Не пропуснах остротата на думите на Колин, но не разбрах смисъла им. Принц Деймиън беше наш враг също толкова, колкото и кралят. Защо изобщо щеше да праща вест на Килиан?
Мълчанието в стаята беше осезаемо. Погледнах към Николай, но погледът му беше хвърлен по пода. Сира срещна погледа ми, но челюстта ѝ беше стисната. Дори Тарвел и Колин ме гледаха. Топлината се изцеди от тялото ми. Чувствах се така, сякаш ме потапят под водата, без да имам желание да изплувам на повърхността. Без да искам, се обърнах към Килиан, знаейки, че отговорът ще ме накара да съжалявам, че не съм се удавила.
– Брат ти? – Задуших се.
Килиан си пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за битка.
– Да – издиша бавно той. – Мислех, че вчера си разбрала истината, но виждам, че това е било несправедливо предположение. Била си на ръба на смъртта, когато той ти е казал коя е майка му.
Преглътнах. Думите на Килиан ме изтръгнаха от дълбините на страха ми и ме оставиха студена и трепереща. Деймиън никога не ме беше спасявал от ръба на смъртта.
– Никога не бих го скрил умишлено от теб. – Килиан хвърли строг поглед към Колин, който се възползва от възможността да избяга от стаята. Тарвел го последва.
Затворих очи и изведнъж се оказа, че това е нощта на бомбардировката. Тялото ми изпищя от болка на местата, където кожата ми беше разкъсана и разтопена. Ривен ме беше задържал, държеше ме в съзнание, докато разкриваше една от единствените истини за себе си, които знаех.
– Летелия Нументира, – прошепнах аз. Килиан преглътна и притисна ръцете си върху каменната маса. Нямаше нужда да видя кимането му, за да разбера истината, тя вече се беше настанила в костите ми. – Тя е била майка на Ривен… и твоя.
Килиан протегна ръка към мен.
– Ако знаех, че не си спомняш, щях да ти кажа веднага…
Измъкнах малкия нож от ботуша си с такава бързина, че дори Сира не реагира навреме. Хванах китката на Килиан и принудих дланта му да се вдигне нагоре, преди да изрежа един разрез в нея. Червена кръв се стичаше между пръстите му и капеше на пода като течащ шлейф. Килиан изсъска и ръката му се отдръпна в безопасната част на гърдите му.
Сира грабна късото острие, което се съхраняваше по колана ѝ, а аз пуснах ножа си върху камъка. Вдигнах ръцете си в образ на невинност.
– Просто исках да се уверя, че съм разбрала.
– Че ножовете режат хора? – Мъртвешкото изказване на Николай не съответстваше на широко отворените му очи.
Подиграх се.
– Че кръвта на крале и кръвта на феи не правят халфлинг, а само лъжлив брат на сянка. – Облякох последните думи в отрова и ги изстрелях към Килиан, сякаш бяха отровни стрели.
Очите му се присвиха и той направи крачка към мен. Беше достатъчно близо, за да може дъхът ни да скъси разстоянието помежду ни. Той грабна ножа от масата и го опря в корема ми. Дъхът ми секна и за миг си помислих, че съм го тласнала твърде далеч. Бях унижила кралския бунтовник твърде много.
Килиан прониза ризата ми с ножа и я разкъса по права линия, освобождавайки долните няколко сантиметра от жилетката ми. Той уви лентата от платно около ръката си, без да откъсва поглед от мен.
– Не беше нужно да ме режеш, за да знаеш, че кръвта ми тече в червено, а не в кехлибар.
Скръстих ръце и повдигнах вежди.
– Не е твоя работа да определяш.
Килиан завърза възел на дланта си със зъби. Погледът ми се насочи към устата му за миг, преди да се върне към несломимия ми поглед. Той се наведе напред съвсем леко.
– Окървавената ми устна беше червена, а не кехлибарена, ако си спомняш.
– Дали? – Усмихнах се. – Не съм забелязала.
Килиан въздъхна.
– Кира, не можеш да твърдиш, че съм държал това в тайна. Мина по-малко от ден и всички в града знаят за произхода ми.
Не можах да удържа веждата си да не се повдигне. Бях прекалено съсредоточена върху въпросите, които заливаха съзнанието ми, решавайки кои да задам първо.
