Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 25

ГЛАВА 24

Запознанството на кмета с Арейна протече доста спокойно. И не стана ясно кой от тях двамата се смущаваше повече. Донат твърде видимо се опасяваше и нервно поглеждаше крилете ѝ и краищата на зъбите ѝ, появяващи се, когато демоницата се усмихваше. А Арейна се притесняваше от новия си статус и ме поглеждаше нерешително. Налагаше ми се да ѝ се усмихвам ободрително и да ѝ намигам: сиреч, не се бой, всичко е наред, ти си умница.
Седнахме в гостната, като разтворихме складовите книги на масичката за списания. Нужен ни е кабинет с нормални писалищни маси. И при това по-един за двете ни. На мен също ми трябва работно място, нали не мога всичката работа да я оставя на Арейна. А и не си представям живота си без компютър. И без това трябва да бъдат копирани записките на кмета на селото и кралския управител и да бъдат въведени в собствената ми база данни. Арейна ще го научи.
А после Донат на всички показваше и коментираше записките си. Честно казано, за мен това беше като китайската азбука. Уж цифри, уж ми е ясно, ясно ми е за какво, но… Виж, демоницата беше в стихията си. Тя нещо уточняваше, движейки остроноктест пръст по записките, коментираше и ми стана ясно, че е желязна. Да-да! Браво на мен, че рискувах и не се побоях да се свържа с демоните и да им предложа работа. Защото помощ беше нужна не само на демоните, но и на мен.
Не бих се справила сама с това домакинство. И не защото не искам, боя се или ме мързи. Макар че, разбира се, не искам и се боя. Но не ме мързи. Свикнала съм да работя много, животът хич не ме е глезил относно бездействието и трябваше да се напрягам доста. Не бих могла да се справя, само защото управляването на баронството въобще не е приспособено към това да бъде вършено от един човек. Нужен беше управител за отчитането и контрола, нужна беше и глава, която да командва парада като цяло. Прецених силите си и си признах, че въобще не ставам за управител. Може би на Земята, в своя собствен свят, бих могла, но не и тук. Защото съвсем банално не ми достигат знания и опит.
Кметът си тръгна след два часа. През това време те с помощничката ми всичко прегледаха, обсъдиха и уточниха. Даже на два пъти успяха да поспорят за някакви цифри и то доста емоционално. Кметът вече беше съвсем привикнал и забравил за расовата принадлежност на девойката. Тя също влезе в ритъм.
– Арейна, как е? – Попитах я аз, след като изпратих кмета.
– Нормално. Чичката си разбира от работата, всичките му записки са наред. Аз само трябва после да си ги препиша и да ги систематизирам.
– Тоест, ще се справиш с управлението, нали?
– Да, напълно – кимна тя. – Принципите за отчет и данъчно облагане не се отличават много от приетите у нас в Мариел. Така че ще се справя.
– Супер! Относно това да ги препишеш за себе си… Ще ти покажа едно устройство, нарича се компютър. Ще те науча да работиш на него. Точно на него ще пренесем всичко. Още днес започваме!
След обяда заведох девойката в стаята си, показах и лаптопа и ѝ обясних принципа му на работа, едновременно с това обучавайки я на а-бе-то за работа с него. Веднага намерих в Интернет и смъкнах програма за отчет, като я заплатих с банкоматната си карта. И на момента, както се казва, без да се отдалечаваме от касата, се наобиколихме с книгите на кмета и започнахме да въвеждаме данните в програмата.
Арейна се оказа изключително възприемчива за обучение. Честно казано, тя беше много по-схватлива ученичка от ония двете стажантки, които имах докато работех и обучавах да работят със складовата програма. Демоницата схващаше още в движение. И след три часа ме измести от масата и заяви, че по-нататък ще се справя сама.
Ами щом ще е сама, сама да е. И без това си имах цял вагон с работа и малко ремарке отгоре… Заварих мъжете долу да правят обиколка на територията на къщата и двора. Те спореха за нещо, оглеждаха къщата и вратите и бурно жестикулираха.
– За какво спорите? – приближих се аз тихо до тях.
– Виктория – леко ми се поклони демонът – обсъждаме безопасността.
