ГЛАВА 22
На подгъващи се от страх крака приближих вратата и се заслушах. Като че ли всичко е спокойно. Само някъде шуми вятърът, все същия мирис на билки, май още и на вода мирише – съдейки по всичко, някъде наблизо има водоем. Какво още? Шепоти като че ли, или вятърът така сложно поклаща клонките на дърветата. По дяволите! Не искам да излизам сама навън! Страх ме е! Не, майната му! Нашият Ейлард е маг и воин, нека той да отива на разузнаване, а аз съм пас. Подвих опашка и със ситен тръс се върнах обратно при вратата на къщата.
Качих се на верандата и пак започнах да дърпам входната врата, но тази безсъвестна дървения хич и не мислеше да се отваря. А паниката не спи, прокрадва се все по-близо и по-близо! Като се уморих да дърпам, обърнах се с гръб към вратата и се заех да бия в нея с пета, нека да я отворят отвътре, а? Нека да я отворят!
Стоя, чувствам се като първокласничка, изгубила ключа от апартамента и бия с пета във вратата ми. Бия минута. Втора… Внезапно се появява чувство, сякаш под пъпа ми някаква много голяма топла длан лекичко ме подбутва. Ами няма да отида! Престанах да бия с крак и притиснах гръб към вратата. А „дланта“ също засили натиска си и подбутва… подбутва. Сякаш ласкаво, но целенасочено. Вече ме беше преместила от верандата, без да се съобразява въобще, че се опитвам да се противя като забивам пети в земята. Още веднъж ме подбутна… Не отстъпвах. „Дланта“ също не отстъпваше. Изведнъж тази зараза, като разбра, че не искам нищо да разбирам, ме плесна отзад и ми придаде ускорение. Боже мой! Що за безобразие е това?!
Стигнах до вратата по инерция и там пак застанах неподвижно, упорито скръстила ръце на гърдите. Всичко това в пълна тишина. Страхувах се да започна да врещя, а невидимата ръка също мълчеше по напълно разбираеми причини. Секунда нищо не се случваше, а после, като разбра, че нямам желание да излизам, същата тази ръка внимателно взе моята ръка и започна да я протяга към резето.
Божичко… Усещането за нереалността на случващото се беше толкова силно, та ми се стори, че се побърквам. Ето, че не издържа психиката ми всички тези събития и край – побърка се. И сега добрите чичковци санитари се опитват да ме опаковат в усмирителна риза, а аз в своето безумство нищо не виждам, а само чувствам.
Е… Какво да кажа… Невидимата сила се оказа по-силна. Замъкна ме до вратата, сложи ръцете ми на резето и се притаи.
– Няма ли да ме оставиш на мира, а? – Попитах шепнешком в празното.
Отговорът беше леко подбутване по деликатната част.
– Добре де. Но ако сега някакви чудовища ме изплюскат, това ще лежи на твоята съвест. Да си го знаеш – заплаших аз.
Започнах да движа резето. То беше старо и съдейки по това как заяждаше, и по скърцането, махали са го доооста отдавна за последен път. Справих се с него, въздъхнах дълбоко за храброст и… Ето че не познахте! Не отворих широко вратата, за да изляза. Аз да не съм глупачка, а? Отворих само една цепнатинка и надникнах през нея с едно око.
Как го казваше Александър Блок? „Нощ, улица, фенер, аптека…“*
А тук при нас е нощ, улица, дървета, път. Под светлината на двете луни разглеждах открилия се нощен пейзаж. Всичко изглеждаше спокойно, аз отворих вратата по-широко и направих внимателна крачка. Намирах се на поляна, отдясно имаше гора, отляво се носеше мирисът на вода, от вратата напред водеше път. И какво? Струваше ли си заради това толкова настойчиво да ме избутват? Направих крачка назад и се опрях в „дланта“.
