ГЛАВА 29
Върнахме се в земите ни на разсъмване. Костите ми все още трепереха от часовете, които трябваше да прекараме в чакане по снежните хълмове на Волкар, докато слънцето изгрее и порталът се пренасочи към Тъмната гора. Оттам до Мирелинт имаше кратко пътуване, което прекарахме в мълчание.
Ривен яздеше зад мен, а сенките му ме галеха безкрайно по гърба, за да ме държат стабилно на коня, докато умората пълзеше по тялото ми. Когато стигнахме до конюшнята, той беше до мен, за да ми помогне да сляза от коня, и ме целуна по челото.
– Искаш ли да се опитаме да заспим? – Той извади флакон с прозрачната течност, която щеше да държи сънищата настрана.
Поклатих глава.
– Не и докато не видя Сенките. Не искам да си мислят, че съм ги изоставила.
Ривен дръпна края на косата ми и кимна. Той се наведе и притисна ръка към един от корените покрай вратите на конюшнята, а веждите му помръднаха.
– Те са в залата – прошепна той с несигурност в гласа.
– Сенките?
Той кимна.
– И няколко други. Но усещането е… хаотично.
Това беше всичко, което ми трябваше да знам. Спуснах се по най-близките криволичещи стъпала на Мирам и извадих кинжала си, готова за всичко, което ни очакваше долу. Спрях, когато видях, че главната зала е превърната в гигантска гримьорна. Навсякъде бяха разпръснати високи огледала с малки подиуми пред всяко от тях. Между тях имаше корени, които бяха извадени от земята и използвани като дълги стълбове за окачване на дрехи от всякакъв размер и цвят.
Група млади посветени се втурнаха покрай мен и започнаха да дърпат дълги рокли от богата коприна. Те се кикотеха, като провираха глави през закачалките и се въртяха в кръг, без дори да са облекли роклите.
Николай ми махна с клечка, която стърчеше от устата му. Късите му къдрици бяха прибрани в щипка, за да не падат пред лицето му, докато отбелязваше подгъва на новата роба на Фирел. Тя беше в ярък зелен нюанс с жълти шевове по подгъва и ръкавите. Тя лъчезарно се огледа в огледалото, а ръцете ѝ шареха по меката дължина на новата ѝ дреха. Николай беше пристегнал подгъва до малко над глезените ѝ, така че новите ѝ ботуши се виждаха.
– Никога досега не съм носела цветни.
Сърцето ми се пръсна, когато видях същата радост по лицата на останалите Сенки.
Николай се изправи и прибра щифта от устата си в подложката, завързана за китката му.
– Този нюанс на зеленото не се носи добре от много хора. – Той потупа носа на Фирел и ѝ намигна. – Това е нещо, което ни свързва с теб.
Тя се обърна към мен.
– Какъв цвят да опитам след това?
Примигнах и се обърнах към Ривен. Той беше облечен в обичайната си черна дреха, а моите собствени дрехи бяха достатъчно тъмни, за да бъдат сбъркани с него.
– Бих се доверила на преценката на Николай по този въпрос.
Николай ми се усмихна отстрани и стисна ръката ми, преди да изчезне зад огледалото, за да донесе нещо от стелажите с дрехи.
– Приспособихте ли се добре? – Попитах Фирел, като се опитах да запазя лекия си тон. – Има ли нужда от нещо за теб или за останалите?
Фирел продължи да се гледа в огледалото. Косата ѝ падаше около раменете, докато се поклащаше.
– Всички бяха много любезни. Вчера Лаш и Герарда ни научиха как да използваме лианите и да се изкачваме по Мирам с помощта на феена светлина. – Тя се обърна към мен. – Ние летяхме.
Засмях се и оправих задната гънка на дрехата ѝ.
– Избрахте стаи в долния град или в горичките?
Фирел извърна очи.
– Кой би отказал възможността да спи сред звездите? – Тя погледна Ривен в огледалото и се успокои. – Герарда ми каза, че ти си Сянката.
Челюстта на Ривен се отпусна.
– Сигурен съм, че това не е всичко, което е казала.
Фирел поклати глава.
– Тя също така каза, че си го направил, за да спасиш халфлингите и да ги доведеш тук. Точно както направи с нас.