– Назур, бихте ли ми споделили мнението си по повод едно нещо? Планировката на къщата. И по-добре да е с чертежи и обоснования – и повторих онова, което бях казвала относно преустройването. – Също така помислете и как най-добре да разпределим жилищните помещения предвид това, че сега сме много и от различен пол. Някак да разделим отделно момичета и момчета, за да е по-удобно.
Демонът се замисли.
– Ейлард, вие с Тимар нахвърляхте ли вече някакви идеи? Хайде заедно да помислите за това, а? А и аз с вас?
По-нататък обсъждахме всичко на глас. Стана ми ясно, че както и да разположим помещенията занапред, ще ми е нужно лично пространство, без да се ограничавам само с една стая. Дори да е голяма стая, и даже с гардеробна, пак ми е малко. Твърдо реших, че ми е нужна отделна баня, достъпна направо от стаята ми, гостна, спалня, гардеробна и дори да е малък, но кабинет. Директно казано, не ми трябваше стая, а направо отделни покои. А грубо казано, отделно апартаментче в общата къща. Ами не мога просто така да се фръцкам пред мъжете докато отивам до банята. Нито маска на лицето можех да направя, нито да намажа с крем тялото и после да почакам докато попие…
В общи линии, така и се понесоха дните ни. Арейна седеше зад лаптопа с отчетните книги. Мъжете бурно обсъждаха чертежите по преустройването на къщата и спореха. Аз също ги преглеждах и казвах забележките си. Лекси се занимаваше с домакинството. Тимар и Яна започнаха да ходят на занятия по таекуондо. Не знам защо избраха точно този вид бойно изкуство, сигурно им харесва и това е добре. Вечер ги тероризирах и ги принуждавах да учат. Както се оказа, и двамата можеха да четат и пишат, но относно другите знания не бяха получили никакво образование. Принудих ги да научат таблицата за умножение, събиране, изваждане, проценти и прости уравнения. Първи стъпки в алгебрата и геометрията, основите на биологията и химията и прочие, и прочие, всичко, което можех да им дам от моите знания.
Освен това, Ейлард и Назур се присъединиха към мен и започнаха да измъчват двамата юноши с физическа подготовка. Таекуондото* е яко, разбира се, но явно не достатъчно за Тимар. Яна участваше в това повече за компания, а магът така гонеше Тимар, като че ли беше Сивка-Бурка**. Бягане, лицеви опори, набирания, скокове на въже, началата на фехтовката (засега с пръчка, защото върколака нямаше собствен меч).
А аз изучавах всичко, което намерих за Ферин и за устройството на този свят. И без съмнение, обикалях методично територията на баронството. Запознавах се с владенията си, оглеждах ги, вземах отчетните книги от кметовете и ги водех при Арейна да се запознаят. Това винаги ставаше по един и същ начин. Моето пристигане, запознанство, разговор, запознаване с работата, оглеждане на селото или селцето, завръщане в къщи, разговор на място, след което кметът се връщаше обратно. Първите три пъти с мен яздеха Тимар и Ейлард, след това поисках от капитан Летаний придружители и пътешествах с две войничета, а понякога и с него самия.
Наложи ми се да се науча да яздя кон, понеже моят порив да карам велосипед местните въобще не го оцениха. Капитанът също така ми отдели и кон. Не исках да имам свой собствен. Затова започнах да увещавам Ейлард да купи от столицата на Ферин транспортно средство. Нали там ги управляват по някакъв начин? Само трябва да се науча как, принципът им на действие и с какво се зареждат. И най-важното, цената. Защото засега все още нямах пари за него. За преживяване и за заплатите на Лекси и демоните стигаха, но за излишни неща вече не. Макар че и Арейна, и Назур категорично отказаха да ми вземат пари, заявявайки ми, че и без това са ми длъжници и живеят за моя сметка.
Освен всичко останало, аз се занимавах и с Филимон и ние тренирахме менталното си общуване. С всеки пореден опит ми се получаваше все по-добре и по-добре и дори на два пъти успях да се настроя така, че да виждам онова, което котаракът виждаше и да чуя звуците с неговите уши. Усещанията бяха неописуеми.