– Ама какво искаш от мене, а? – Пак шепнешком попитах пространството. – Нали погледнах вече. Какво да правя сега? Няма никой тук!
Невидимата сила пак ме избута през вратата и чак след това се махна от трибуквеника ми. Постоях, оглеждаща се и заслушана в нощните звуци. Все същото шумолене на вятъра, тънък писък на комар (кръвопийци, даже в другия свят нямам мира от тях), глас на цикади или щурци, не му разбирам. От водоема периодично се донасяше плисъкът на водата. И вече се канех да се връщам в двора, за да се сборя с наглата невидима ръка, когато откъм водоема се чу звук, подобен на стон.
Подскочих от изненада и започнах да отстъпвам към вратата. Мен ли ме зоват за помощ или какво? Ама аз не съм медицинска сестра, нито пък герой, и въобще… Не искам!
Кой ли пък ме пита… Невидимата ръка не ме пусна обратно в двора. Изглежда, че докато не изпълня мисията си по спасяването на онзи, който стене, едва ли ще мога да се върна в къщата. И аз, проклинаща всичко на света – тия глупави светове, собствената си невероятна глупост, Елвира Николаевна с нейното подаръче и така нататък – тръгнах към звука. Зарадвах се, че сега носех панталони и сандали без токчета. Да имах поне едно якенце… Комарите не спяха и активно се опитваха да се навечерят от ръцете ми, ръкавите на тениската са късички…
Трябваше да вървя десетина минути. Не че беше много далече, но беше тъмно, не знаех пътя и нямах никакво желание да си потрошавам краката. Така че вървях внимателно, ослушвах се за звуци и мислено ругаех. Водоемът се оказа малко езеро, обрасло по бреговете с тръстика. Върби, надвесили се над водата, водни лилии, жаби и комари. Ще се повторя относно комарите. Превзеха ме кръвопийците!
Отново ми се наложи да стоя и да се ослушвам. Стонът дойде отляво, от тръстиката и аз внимателно се придвижих към звука. Зад дебелите стъбла се виждаха две тела. Да, мамка му! На всичкото отгоре са и двама! Едното тяло беше по-голямо и по-масивно, по-скоро мъжко. Другото по-малко и по-изящно, явно женско. Съдейки по силуетите им, и двамата омотани в нещо като наметала. Добре, ще започнем от жената. Надявам се и двамата да са живи, защото да мъкна трупове – там могат да минат и без мен.
Мислено се сбогувах със сандалките си, тъй като не им е съдено да оцелеят при шляпането през водата и се намъкнах сред тръстиките.
Девойката беше още жива и в безсъзнание. Млада, чернокоса, с рана на главата и залято с кръв лице. Съвсем искрено се опитах да я дръпна за наметалото, но никак не ми се получи. То беше кожено и с някаква странна кройка, с разрез на гърба, та по никакъв начин не успявах да го хвана удобно. Тогава я хванах под мишниците и отстъпвайки назад, я повлякох към сушата. Щом я извлякох, се пльоснах до нея, за да си поема дъх. Ама че работа! На вид е толкова крехка (нищо че е по-висока от мен, но е стройна), а тежи колкото един мъж.
Като си поех дъх, започнах да я пляскам по бузите, опитвайки се да я свестя, но постигнах само неясно мучене и жаловит стон от нейна страна. Ясно, няма какво да се надявам за помощ от нея. А в тръстиките ме чака още един пострадал…
С мъжа се наложи да си поиграя доста. Това тяло тежеше неимоверно много. Мамка му, ама не бива така! Той, разбира се е як мъж, като Ейлард, даже може би по-широк в раменете. Ама, майко мила, чак до толкова! Едва не си съдрах задника, докато го измъквах от тръстиките. Направо ми се счупи гърба днес. Или то на страха очите са големи? По-точно, от тия тръстики, калта под краката и самата ситуация ли?
