ГЛАВА 6
След като изпихме кваса си и напускайки къщата, поехме в обратна посока, аз се обърнах към Ерилив:
– А какво мислите за Ферин? Много ли се различава от вашия свят?
– Не, не много. Хората са едни и същи навсякъде. Къщите и начините на живот в селото са същите като нашите. Животните и птиците обаче изглеждат чудно. Нашите кокошки са ярки, шарени. А кучетата са сини, виолетови, лилави.
– Между другото, онова кученце, което принцът ми подари… Каква порода е то? Разкажете ми повече за него.
– О! Чудесна порода, най-добрата в Лилирея. Специално отглеждани кучета бодигарди. Докато ви напусна, ще е достатъчно голямо, за да бъде обучено правилно. И би трябвало да е магически зрял. Така че ще имате чудесен защитник. Тези кучета се отглеждат като лични охранители на аристократите и струват цяло състояние, като се има предвид, че обикновено в едно кучило има не повече от две кученца. Вашето е от последното кучило от личния развъдник на принц Кирин.
– Колко интересно. – аз замълчах – А разкажете ми какви други животни имате? За домашните животни разбирам, но за дивите? Досега сме виждали само сини катерици.
– Има много. За кои искате да ви разкажа? За малките гризачи или за големите хищници?
– Големите хищници. – и аз затаих дъх.
Интересуваше ме едно конкретно животно, а както разбрах, във Ферин няма фаринтоги, нито пък в Мариел. Вече бях измъчвала Назур по този въпрос.
– В горите се срещат мечки, рисове, вълци, росомахи. В степите няма големи хищни зверове. Но в планините почти всички са хищни и изключително опасни. За щастие, те почти никога не се доближават до човешките жилища, в противен случай би било зле. Най-често драконите напускат планините и бързат към жилищата си. За съжаление, те вече не са разумни, а обикновени зли същества.
– Дракони?!
– Да, Виктория. Някога драконите са били разумна раса, но уви, те са се изродили.
– А други?
– Има раруни. Те са с размерите на рис, само че два пъти по-опасни, с отровни кътници и червено-бяла окраска. Хм. Друг опасен вид са кратуните. Те имат жълта козина и крила. Приличат на вълци, но имат крила и са отровни. Всъщност почти всички животни, живеещи в планините, са отровни.
– Какво още? Ако има животни, които приличат на риса и вълка, то има и такива, които приличат на мечката?
– Разбира се. Друг от най-опасните хищници в планините е фаринтога. Външно той отдалеч прилича на мечка, но е много по-голям. Има три очи, четири реда зъби в устата си и дълга опашка с отровен шип. За щастие, те са малко и се появяват много рядко в населените територии, в противен случай би било много трудно – звярът е невероятно агресивен.
Тук се изкашлях, защото се оказа, че през цялото време съм вървяла бавно и съм затаявала дъх. Знам! Сега вече знам откъде чакам Ив да дойде! И тази вечер ще му задам въпроса: колко дълго трябва да чакам?
– Виктория? – Ерилив ме погледна въпросително.
– Не, не, вие разказвайте. В гърлото ми се появи буца. – изкашлях се – А какво ще кажете за фаринтогите?
– А какво за тях? – русокосият мъж изглеждаше отегчен и имах чувството, че не иска да говори повече за фауната на Лилирея.
– Ами те ловят ли се?
– По изключение, когато слизат от планините. – отговори той неохотно – Виктория, вече се прибрахме. Имате ли още някаква работа? Къде ще ходим сега? – той умело превключи разговора и аз със съжаление видях, че наистина сме пред портата на замъка.
– Първо при принца, а после ще видим. – въздъхнах.
Така и не успях да намеря повече информация. Но ако Ерилив си е мислел, че ще го оставя да отмине, жестоко се е лъгал. Просто първо трябваше да поговоря с Ив. И за всеки случай погледнах към ръцете на блондина. Те са красиви. Бих искала да ги почувствам, да сравня как се усещат. И принцът, и всичките му братя. Страхувам се, че те няма да разберат.
Намерихме гостите си в същия салон. Влязохме тихо и замръзнахме на прага. Дори не бях забелязала, че разходката ни и конете бяха отнели толкова време. Както се оказа, те са имали време да гледат филма „Легенди за есента“ и в момента течаха последните кадри. Не знам какви ги е вършил Ейлард, когато е избрал филма за прожекция, но… лирелите определено бяха трогнати. Израженията на лицата им бяха… дори не мога да ги опиша.
Музиката отзвуча, надписите свършиха и мъжете седяха мълчаливо, опомняйки се. Аз отстъпих назад, за да си тръгна, но те се обърнаха да погледнат към мен и Ерилив, когато чуха шумолене.