Навестявах и водния. Първо, за да разбера достигнало ли е до феите известието за моето съществуване и второ, самата аз се опитвах да събудя способностите си. Водния се опита да ми помогне доколкото имаше възможност и знания, но уви… Максимума, който достигнах, беше да „чуя“ и „почувствам“ растенията и земята. Тоест да видя същността им. Например, как чувствах Къщата. Не го проумявах, как тогава в двореца ми се удаде да разгърна цялата тази история с преобръщанията и излекуването на краля…
Появиха се отново и желаещи да се възползват от прехода „Земя – Ферин“. От Земята идваха вещици и билкарки, винаги за кратко и по правило по вечерно или нощно време. По думите на капитан Летаний, от територията на баронството не излизаха, а просто се отдалечаваха в гората да събират трева и там нощуваха. После се връщаха. А от Ферин идваха гноми. Тяхното преминаване осъществявах по същата схема, като първия гном-пътешественик – вземах на съхранение вещите им, давах им в замяна бандана с изобразени черепи по нея и черна тениска. Наложи се да купя специално няколко чифта от тях. За мен си остана загадка какво им трябваше от Земята. Но всеки път мъкнеха някакви тежки чували, които дрънкаха на метал. И едните, и другите плащаха с валутата на своя свят. При това гномите никога не се скъпяха и оставяха кесии със злато. Така че полека лека възстановявах паричния си запас, че бях се поохарчила здраво, след като станахме толкова много. За мое щастие, всички преминаваха точно навреме, макар че с настъпването на есента и студовете билкарките ще престанат да ползват прехода.
В Мариел не излизах. По-точно излязох два пъти, за да придобия представа как изглежда през деня. Но с това и се ограничих. Първо, времето на денонощието не съвпадаше и второ, страшничко е да се пъхаш при демоните. Виж, света с лилавото море го навестявахме всеки ден, дори поне за час. Ако отивахме с момичетата, то винаги ни охраняваше някой от мъжете, най-често Назур. Наглеждаше сестра си, правеше мили очички на Лекси, а и допълнително ме контролираше. Никога не се разсъбличаше, а сядаше под боровете и просто ни пазеше. А ние с момичетата правехме тен, лежейки на плажните кърпи и плувахме. Господи, колко бях щастлива, че се отвори този свят! Морето е прозрачно, чисто, много солено и да плуваш в него е истинско удоволствие. Водата сама те държеше на повърхността. Не рискувахме да плуваме надалече, кой знае какви животинки имаше на дълбокото? Така че плувах около брега до дълбочина в моя ръст.
Но това беше денем. А нощем… През нощта аз чаках и в същото време започвах да се страхувам. О не, всичко беше много хубаво. Прекалено хубаво. Ив се оказа прекрасен и това ме плашеше. В живота ми не е имало чак толкова много мъже, с които бих могла да го сравня. Но тези, с които го сравнявах, губеха по всички параграфи. При това, аз все още не знаех как изглежда. Странно, но ми беше все едно. Какъв ли е? Невероятен красавец като Ейлард и Илфинор? Брутален, в своята леко мрачна чернокоса и кафявоока красота, като Назур? Обикновен? Грозен? Или лицето му е обезобразено от белези? Улавях се, че ми е напълно безразлично.
Беше ми достатъчно, че е до мен. Забравях за всичко, слушайки гласа му и преживявах заедно с него историите, които ми разказваше. Нощите станаха загадъчни, като приказки на Шехерезада. И той стана моята тайна. Притеснявах се да разказвам за това, че се виждаме и си говорим всяка нощ, дори и на Филя, да не казвам и на Тимар. Макар че само на тях бих споделила, ако исках. Но аз не исках. Това беше моята лична малка тайна.
Държахме се за ръце през цялото време, докато той беше при мен. И ако в началото и двамата малко се стеснявахме един от друг, поне аз със сигурност, то на следващия етап пръстите ни се намираха взаимно и се сплитаха още в първите секунди при появата на събеседника ми. Понякога той замълчаваше, за да може да си почине гласът му, а аз да повитая в облаците, и тогава устните му ласкаво целуваха ръцете ми. Плъзвайки се по тилната страна, целувайки всяка линия на дланите ми, проправяйки си пътеки към китките ми и по-нагоре, до лактите, замирайки в сгъвките. В такива моменти тръпки ме побиваха, а косъмчетата на ръцете ми се изправяха. По-лошо, устните ми почваха да тръпнат и единственото, за което можех да си мисля е как ли се целува? Това вече се превръщаше в натрапчива идея.