Силите ми стигнаха за да извлека мъжа на сушата и аз тежко седнах до него. Край! Повече не мога! Проблем създаваше и това, че той беше целият в кръв и ръцете ми се изплъзваха от тялото му.
Така, добре. Да започнем с девицата. Починах си и смъкнах тениската си (ще го преживея да съм само по сутиен, няма какво да му мисля за благоприличие сега), загребах с нея вода като в чувал и се хвърлих към девойката. Излях водата върху лицето и. Девойката застена, завъртя глава и отвори очи.
– О, дойде на себе си! – Клекнах над нея. – Жива ли си?
– Жива съм… – втренчи се в мене тя. – Ти коя си?
– Не е важно… Помагам ви, не виждаш ли? – Така се ядосах на цялата тази ситуация, че честно казано, съвсем изпуснах козите. Добре де. После ще се извинявам. – Можеш ли да седнеш?
Девойката се вглъби в собствените си чувства, изхлипа и несръчно се опита да седне. Бързо и протегнах ръка и ѝ помогнах. Като поседя няколко мига и обезумяло се оглеждаше, тя видя тялото на своя спътник и изкрещя:
– Назур! – И се опита да изпълзи до него.
– Мъжът ти ли е?
Тя продължаваше да се придвижва по земята и само поклати глава.
– Годеник ли ти е?
Отново отрицателно поклащане.
– Брат! – Добрала се на четири крака до този Назур, девойката започна да го опипва.
Не се доближих до нея, нито се намесих, ще има време, така че просто си почивах. Ще се разберем.
– Назур? Назурчик, братче… Жив ли си? – И тя започна да вие и да хлипа.
Боже. Само истерична девица ми липсваше, за да съм напълно щастлива…
– Недей да вдигаш врява – намръщих се аз. – Жив е. Поне засега.
Но девойката явно не ме чуваше и не искаше и да ме чува, намирайки се в шок, и започна да ридае. Даа… Мислено произнесох реч от лексикона на пристанищните товарачи и уморено тръгнах към тази двойка. Клекнах до тях и се опитах да призова към по-разумни действия плачещата млада личност. Беше безполезно. Изглежда имаше истеричен пристъп и тя даже не слушаше. Ох, как ми омръзна!
– Извинявай, скъпа, но така трябва! – Прицелих се и ѝ плеснах един шамар. Ох, страх ме е, за първи път удрям някого по лицето…
О! Подейства! Девойката млъкна, спря безумния си поглед върху мен и се озъби. Майчице! Зъбите и са такиива! Мда, следващият път ще трябва да си помисля много добре, преди отново да удрям плесница. Че всичко може да се случи…
– Млък! – Произнесох тихо, но твърдо. – Искаш ли да спасиш брат си?
Девойката кимна.
– Тогава бързо млъквай!
Тя веднага преглътна следващото изхлипване.
– А сега ми помогни.
Първо изляхме върху лицето на Назур вода. Уви, не му помогна. Оставаше ние самите да го влачим до къщата.
– Как да те наричам? – Погледнах аз девойката.
– Арейна.
– Така, Арейна. Недалеч от тук е моята къща. Ще ви приютя, докато не се възстановите. Но първо се закълни, че нито ти, нито твоят брат ще навредите на мен и домочадието ми.
Тук вече се презастраховах, честно казано. Но прекалено страховити ми се видяха зъбите и издължените зеници на тази млада особа. Ами ако са вампири? Откъде да знам какви раси живеят в този свят?
– Заклевам се…
– Заклевам се в живота, че нито аз, нито моята сестра ще причиним вреда на теб и твоите близки, жено – изхриптя внезапно братът на девойката, като я прекъсна.
– Назур! – Извика Арейна и се надвеси над него. – Как си?
– Жив съм, Ари! – Той се озъби в усмивка и веднага премести погледа си върху мен. – Жено, ще ти се отплатя за спасението ни с кръвта и живота си, кълна се. Можеш да разчиташ на нас.