Килиан прокара ръка през къдриците си и се отдръпна.
– Как мислиш, че Елверинците са приели сина на Аемон като свой? Довери ли ми се достатъчно, за да ги поведа на война? Пресякох границата, за да намеря отговори от роднините на майка ми. Когато намерих тези отговори, се заклех, че ще направя всичко по силите си, за да защитя Елверат и да освободя тези в него.
Отклоних челюстта си настрани. Гърдите ми се нагорещиха, като знаех, че един от тези роднини е Ривен. Не исках да мисля за него, затова не мислех защо Килиан бе допуснат в сърцето на земята на феите без контрол и ограничения.
Лицето на Килиан омекна. Той прокара пръсти по ръката ми, сякаш утешаваше приятел.
– Питай ме каквото искаш, когато се върна, но трябва да побързам, до залеза остават броени минути. Сир и Ник, мога ли да разчитам на вас да проверите останалите, докато съм в Пристанището на смъртните?
Сира кимна веднъж, а Килиан грабна наметалото си от куката и го метна на врата си. Той се втурна към вратата, като спря да се обърне назад, сякаш имаше да каже още нещо. Нямах думи, които да му кажа, нямах предложения за мир или късмет. Нефритените му очи ме гледаха с отворена уста, преди да се обърне и да тръгне. Очевидно и той нямаше думи за мен.
– Защо трябва да тръгне преди залез слънце? – Попитах Сира. Сега, когато Килиан и тайните му бяха избягали през вратата, ми беше по-лесно да изравня гласа си.
Сира кимна към картата, която все още беше сгъната наполовина по масата. Николай протегна ръка и я изправи, така че отново целия континент гледаше към нас. Сира посочи голямото езеро и групичката дървета, които маркираха Мирелинт. Тя протегна ръка и в дланта ѝ се понесе кълбо от феена светлина, топло като лятното слънце. Тя я вдигна към картата и по пергамента се появиха златни кръгове, като един от тях се сгуши до Мирелинт.
Магията беше подобна на картата, която Ривен ми беше дал. В момента, в който слънчевата светлина попадна върху пергамента, се появиха скрити знаци. Сира вдигна другата си длан и към нея се понесе друга феена светлина, този път кълбо, което светеше сребристо като луната. Тя хвърли лунната светлина върху пергамента и сребърни знаци заляха и Елверат. Малък кръг се сля със златния над Мирелинт.
– Това са порталите, които съществуват в това царство. – Сира раздвижи двете феерични светлини, така че те се носеха над картата в лениви спирали една около друга. – Онези, които са отбелязани със злато, са отворени от зори до здрач. Онези, отбелязани със сребро, се отварят от здрач до зори. Онези, които са маркирани и с двете – посочи тя двата кръга над Мирелинт, – имат портали, които се сменят между два пътя.
Пръстите ми проследиха пергамента, търсейки двете маркировки, за които вече знаех, че ще бъдат там. Златен кръг беше изписан с мастило по крайбрежието извън Пристанището на смъртните, а сребърен кръг беше гравиран на поляна в Пеещата гора. Отбелязах и двете места с всяка от ръцете си и напрегнатата линия на устата на Сира потрепна нагоре.
– Ако Килиан иска да стигне до източния бряг, трябва да премине през портала преди залез на второто слънце, иначе ще трябва да чака зората.
Прегледах останалата част от картата. По нея имаше безброй двойки символи, цяла мрежа от портали, която покриваше всяка миля от Елверат. Погледнах към Сира.
– Мога ли да я задържа?
Сира и Николай си размениха меки усмивки.
– Да, но очаквам, че ще го запомниш, преди да се върнем с Николай.
Стомахът ми се свлече на пода.
– Мога да ти помогна да обезопасиш складовете – настоях аз, без да искам да остана назад.
Николай ми се усмихна съжалително, докато внимателно сгъваше картата и ми я подаваше.
– Трябва да останеш тук, Кира. Няма да спечелиш доверието на Елверинците, ако галопираш из кралството с нас.
Скръстих ръце.
– Да ме оставиш тук сама, привидно без надзор, също няма да допринесе много за спечелването на благоразположението им.
Усмивката на Николай отново беше изпълнена с пакост.
– Скъпа Кира, какво те е накарало да се усъмниш, че ще те оставят сама?
Назад към част 6 Напред към част 8