Не можех да видя устните му, както и лицето му. Всъщност, сякаш виждах, но образът се изплъзваше, и колкото и да се опитвах поне за секунда да се вгледам, картината не се подреждаше и не оставаше в паметта ми. Както не можех да запомня цвета на очите му, ресниците, веждите. Нищо, освен фигурата и дългите светли коси, които падаха напред и се плъзгаха по ръката ми, когато той се навеждаше. Всъщност, нощната тъмнина, в която преминаваха нашите срещи, и без това нямаше да ми позволи да го разгледам добре. Даже за оттенъка на косите му можех само да гадая.
В една от вечерите, взех вана, седнах пред огледалото, разресвах косата си и разбрах, че съм се влюбила. Ей така, съвсем глупаво. Във виртуален мъж, който никога не съм виждала, чието име не знаех. Ама какво ти име! Даже не знам от каква раса е и от кой свят. И плашещо пулсираше мисълта: ами ако не ме намери? Нали той също така не знае нищо за мен… А и това, от кой свят е, предвид последните събития също е важно. Какво ще стане, ако не се получи? Той не успее? Свърне не където трябва или срещне друга девойка, реална, която ще е до него? А не като мен – неизвестно коя, неизвестно откъде.
Едновременно с това се появиха дезертьорски мисли: може би трябва да прекратим срещите във виртуалния свят? Да се опитам да го дочакам по обичайния начин? Защото колкото по-нататък, толкова повече се потапях в този странен роман. А затова, че той изпитваше симпатия към мене, нямах никакви съмнения, усещах го и не ме питайте как. Просто го усещах. Може би го издаваше леко неравното дишане, когато устните му докосваха кожата ми. А може би леко потрепващият му глас, ако одеялото се плъзнеше малко повече от очакваното. Или това, че пръстите му трепнаха и се напрегнаха, когато се наведох напред към него във върховия момент на разказа му за поредното приключение. Честно казано, самата аз се стреснах тогава, защото се оказахме толкова близо един до друг, още няколко сантиметра и устните ни щяха да се срещнат. Не се срещнаха… Жалко… Страшно много ми се искаше да го целуна и да го опитам на вкус, нищо че е насън.
Тази нощ слушах Ив и превъртах тези мисли в главата си. Изведнъж настъпи пауза.
– Ви, ти не ме ли слушаш? Не ти ли е интересно? – Тихо ме повика Ив.
– Какво? – Стреснах се аз. – Не, какво говориш! Просто… Замислих се за нас. По-точно за твоите посещения…
– И какво? – гласът му стана напрегнат.
– Ами… Не знам – поколебах се аз. – Понякога си мисля: може би напразно се виждаме? Може би, би било по-добре, ако всичко се случваше както трябва. Ти да чакаш… Да вървиш… Да търсиш…
– Аз така и така вървя и търся. Нямаш си и представа колко дълго вече те чакам.
– А ако внезапно се срещнем и ти разбереш, че аз съвсем не съм оная, която ти е нужна. Нали не си ме виждал и нищо не знаеш за мен… – измърморих аз. – Тогава много ще ме заболи. Нали се привързвам към теб – накрая с усилие изтръгнах от себе си.
– Ви, мила моя Ви! – Той бързо седна близо до мен, прегърна ме и ме притисна до гърдите си. – Ти не разбираш… Не знаеш… Мечтаех за теб много години, бленувах, че скоро, много скоро ще те видя, ще те срещна. А теб все те нямаше! Знаех само едно: теб те има, ти ще си в моя живот!
Той се разсмя хрипливо.
– Никога няма да се откажа от своята мечта. От теб! Ти едва сега започваш да се привързваш към мен, а аз съм пропаднал много отдавна вече, окончателно и безвъзвратно.