– Чудничко. Можеш ли да се изправиш? – Аз това към мъжа.
– Ще се опитам…
С цената на неимоверни усилия ние с Арейна успяхме да помогнем на Назур да се изправи. Зле му се удаваше да стои прав и все се стремеше да се свлече, така че придвижването към къщата ни отне доста време. Когато най-накрая се добрахме до верандата, аз самата бях на ръба да припадна. А Арейна, колкото и да е странно, напротив, беше се съвзела и честно казано, ако не беше тя, аз нямаше да мога да домъкна ранения. Просто физически не бих се справила.
С огромни усилия стигнахме до верандата и облегнахме мъжа на стената на къщата.
– Дръж го – подхвърлих на Арейна. – Ще залостя вратата.
Спуснах резето и се върнах на верандата. Да се надяваме, че съм изпълнила възложената ми мисия и ще мога вече да вляза в къщата. Дръпнах вратата. Тя поддаде, отвори се широко и в следващият миг бях съборена от Ейлард, който изхвръкна навън с насочен напред меч.
– Вика! Жива ли си? – Той бързо ме вдигна и ме разтърси. – Ти! Малка безмозъчна идиотке! За какъв демон излезе сама? – Той ме огледа. – И защо си гола и толкова мръсна? Кръв?!
– Ейлард, недей да крещиш. Жива съм. Гола съм, защото тениската ми е мокра, а кръвта не е моя. – Уморено махнах кичур коса от лицето си.
– А чия? – Магът светкавично ме пусна и започна да се озърта.
– Тяхна. Намерих ги ранени, трябва да им помогнем. Влачи ги в къщи.
– Демони?! – Блондинът изумено се блещеше към ранените.
– Ейлард, после ще ругаеш. Вкарвай ги вътре, че на младежа вече ще му изтече кръвта и ей тук ще си умре.
– Дал съм клетва за вярност, не се бой – раненият правилно беше разбрал недоверието на мага.
Ейлард замъкна Назур в къщата, аз въведох Арейна. Качването на ранен горе беше проблемно, затова го внесохме в стаята на първия етаж, която бе съседна на гостната. Бях я приготвила за всеки случай, едновременно със спалнята на Лекси и Яна.
Стоварихме Назур на леглото и започнахме да се грижим за него. Ще си призная съвсем честно, аз не участвах в това. Не ми останаха сили за това. Така че бях се отпуснала в едно кресло и само гледах. Впрочем, нямаше и вече нужда от помощта ми. Ейлард и Алексия оказаха на ранения първа помощ. След като промиха раните му първо с обикновена вода, а после и с жива, Ейлард приложи някаква магия върху него. Същото направиха и с главата на Арейна. За щастие тя нямаше други рани, само силни натъртвания и одрасквания. Аз също глътнах жива вода, за да мога поне да се изправя, че иначе краката ми трепереха, и се помъкнах нагоре да се измия, подсуша и преоблека.
– Тимар! – Повиках аз върколака. – Моля те, приготви повече гореща храна. И поразпитай Ейлард, може би да трябва някакви билки да се сварят или да дадем лекарства на Назур. Много кръв е изгубил.
Момъкът кимна и веднага отиде в кухнята.
– Яна, ти ще дойдеш с мен. Ще ти дам дрехи, които да отнесеш на Арейна. И ѝ покажи как да използва ваната, става ли?
Много-много не избирах. Извадих дълъг и пухкав халат, който аз самата не нося, широка тениска и спортни трикотажни панталони. А за Назур после ще конфискувам нещо от мага…
Филя като тиха сянка се промъкна зад мен и докато аз киснех във ваната, той седна срещу мен.
– Ама питай вече бе, Фил. Какво толкова се чудиш? – Усмихнах се на котарака.
– Ти защо тръгна сама? – Измърмори той.