Лицето на Ривен се усмихна меко и той кимна.
– И няма да спра, докато всички те не бъдат свободни.
Фирел се изправи при тези думи.
– Ще помогна. – Тя се вгледа в него и във въртящия се облак от сенки зад него. – И трябва да знаеш, че изобщо не те намирам за толкова мрачен.
Усмивката на Ривен се превърна в плоска линия, докато аз избухвах в смях.
Сенките му се завъртяха около края на плитката ми и я дръпнаха игриво точно когато Николай се появи с ярка клементинова рокля. Очите на Фирел се разшириха, когато видя коприната.
– Ето това е рокля , подходяща за млад воин. – Той я окачи зад една червена завеса и кимна на Фирел да се преоблече. – Внимавай с тези игли.
Тя се вмъкна вътре, без да протестира. Николай ме обгърна с ръце и ме вдигна от земята с голямо завъртане. Щях да се засмея, но стискането му беше твърде силно.
– Добре ли си? – Прошепна той, докато ме слагаше на земята.
– Достатъчно добре. – Направих жест към цялата зала. – Откъде са всички тези дрехи?
Николай се изправи на крака.
– Дарения. Ферон имаше много по-стари одежди, съхранявани в Аралинт, от Елверинци, които са починали. Той смяташе, че това е идеалния повод да ги извади от скривалищата. – Николай прокара замислено ръка по една висяща коприна.
Засмях се.
– Наслаждаваш се на това.
– Твърде много, – добави Ривен.
Николай го игнорира.
– Трудно е да не го направиш, когато всички се забавляват. Всички сенки са напълнили гардеробите си и още малко. – Лицето му за миг спадна.
Повдигнах вежди.
– С изключение на…
Николай посочи с брадичката си другия край на коридора. На най-отдалечената платформа стоеше Герарда, която имаше нещастно изражение на лицето, докато Еларан държеше нещо, което изглеждаше като поредната отхвърлена риза. Обърнах се към купчината пристегнати дрехи, които бяха разхвърляни по табуретката до Николай.
– Кой ги подгъва?
Николай си пое дълбоко дъх.
– Ферон. Той има група Елверинци в покоите си.
Обърнах се към Ривен.
– Можеш ли да му ги занесеш? Ще се опитам да… – Замълчах и само посочих общата посока на Герарда.
Ривен изглеждаше облекчен, че има причина да напусне залата и целия ѝ колорит. Той кимна бързо и на двама ни и прехвърли дрехите през двете си ръце.
Бавно се приближих до Герарда. Динара дойде с шепа рокли и дълги одежди, но Герарда моментално отказа.
– Никакви рокли. И предпочитам панталони пред роби.
Еларан хвърли извинителен поглед към Динара. Динара въздъхна, но се усмихна, когато ме забеляза.
– Не мислех, че Кинжалът ще е по-упорит от Острието, но се оказа, че греша.
Засмях се под носа си.
– Ние сме се карали в продължение на почти шестдесет години.
– Чух – обади се Герарда от подиума си.
Усмихнах се.
– Все още можеш да носиш черно, ако това е проблемът.
Раменете на Герарда увиснаха.
– Не е в палитрата, макар че Николай сякаш предпочита цветове, които изгарят очите ми.
Еларан поклати глава и седна на стола.
– Може би ти можеш да помогнеш там, където аз не мога.
Погледнах към двете купчини дрехи до огледалото. Едната беше планинска и се състоеше от всякакъв вид дрехи, докато другата представляваше малка купчина панталони и от време на време туника.
– Предполагам, че това са откази. – Посочих към по-голямата от двете.
Герарда кимна. Между веждите ѝ се появи слаба линия, а очите ѝ се местеха ритмично от точка на точка върху огледалото. Гърдите ми се свиха заради Герарда, тъй като разпознах в погледа ѝ същата предпазливост като моята всеки път, когато пробвах нови дрехи. Точно както аз трябваше да проверявам отново и отново дали някой не вижда белезите ми, така и тя проверяваше за нещо.