Аз също го прегърнах за врата, тикнах носа си в него и утихнах. Толкова приятно беше да чуя тези думи! Струва ми се, че ставам сантиментална, направо ми залютя в носа. Нямах никакви тревоги, живях си спокойно две години и ето ти на. Съвсем не съм като хората. Как успях да се влюбя във видение? Насън!
– Ив, ти сигурен ли си… – не успях да довърша.
– Повярвай ми, никой и нищо няма да ме принуди да се откажа от теб и да престана да те търся! – В гласа му се появиха металически нотки.
И в следващия момент неговите устни намериха моите. Ох! Ето че разбрах как се целува… Любопитството не една котка е погубило, а целувката не на едно момиче е завъртяла главата… Даже не знам колко време се целувахме така. Просто всичко стана толкова незначително… Беше само той и неговите устни.
На сутринта се събудих със същото усещане на целувка по устата. Дълго лежах, втренчена в тавана. Беше ми странно и малко срам, неудобно. И в същото време толкова вълнуващо. Само че с такива темпове скоро аз ще му се нахвърля и не само с целувки… Да… После все пак станах, шмугнах се в банята и бързо си взех душ, стеснявайки се да гледам в огледалото. Без да погледна отражението си, надянах тениската и полата и слязох да закуся.
В столовата седяха Арейна и Ейлард. Демоницата само пиеше кафе, а Ейлард нещо доизяждаше. Филя на облегалката на дивана лениво следеше движението на вилицата му. Лекси стоеше до кафемашината с гръб към мен.
– Добро утро на всички! – Влязох аз в столовата. – Лекси, може ли и за мен кафе?
Арейна вдигна очи, приветливо се усмихна и внезапно усмивката и застина. А Ейлард ме гледаше и лицето му се издължаваше. После захвърли вилицата с всичка сила, скочи, преобърна стола и с ръмжене изскочи иззад масата. Изрита препречилия се в краката му стол и излетя през вратата на верандата, а после и на двора.
– Не разбрах… – шашардисано преместих очи от демоницата на Алексия и се стъписах още повече.
Прислужницата стоеше прехапала устни и гледаше някъде встрани, а в ръцете и силно потрепваше чашата с кафе.
– Лейди, кафето ви! – Тя вдървено прекрачи към масата, остави чашата и изхвръкна от кухнята.
– Арейна, какво за…? – Отново не успях да довърша.
От двора се донасяха високи гласове, грохот, виковете на Ейлард и възмутените отговори на Назур, също на доста висок тон… Ние с демоницата се спогледахме и без да сме се уговорили, изскочихме на двора. Там Ейлард се нахвърляше с юмруци на Назур и крещеше ругатни.
– Ари, ама какво се е случило? – попитах шепнешком.
– Виктория, напразно вие… Алексия обича Назур, не ви трябваше… – тя се поколеба, а аз усетих как веждите ми се качват на челото.
Какво изобщо се случва?
– …нали те предупредих! – крещеше магът. – Ще те пребия, негоднико, хич не ме интересува, че си демон!
– …абе нямам нищо общо! – крещеше в отговор Назур, опитвайки се да отбие ударите.
– А кой тогава има нещо общо, а? Малко ти е Лекси, ами и…
Тук Ейлард ни видя на верандата и млъкна. Само замахна с всичка сила и успя все пак да прасне Назур по лицето, който се беше разсеял с нас.
– Ах, ти… – изруга демонът. – Глупендер! Не съм я пипал, заклевам се в живота на сестра си!
Кат чу последните думи, магът се спря. А аз в пълно вцепенение погледнах притихналата Арейна.
Като видя, че стоя мълчаливо и го гледам, Ейлард се извърна и започна да разтрива пръстите си. Назур махна с ръка, направи кръгом и замина на някъде.
– Арейна! – Аз притворих вратата на верандата и се обърнах към девойката. – Бъди любезна и ми обясни какво става?
– Виктория, а вие с Назур не… – тя се запъна.
– Аз с Назур въобще никакво „не“, освен работата. И не мога да разбера защо Ейлард се разбесня и за какво е цялата тая суматоха! – Намръщих се аз. – Може ли все пак да ми обясните?
Тя пристъпваше на място от крак на крак и старателно отместваше очи от лицето ми.