– Абе не съм тръгнала сама… Пропаднах през вратата, а тя се захлопна зад гърба ми и не ме пусна обратно – и разказах на фамилиара какво се случи. – И сега недоумявам, що беше толкова настойчив тоя невидимия и за какво му трябваше да спасявам тези двамата.
– Не може да бъде… – Филимон махна с опашка. – За това, кой може да е бил, имам предположения. А за какво, не знам.
– И кой е той? – Махнах пяната от лицето си.
– Струва ми се, че е Източникът. Не знам обаче как е успял да си направи крайник. Най-вероятно тия двамата му трябват за нещо. Или по-скоро не двамата, а мъжът.
– Защо мислиш, че именно мъжът?
– Първо, според думите ти, именно той е бил близо до смъртта. Ако не се беше появила там, той със сигурност е щял да умре. Сестричката му е почти цяла, но не би могла да го спаси.
– А второ?
– Второ… Ти нали вече разбра, че те са демони?
– Ами… Ейлард каза нещо подобно… Но си помислих, че ругае – замислих се. – Наистина ли са демони?
– Истински. Такива като тях попадат във Ферин, само ако са призовани от магьосници, с пентаграми и всичко останало. А за това да ги накараш да ти служат, трябва да поискаш от тях клетва за вярност. А такава клетва нито един демон няма да се съгласи да ти даде. Затова най-често след това тези магьосници не оцеляват. Демоните не прощават принуждението. Те са силни, коварни и опасни воини.
Ние с Филя помълчахме. Честно казано, бях в шок. Демони! Не може да бъде! Бях почти престанала да се учудвам на разнообразието на расите във всички тези светове, които се откриха. Но все пак… Страховито е. В нашата земна митология и приказки това са демони… По дяволите, демоните са си демони!
– Знаеш ли, Вик – котаракът притвори очи, щом приключи размишленията си върху нещо свое. – Имам едно предположение… Може би по такъв начин Източникът е искал да направи тия двамата твои длъжници, а? Все пак ти им спаси живота, А демоните, въпреки че са коварни, но си имат свой собствен кодекс на честта. Ами ако наемеш на служба този Назур след всичко това? И неговата сестра. Виж колко светове се появиха. Както и да се извъртаме, но ще се наложи да направим къщата по-голяма и да се погрижим за безопасността си.
– Та той вече ми даде клетвата си. Не я помня дословно, но смисълът и беше, че ще ми се отплати за спасението си с живота си и кръвта си… А после и на Ейлард каза, че ми е дал клетва за вярност.
– Стига бе?! – Фамилиарът скочи на лапите си. – Какво? Самият той доброволно ти се е заклел? И направо го е казал? Я си спомняй бързо думите му!
Притворих очи и послушно напрегнах паметта си. И след няколко секунди изрецитирах нашия разговор, думите на Арейна и Назур при езерцето и фразата му, която каза на Ейлард на верандата.
– Направо чудо! – Филя развълнувано започна да бяга назад-напред. – Вика, това не е просто късмет! Това е невероятен, фантастичен, приказен късмет! Ти просто не разбираш. Да имаш за съюзник демон, и то доброволно заклел се в живота си и в кръвта си във вярност… Уха!
Тук той рязко се закова на едно място и се извърна към мен с пламтящи очи. Даже настръхнах от такава бурна проява на емоции.
– Вик, този тип нали не е твоят наречен от сънищата ти? Макар че… – той отново се разтича. – Не, със сигурност не е той. Ама аз какво правя? За твои поклонници само разни блондини се мотаят наоколо, а този е брюнет.
Когато изсуших косата си и слязох долу, Лекси ми предаде молбата на Арейна да надникна при тях с брат и. Тихичко почуках и влязох. Назур лежеше на леглото и изглежда спеше, а девойката по халат, облечен направо върху наметалото, седеше в едно кресло.
– Арейна! – Извиках я шепнешком и кимнах към вратата.
Тя веднага скочи и се измъкна след мен.