Но този проблем можеше да бъде решен само ако ми кажеше. Приклекнах до малката купчина дрехи, които тя беше приела, и започнах да ги сгъвам грижливо. Герарда наблюдаваше как сгъвам панталоните, но не каза нищо. Всички те бяха дълги и съдържаха множество джобове, в които Герарда можеше да съхранява остриетата си. Кожените предпазители, които намерих, имаха прорези по раменете за ножовете ѝ за хвърляне и бяха топло червени за разлика от черните, които носеше в момента. Всички ризи бяха свободни, някои с дълги, други с къси ръкави.
Забелязах, че нито една от тях нямаше дълбоко деколте.
– Опита ли ризата с твърда яка? – Посочих една, която висеше на огледалото до нас. Беше изработена от вълна и имаше заоблена яка, която се затваряше директно над врата.
Бузите на Герарда почервеняха.
– Твърде тесни са.
Примигнах. Герарда винаги е била малка и стройна. Николай беше събрал дрехи от всякакъв размер, със сигурност достатъчно, за да паснат добре на Герарда. Тя погледна надолу към ботушите си и аз разбрах, че проблемът е в прилягането. Седмиците, прекарани в земята на феите, бяха променили фигурата ѝ. Животът без дажби бе придал на бузите ѝ пълнота, която я правеше да изглежда по-млада от всякога, но тази пълнота се бе настанила и в гърдите ѝ.
– Ще се върна веднага. – Претърсвах стелажите, търсейки нещо, което да не е от тюл или коприна, когато Динара ме намери.
Тя потупа рамото ми.
– Какво търсиш? Вече съм минавала през тези стелажи десетина пъти.
Въздъхнах.
– Имаш ли нещо, което да прилича на кожите на Ривен? Жилетка, която се връзва отстрани, а не по средата.
– Видях една… – Тя отиде до друг стелаж, пълен с кожени тренировъчни дрехи, и започна да ги навлича върху дебелия корен. – Ето!
Тя ми подаде тъмна кожена жилетка с остри капачки на раменете, които бяха направени от пет многопластови парчета, изрязани във формата на листа. В кожата беше втъкан дизайн на преплетени лози, подобен на този, който носеше Ривен. Беше изрязана по същия начин като бронята, която носеха инитирите – елфите.
– Мисля, че това може да се получи. – Целунах Динара по бузата и взех една подходяща туника.
Занесох дрехите на Герарда и въздъхнах с облекчение, когато тя се съгласи да ги пробва. Еларан я наблюдаваше с широко отворени очи как минава зад завесата и ми благодари, докато Герарда се преобличаше.
Герарда излезе от съблекалнята с доволно изражение на лицето. Тя се изправи на подиума точно в момента, в който Сира се появи мълчаливо до мен.
– Това ми харесва много повече. – Герарда беше твърде срамежлива, за да срещне погледа ми. – Благодаря ти.
Усмихнах се.
Но Сира застана зад халфлинката и вдигна ръце към късата коса на Герарда.
– Мога ли? – Попита тя на елфически.
Герарда кимна.
Сира прокара пръсти през гъстите черни коси и сплете горната половина на късата коса на Герарда на плитка. Беше същата, каквато често носеха Ривен и Ферон. А сега осъзнах, че и Сира винаги носеше.
– Така харесва ли ти повече? – Сира се вгледа в Герарда през огледалото.
Герарда вдигна ръка към косата си.
– Не съм сигурна дали е подходящо…
Сира постави нежни ръце на раменете ѝ.
– Въпросът, който беше зададен, не е този. Харесва ли ти, дете?
Герарда кимна.
– Тогава ще го носиш и ще го носиш с гордост. – Сира издърпа предната част на жилетката покрай дъното, така че тя да падне в една линия с раменете на Герарда. – Можем да ти изработим още няколко такива. Кажи на Николай какви модели искаш и той ще се погрижи да ги направи.
Герарда се обърна, за да се изправи директно срещу Сира.
– Няма нужда. Не искам да бъда в тежест.
Сира поклати глава с една ръка върху рамото на Герарда.
– Това е твоят дом. Трябва да се чувстваш добре тук. Светът не е бил благосклонен към Елверинците като теб и мен.
Герарда примигна.
– Като нас?
Лицето на Сира омекна.