– Богове, Вика! Иди най-накрая и се погледни в огледалото! – Раздаде се от столовата гласът на Филимон. – Лично мен, като твой фамилиар, също ме интересува въпроса: с кого си прекарала нощта.
Тук вече почувствах как лицето ми се издължава. Какво толкова виждат, за което аз не се досещам? Изстрелях се като куршум в гостната към голямото огледало и се загледах в отражението си. Общо взето си е същото, с изключение на едно. Очите ми бяха леко изпълнени с влага, която не можа да премахне дори изумлението от току-що видяното сбиване и странната реакция на околните. И устните ми бяха подпухнали, което подсказваше, че бях се целувала много дълго с някого. На долната ми устна даже имаше малка раничка от ухапване. И аз помнех от чие именно. Толкова се увлякохме… По-точно Ив толкова се увлече, че малко ми прехапа долната устна. После се извиняваше и нежно ме целуваше, за да премахне неприятното усещане…
На ти тебе сън… Ама това е невъзможно! Внимателно прекарах показалеца си по устните и се изчервих. Значи не е било сън? Или?… Господи, нищо не разбирам. Да не би сама да съм прехапала устната си? Тихичко застенах от срам и затворила очи, опрях чело в студеното огледало.
– Виктория! – Раздаде се зад мен тихия глас на Арейна. – Толкова зле ли беше?
– Не, Ари. Бедата е в това, че беше много хубаво… – обърнах се към нея. – И това не е Назур, нито Ейлард, казвам го веднага. И не разпитвайте кой е, няма да отговоря на този въпрос.
Пак се обърнах към огледалото и докоснах подпухналата си устна.
– Арейна, не знаеш ли къде избяга Алексия?
– В стаята си.
Минах мълчаливо край девойката в кухнята, извадих от бюфета бутилка с жива вода и натърках устните си. Ще заличавам следите… Не искам да видят и да знаят… О, господи…
После също така мълчаливо, прекрачих край Филя и демоницата към стаята на Алексия. Почуках, изчаках непонятния отговор и влязох. Прислужницата седеше до прозореца с разплакано лице.
– Алексия! – Решително се приближих и седнах срещу нея. – Искам да обясня…
Тя отвори уста, за да каже нещо. но аз я прекъснах:
– Нямала съм нищо, нямам и няма да имам с Назур. Това, което направи виконтът е плод на неговото болно въображение и фантазиите му. Никога не съм гледала на Назур като на мъж.
– Наистина ли? – Девойката ме гледаше с влажни очи.
– Кълна се! За мен Назур е просто колега и един от домочадието, към когото имам много добро отношение. Но не повече от това. Той не ме интересува като мъж, така както и той от мен като жена. А Ейлард направи цялата тая крамола от ревност. Тъй като той много добре знае, че не съм била с него и си е помислил за Назур.
– Ох, лейди! – Девойката се разсмя през сълзи. – Простете ми, когато видях… И виконтът така постъпи… Аз също си помислих…
– А ти, Алексия, съвсем напразно си мислиш така за своя любим. Ако всичко е сериозно при вас, то ти трябва да му имаш доверие, а не да си измисляш бог знае какво само заради това, че някой те е погледнал под око.
Тъжно въздъхнах и се намръщих. Кого заблуждавам? Самата аз не разбирам нищо от мъже и не знам как да се оправям с тях.
– А и за мен не си струваше да мислиш така лошо. Аз съм в шок от мнението, което имате за мен. Дори и повод не съм ви дала…
– Недейте така, лейди! – Плесна с ръце прислужницата. – Никога не съм мислела за вас лошо. По-скоро не съм уверена в себе си. Нали пред вас и Арейна аз не мога да се сравнявам… Затова си помислих, че съм омръзнала на Назур. Че само като сте погледнали към него и той… – тя се запъна.
– Лексиии – разтеглих с усмивка аз. – Само сляп може да не види, как той те гледа. Само дето не знаех, че толкова далеко сте стигнали. Мислех си, че сте все още на погледи и харесване. Съвсем се омотах, не виждам какво става под носа ми.