– Искаш ли нещо? Лекси ми предаде, че си искала да намина.
– Да, лейди – кимна тя. – Преди всичко, огромно благодаря! Ако не бяхте вие, Назур щеше да умре. Вашият маг каза, че още малко време е оставало и е нямало да може да оживее.
– Случайно така се получи. Но се радвам, че успях. Слушай, а ти защо си облякла халата върху наметалото? – С любопитство наблюдавах края на наметалото, който се подаваше отдолу. – Можеш да се обръщаш към мене само по име, Виктория. И на „ти“.
– Какво наметало? – Девойката неразбиращо проследи погледа ми. А после се изкикоти: – Лейди, това не е наметало, а са крила! – Пропуснала край ушите си моето предложение да минем на „ти“, тя упорито се обърна към мен с „лейди“.
– Така ли? – Опулих се срещу нея.
Мамка му, не може да бъде… Макар че какво се правя на интересна. Нали в приказките демоните винаги са имали крила. Ахааа. Значи моят блондин от сънищата не е демон.
– Ами да, нали сме демони. Между другото, исках да попитам, може ли в тази риза, която ми дадохте, да направя разрези на гърба за тях? – каза Арейна.
– Направи, какво толкова… Ядохте ли с Назур?
Тя кимна.
– Как е той изобщо? Още нещо трябва ли ви?
– Не, много благодаря, сега на него му е нужен сън и всичко ще е наред – тя се усмихна. – Утре ще е добре, ние бързо се възстановяваме.
– Тогава и ти си лягай. Почини и, нали при вас е нощ. А утре ще разкажете какво ви се е случило и ще решим какво да правим по-нататък.
– Лейди… – тя се поколеба. – А имате ли още едно легло? Не мога да легна с Назур в едно легло…
– О! Въобще не помислих за това… Ела, днес ще спиш в стаята за гости на втория етаж.
И я заведох в стаята, в която някога бе отседнал граф Илизар.
Мда… Нещо ставаме все повече и повече. С такива темпове скоро няма да остане никакво място… А ние с Тимар се вайкахме, че сме само двама в такава голяма къща. Не, непременно трябва да се опитам да се договоря с Къщата за цялостно преразпределение на помещенията и за увеличаване на жилищното пространство.
Оставих Арейна в спалнята, дадох и ножици за художественото изрязване на дупки за крилата и слязох в кухнята. Там вече ме чакаха.
– Ейлард, може ли само за две минути да поговорим? – Обърнах се аз към мага.
Влязохме в гостната и аз притворих вратата.
– Ейлард! – Намръщих се аз, тъй като това, което се канех да му кажа никак не ми харесваше, но и не можех повече да го премълчавам. – Слушай… Не зная как е прието да общувате помежду си по твоето време и в твоя свят, но… Първо, никога повече не ме наричай глупачка, идиотка и прочее обидни имена. За мен това е неприемливо и не желая да чувам подобни неща по свой адрес. Аз никога не съм си позволявала да те обидя, макар и не винаги да съм доволна от действията и номерата ти.
– Разбрах, ще го имам предвид – стисна устни магът. – Поднасям извиненията си. Какво е второто?
– И второ, недей да ми крещиш. Никога. Имаш ли да ми кажеш нещо, говори. Ще те изслушам и ще го обсъдим. Но без крясъци и истерики. Даже в детството ми моите родители не са ми крещели не са ме наричали с обидни имена, а ето, че ти си го позволяваш… Хайде да се държим като цивилизовани хора, а?
– Мда… – той се разходи пред мен. – Вика, поне малко разбираш ли колко се изнервих, когато излезе през оная врата, а ние не можахме? Нямаше те цял час!
– Ейлард, всичко разбирам. Аз също бях уплашена… Но така се случи и то не защото съм „малка безмозъчна идиотка“. Аз също не изпитах радост… Затова хайде просто да се разберем за в бъдеще, че ти ще се владееш и ще внимаваш за думите си!