– Аемон построи свят само с два пътя и реши кой да върви по всеки от тях. Тези, които се отклоняваха, бяха принудени да се крият или умираха по пътя. – Сира въздъхна дълбоко. – Но тук Елверинеца може да върви и по двата пътя, както пожелае, или да си изкове съвсем нов. Това не е нещо, от което трябва да се срамува. Избери пътя, който ти говори, и върви по него с когото пожелаеш.
Веждите на Герарда потрепериха.
– Благодаря ти, Сира. – Тя сведе глава в дълбок поклон и слезе от платформата.
Сира отвърна на жеста и тръгна да търси Николай.
Еларан обгърна с ръка врата на Герарда.
– Изглеждаш вкусно – прошепна тя в ухото ѝ. Герарда потупа бедрото ѝ с лакът, но усмивката, която се изписа по устните ѝ, беше доволна.
Грабнах купчината захвърлени дрехи и си тръгнах, като се престорих, че не съм ги чула.
***
В стаята на Николай цареше хаос. Изящни коприни и луксозни халати бяха разхвърляни по всяка мебел и стърчаха от четирите големи гардероба на най-отдалечената стена. Всяко пространство, което не беше покрито с дрехи, беше затрупано със случайни инструменти или отхвърлени идеи, гравирани върху листове пергамент.
– Кира, скъпа. – Николай изскочи от една от огромните купчини дрехи. Той махна с ръка над всичко. – Трябва да знаеш, че никога не е било така.
Вдигнах от пода един оранжев халат и придърпах дантелената му яка към светлината.
– Разбира се, че не, никога не би допуснала нещо толкова хубаво да е толкова измачкано.
Николай изпусна дъх.
– Ти ме разбираш напълно.
Засмях се и му хвърлих халата. Той внимателно го сложи върху купчина също толкова измачкани дрехи и кимна надолу по тунела.
– Кабинетът на Врейл е свободен и много по-малко затрупан.
Повдигнах вежди, но не казах нищо. Николай ме поведе по коридора към малка стая до библиотеката, която беше отрупана с книги и свитъци.
– Казах по-малко претрупано – оправда се Николай, прочитайки мислите ми.
Повдигнах рамене.
– Тук поне има столове, на които можеш да седнеш. – Вдигнах три свитъка от седалката и ги поставих на земята. Николай ме спря, като постави една от по-големите си кърпи под тях, преди да ми позволи да ги сложа на земята.
– Изглеждаш ужасно. – Николай се свлече на стола срещу мен.
Засмях се.
– Можеш да бъдеш толкова очарователен.
– Трябва да спиш. Вече е обяд. – Николай погледна нагоре, сякаш можеше да види слънцата през пластовете земя между нас и открития въздух.
– Ще бъда достатъчно отпочинала преди церемонията. – Взех нещо от чантата си и очите на Николай се разшириха.
Той посегна към бележника си.
– Мислех, че съм го изгубил под купчините дрехи.
– Това е моя грешка. – Кимнах към книгата с кожена подвързия. – Имах нужда от нещо, което да ме занимава, когато със Сенките отплавахме обратно, и открих, че си я оставил на борда.
Николай прелистваше страниците, проверявайки проектите си, както родител проверява детето си.
– Бях се съсредоточил върху по-важни неща. – Той отвори по-късните страници и забеляза мястото, където бях скицирала собствения си проект. – Какво е това?
– Мислех, че можеш да го направиш. За Маерал. – Преглътнах, внезапно смутена, че идеята ми няма да проработи. – Тя винаги има проблеми с фееричните светлини, когато ѝ ходя на гости, и не иска да излиза навън до залез слънце. Мислех, че тези ще улеснят очите ѝ.
Николай прехапа устни и изучаваше различните варианти на дизайна, които бях надраскала по страниците.
– Това е като маска, но от стъкло.
Кимнах.
– Знам, че Елверинците могат да придават на стъклото си различни багрила и свойства. – Извадих шишенце от чантата си. То беше пълно с малки жълти цветчета, все още прикрепени към стеблата си. – Рейх ме научи, че сенчестите листенца потъмняват под слънчева светлина. Помислих си, че можеш да направиш нещо, което да запази зрението на Маерал достатъчно тъмно, за да не получава повече главоболия.
Николай взе флакона, сякаш беше най-ценното, което притежаваше. Очите му бяха обсипани със сълзи, но те не паднаха.