– Толкова грижи имате. И без това толкова много правите за нас. И Янитка учите, и за нас сте опека, и баронството…
– Да – изправих се аз. Не исках да оправдавам собствената си небрежност. – Добре, стига сме се мръщили. Да идем да пием кафе и си умий очите. А виконта… – скръцнах със зъби. – Предстои му да чуе мнението ми по повод на днешния му номер.
– Лейди Виктория! – Прислужницата беше вече станала и пристъпваше от крак на крак. – А ние познаваме ли… този мъж?
– Лекси, прощавай, но няма да обсъждаме това – отвърнах аз, без да се обръщам. – Достатъчно е да знаете това: нито с Назур, нито с Ейлард няма да имам вземане-даване. Колкото и да му се иска на нашия маг. Край, влакът замина.
– Влак ли? Какво е това?
– Един такъв транспорт. Хубаво, да вървим. Умирам за едно кафе.
Ейлард ме избягваше старателно и въобще не ми се мяркаше пред очите. Аз известно време кипях от възмущение и даже се канех да го намеря и да го изкритикувам едно хубаво, въоръжена с любимия си тиган. Но после се успокоих. Ще си поговоря по-късно с него, когато сам осъзнае всичко и когато съм напълно спокойна. Защото ситуацията е абсурдна до невъзможност. И освен това… Щом сега съм баронеса, то представям висшите среди от населението на Ферин. Колкото и да е, но си е титуловано дворянство… И ще се наложи да съответствам и да водя разговор с виконта – дявол да ги вземе всички тези титли! – без да слизам до равнището на жена от пазара. Това означава емоциите да се уталожат и едва тогава да се постарая да му известя на ревнивия маг мнението си за тази неприятна ситуация.
Затова пък не можах да се отърва от Филя. Малкият космат фамилиар съвсем недвусмислено поиска личен разговор, за провеждането на който ние се отдалечихме на Земята. Занесох мрачния котарак до най-близките дървета на горичката зад къщата и го пуснах на тревата, а самата аз седнах на едно паднало дърво.
– Е, чакам обяснения – котаракът внимателно ме гледаше. После не издържа и започна да търчи напред-назад. – Какво става? Защо аз, твоят фамилиар, не зная нищо за това, че имаш мъж? И кой е той?
– Защо, защо… Защо… Нямам мъж! – Мрачно разчовърках земята с една клечка. – Поне такъв, който е жив и истински.
– Как да го разбирам? – Филя озадачено седна срещу мен.
– Фил, помниш ли, че ти казах за онзи мъж, който ми се присънва?
– Е.
– Ами това е. Той не ми се присънваше само по-рано. Сънувам го всяка нощ. И знаеш ли, някак си се получи така, че започнахме да разговаряме в съня. Разбира се, не назоваваме имената си, както и преди, и не говорим за това какви сме, но той ми разказва разни интересни истории и за това, което е видял.
– Така-така. И?
– Още, държим се за ръце… И… Той ги целува.
– Ооо… – котаракът окръгли очи още повече. Макар че колко повече, и без това са кръгли.
– Ами да. А днес си говорихме и аз му казах, че може би напразно ние… И може би не си е струвало да започваме тия срещи насън.
– Браво на тебе! Надявам се, че е отказал да спре посещенията си?
– Отказа. – Въздъхнах тежко. – Каза ми, че никога няма да се откаже от мен и за нищо на света. И някак си ей така… Ами… В общи линии, целунахме се веднъж. А после още веднъж…
– Както разбирам, това по веднъж е продължило цялата нощ, нали? – Изсумтя котаракът.
– Че откъде да знам? Нали е насън! Нямам представа колко време е продължило в действителност. Насън времето тече по друг начин.
– Неочаквано. Не знаех, че такива посещения насън могат да оставят толкова видими следи…
Той помисли малко.
– А вие само се целувахте или… – поколеба се той.
– Ама ти какво, само се целувахме! – Обидих се аз. – Макар че, да си призная, той толкова ми харесва, че се страхувам дали бих устояла, ако беше малко по-настойчив.
Филимон поклати глава и аз побързах да се оправдая:
– Фил, ама аз си мислех, че това е сън! Нали никога по-рано през живота си не съм се сблъсквала нито с магия, нито с нещо подобно. Откъде да знам, че това, което сънувам може да бъде точно такова?