Стараех се да не го гледам, защото ми беше много неудобно да му казвам всичко това. Но мамка му, той е възрастен мъж, аристократ. И защо трябва да му говоря за най-елементарните правила?
– Чувствам се като палаво дете, което го мъмрят за поведението му – изсумтя той.
– Ти просто си спомни, че светът се е променил. И правилата за поведение са се променили. Много се надявам, че повече няма да се налага да се връщаме към тази тема. Хайде да вървим, че трябва да хапна нещо, чувствам се като пребито куче. „Ох, трудността е голяма, от блатото да вадим хипопотама…“** – със смях цитирах стихът на Корней Чуковски. – Въобще си нямаш на идея колко тежки са тия демони.
Като хапнах, домочадието започна моя „разпит“ и аз пак повторих всичко, което вече бях разказала на Филя.
– Ейлард, какво мислиш, кой ме побутваше?
– Изглежда е бил Източникът – замислено разтегли магът.
– Знаете ли, искам да предложа на Назур и Арейна да останат да живеят тук и да ги наема. Назур като… охрана. А Арейна да е в помощ на Лекси, ако иска.
Всички започнаха да разговарят помежду си. Лекси и Яна учудващо бързо се адаптираха и се вляха в компанията ни. Само от два дена, а все едно винаги са живеели тук. Сприятелиха се с Тимар, все пак те повече общуваха с него. Аз вечно бях заета, а той е с тях през цялото време. Така че те също участваха наравно с нас в беседата.
– Добре, ще изчакаме докато оздравеят и ще си поговорим с тях. А сега… Народе, трябва ми помощта ви. Имаме проблем с архитектурата, ако мога да се изразя по този начин. Необходимо ни е ново планиране и преразпределение на къщата. Затова излагайте вашите идеи и чертежи по какъв начин да променим всичко.
– Какво точно искаш да промениш? – Попита Тимар.
– Ами… Най-напред ни трябва мазе. После трябва напълно да се промени целия първи етаж. Като се има предвид, че сега вратите към други светове станаха четири и те са разположени на четирите страни. Това не е нормално, изходите да са от столовата и гостната. Освен това са ни необходими допълнителни бани. Какво още… И повече стаи, че вече не можем да се сместим. Може би още един етаж. В общи линии, размишлявайте, нахвърляйте схеми и после ще го обсъдим.
Всички започнаха да обсъждат какво и как да се промени, а аз се опитах да уловя за опашката една идея, която се появяваше в главата ми откакто посетихме светът с морето.
– А ето още какво – спомних си аз. – Тимар, бъди така добър, моля те, да прибягаш пак до водния. Напълних вода от ручея и от морето. Трябва да отлеем малко и да му я покажем. Нали е воден, нека да даде мнението си. Отровна ли е или не, можем ли да се къпем в нея и да я пием? Става ли?
С това нашето събрание завърши. Тимар изчезна при водния, докато все още не се беше стъмнило. Лекси и Яна отидоха да свършат някоя работа. Ейлард, като поразмисли, също се качи в кулата. Каза, че ще се поразрови из старите книги, ами ако неочаквано открие нещо да се споменава, за тези светове, които се отвориха днес. А аз… При мен винаги се получава така, както най-много не ми се иска. Вместо да си отдъхна и да посърфирам в Интернет, се отправих да търся капитан Летаний.
/* Александър Блок – прев. Петър Велчев
Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислен, дрезгав полумрак.
И дълго да е жив човекът,
е все едно. Без изход пак.
Умреш ли, почваш отначало,
и пак се нижат в мрака чер —
нощ, леден вятър над канала,
аптека, улица, фенер.
1912/
/** От приказката в стихове „Телефон“ (1926) на детския поет Корней Иванович Чуковски (псевдоним на Николай Василевич Корнейчук, 1882 – 1969)./