– Тъкмо бях на гости на майка ти и Рейх. Маерал каза, че няма да дойде на церемонията, докато не залезе слънцето. – Прибрах ръце под бедрата си, несигурна къде да ги сложа. – Но тя вече е прекарала толкова голяма част от живота си под земята. Не искам да пропусне още едно нещо.
Брадата на Николай потрепери и по лицето му се стича сълза.
– Мога да направя модел този следобед. – Той се изправи и ме обгърна в силна прегръдка. – Благодаря ти, Кира. – Стисна ме още по-силно. – Благодаря ти, че все още се бориш да изведеш майка ми от мрака.
Гърлото ми се стегна и бузите ми се намокриха.
– И ти благодаря, че направи всичко, за да не се изгуби там.
Николай извади по една носна кърпичка за всеки от нас.
– Аз ще започна, но ти трябва да си легнеш, скъпа Кира. – Той ме придружи до стаята си, след което влезе вътре, за да започне да се занимава с първоначалния прототип.
Вървях по тунела, а над рамото ми се носеше малка феена светлина, който осветяваше пътя. Мислех, че съм сама, докато не видях бърз проблясък на светлина в далечния край на тунела. Забавих ход и хванах дръжката на острието си, докато вървях натам.
Голямата каменна врата се отвори и аз надникнах в стаята. Килиан стоеше до огнището, облегнат на камината, а гърдите му се издигаха тежко. Знаех, че е обикалял всеки сантиметър на града, за да се подготви за празника и пристигането на Сенките, но не го бях виждала, откакто се бях върнала. Сякаш нарочно се правеше на нищожен.
– Килиан?
Той скочи.
– Кира, – изръмжа той, когато разбра, че съм аз. – Маерал беше казала, че си си легнала.
– Все още не. – Усмихнах се и се облегнах на вратата. – Всичко наред ли е?
Килиан се изправи.
– Да. Защо да не е.
Погледнах счупения фенер в камината.
– Това беше инцидент. – Килиан разчепка кожата около нокътя на палеца си. – Моля те, седни. – Посочи стола до шкафа, за който не знаеше, че съм разграбила само преди няколко седмици.
– Кажи ми защо Сенките не са те виждали нито веднъж, откакто са пристигнали? – Повдигнах закачливо вежди. – Наричат ме лъжец, защото казвам, че познавам добрия принц.
Челюстта на Килиан се сви. Той неловко закрачи по ръба на леглото си, преди да се облегне на матрака.
– Не мислех, че присъствието ми ще бъде добре дошло.
Сърцето ми падна. Познавах истинския Килиан от толкова дълго време, че бях забравила, че не е това, което му е позволено да бъде извън земята на феите. За мен той беше точно толкова част от това място, колкото и всеки друг елверинец, но за Сенките той все още беше брат на Деймиън. Син на Аемон.
За тях той все още носеше маската на врага.
Наведох се напред.
– Съжалявам, трябваше да разбера по-рано. – Протегнах ръка към неговата, но Килиан не я пое. – Ще те запозная с тях тази вечер. Ще бъдеш на церемонията, нали?
Килиан ми кимна неубедително. Нефритените му очи се спряха на протегнатата ми ръка, която падна в скута ми. Погледна я, сякаш не знаеше дали докосването ми няма да го нарани. Бузите ми се заляха от смущение, осъзнавайки, че аз бях причината той да не се доверява насаме с мен.
– Килиан, много съжалявам за случилото се в кухнята. – Раменете ми паднаха, но се постарах да срещна погледа му.
Той примигна, а очите му се разшириха, когато думите се настаниха между нас.
– Кира, не е нужно…
– Да, знам. – Поклатих глава. – Постъпих егоистично. Исках да те нараня и исках да нараня Ривен чрез теб. Беше несправедливо и дълбоко съжалявам, че те поставих в такова положение.
Килиан стисна зъби.
– Няма за какво да се извиняваш.
Отворих уста да възразя, но Килиан се изправи.
– Кира, ако има някой, който да съжалява за случилото се, това съм аз. В онзи момент бях съсредоточен повече върху моите желания, отколкото върху твоето благополучие. – Той тръгна към вратата и не се обърна. – Съжалявам по повече начини, отколкото знаеш.
Назад към част 29 Напред към част 31