– И какво, много ли ти харе-е-усва? – Хитро разтегли фамилиарът.
– По-лошо! Влюбих се като ученичка! – Цъкнах сърдито.
– Охо! Истински майстор… Как е възможно така да завъртиш главата на едно момиче, че насън да я накараш да се влюби в теб.
Мълчах и сърдито гледах котарака.
– Добре де, не се сърди. Кой освен мен може да ти каже истината? – Примирително се потърка в коленете ми котаракът. – Той какво казва? Обича ли те?
Неопределено мръднах рамене, после все пак предадох на Фил нашия разговор и думите на Ив.
– Хубава работа. Направо се разтапям от умиление… Вие и имена сте си измислили. При това момчето е познало твоето. А ти? Как мислиш, дали името му не започва с тези букви?
– Не знам, Фил. Ако бях познала, той може би щеше да реагира по друг начин. А той просто се озадачи и попита: Защо точно Ив? И той ми измисли име едва след като му предложих този вариант.
– А той определено ми харесва! Само как го каза… Пропаднал е и няма да се откаже, и ще те открие… Много е странно, че те чака толкова много години. Възрастен ли е на външен вид?
– И това не го знам. Не мога да видя лицето му. А тялото му е силно, кожата на ръцете и… – започнах стремително да се изчервявам – …и на врата е млада, гладка и еластична. И мирише на… Ами… Не е стар, накратко.
– Добре де, не се изчервявай. Ясно ми е, че не идва при теб само за да помирисва цветя. Какво мислиш да правиш по-нататък? Едва ли ще му устоиш…
– Няма да му устоя – кимнах унило аз. – Изобщо мозъкът ми започва да блокира, когато е край мене. Сама не разбирам, как така успях да хлътна.
– А той от каква раса е? – Продължи разпита котаракът.
– Филя, ама че въпрос! Че откъде да знам? Не виждам лицето му. Косата му е дълга, права, цветът и е много-много светъл, по-скоро платинен, ушите му са човешки, няма криле. Фигурата му е нормална, висок, широкоплещест, мускулите му са напомпани. Елфът Илфинор е по-кльощав и слабоват, отколкото Ив. Какво още… Кожата му е загоряла, не е съвсем черна, но определено има слънчев загар. В края на краищата така ми се стори в тъмното.
– Има ли зъби?
– Зъби ли? – Напрегнах паметта си. – Такива явни като на Назур, няма. Като че ли нормални човешки зъби. Може би малко по-едри от на нашия маг. Боже! Аз не съм ги виждала с очите си, само ги чувствах по време на целувката… – лицето ми пак пламна. – Не мога да се залепя за Ейлард с целувки, за да направя сравнителен анализ.
– Добре де – изхили се котаракът. – Нашият маг не би го преживял. Егото му и без това се е разляло от ревност. Какво мислиш да правиш?
Подпрях с юмрук брадичката си и се нагласих в позата на „Мислителят“ на Роден***.
– Преди въобще не се бях замисляла. А днес като се погледнах в огледалото… Срам ме е… И ме е страх… Едно е, когато е само сън, а съвсем друго, ако има последствия.
– Ами да.
– Фил, ще ми се малко да отложа момента. Подскажи ми как, а? Страхувам се да се срещна с Ив днес, но и да го изгоня не мога. Просто не мога. Как да поспя няколко нощи без да сънувам? Може някоя отвара да има? Или магия?
По-нататък с фамилиара обсъдихме как да обърнем това, че да получа малка отсрочка и да осъзная реалността на случващото се. На първо време решихме, че две нощи подред аз ще бодърствам и ще ги изкарам на кафе, без да си лягам, а ще си отспивам през деня. А после той все ще измисли нещо. Разбира се, страхливостта е от моя страна. Но и не криех, че съм уплашена от ситуацията.

/* Таекуондо – спортно корейско бойно изкуство./

/** Сивка-Бурка – името на вълшебен кон от едноименната народна приказка./

/*** Огюст Роден (1840 – 1917) – френски скулптор, известен със скулптурата си „Мислителят“./

Назад към част 24                                                     Напред към част 26

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!