– Лейди Виктория. – каза принцът със задушен глас.
– Да, ваша светлост. – отвърнах тихо аз.
Беше очевидно, че филмът ги е потресъл, а аз не исках да развалям впечатлението.
– Това наистина ли е – принцът се изкашля, сякаш гърлото му се беше свило – просто пиеса?
– Да, ваша светлост. Само че скъпа и реалистична. Такива пиеси се записват за много дълго време. И остават завинаги. Това е технологията на моя свят, Земята.
– И много от тези пиеси ли имате?
– Много. Цял шкаф, пълен с дискове. На някои дискове по един филм, на други – по няколко.
Принцът, кимайки, се замисли за нещо, а всички останали не смееха да нарушат мълчанието.
– Знаете ли, лейди, може би днес ще гледаме още няколко филма, както ги наричате. И да оставите племенника ми при нас. Нали не планирате да напуснете отново замъка тази вечер?
– Ваша светлост?! – нито се удиви, нито се възмути Ерилив.
– Седни, Ерилив. Жалко, че не си видял заедно с нас това, което току-що преживяхме. Непременно го направи по-късно, ще бъдеш тук дълго време. И пусни нашата прекрасна домакиня да си върви. Тя така или иначе първо трябва да свикне с теб, не я насилвай. Не искаме прекрасната дама изведнъж да се разбунтува и да избяга от прекалено натрапчивия си бодигард, нали?
– Наистина ли ви притискам прекалено много? – блондинът ме погледна въпросително.
– Малко. – изригнах аз – Не го приемайте лично. Просто никога не съм имала бодигард. А и не съм готова за такъв вид пълен контрол, започвам да се задушавам.
– Разбирам. Добре, ще имам това предвид. Само моля ви, ако някога искате да напуснете Замъка, обадете ми се веднага. Добре?
– Ако поискам да напусна Замъка през някоя от четирите порти, ще ви се обадя! – уточних аз.
Бодигардът ми първо стисна упорито устни и дори отвори уста да каже нещо, но принцът отново се намеси:
– Ерилив, седни. Виконтът сега ще ни пусне още един филм. Обеща нещо много романтично, за някакви младежи. Ромео и Жулиета, правилно ли казах имената им? – той погледна към магьосника.
– Да, ваша светлост.
И аз отново свих мислено рамене. Все още наистина не знам каква беше причината за този избор на филми. Мислех, че ще гледат някакъв екшън. А тук…
– Имате ли нужда от нещо? Чай? Кафе?
– Кафе, ако може. Виконтът много похвали тази земна напитка. – принцът се усмихна.
Кимнах мълчаливо и отидох да намеря Алексия, за да ѝ дам поръчката.
Както можеше да се очаква, тя беше намерена в кухнята. Приготвяха нещо за вечеря, заедно със селянката и Яна.
След като я помолих да направи кафе за гостите, се огледах за Филя и кученцето. Двамата бяха седнали в далечния ъгъл. Наблизо имаше купички с храна и вода, а животните бяха погълнати от себе си и все още не ме бяха забелязали. По-точно Филимон не ме беше забелязал, защото беше много зает.
– Дай ми лапата си, – каза той на кученцето – Вика ще ти каже „Дай пет“, а ти, лигав чудак, дори няма да го осъзнаеш.
Кученцето го погледна с огромни очи и наистина не разбра какво иска от него този голям възрастен котарак. Но кога ли това е смущавало фамилиара ми?
– Какво ти казах? Дай ми пет. Хайде! Виж, давам ти моята лапа, а ти слагаш твоята отгоре. – и котката протегна предната си лапа към кученцето.
– Бав! – отвърна кученцето и се опита да хване лапата със зъби.
– Глупаво момче. Не със зъби, дай ми лапата си! – Филя удари кученцето леко по лицето. – Когато пораснеш, ще те науча на всичко. Запомни това. Вика каза, че аз съм твоята бавачка. А бавачките не те учат на нищо лошо. – измърмори той – Да го направим отново. Дай ми пет. – и котаракът отново протегна лапата си.
Усмихнах се на Лекси, повдигайки вежди, и тя кимна, потвърждавайки предположението ми. Филимон сякаш бе приел неговата важност и сега кученцето наистина щеше да има истински четирикрак, опашат, космат възпитател.
– Здравей, мустакат детегледачо! – пристъпих към тях и приклекнах – Как върви?
– О! Вика, здравей. Аз го уча, а той нищо не разбира. – оплака се котаракът.
– Фил, той е още съвсем мъничък. Изчакай да порасне малко и ще се научи. Той е само временно глупав.
– Той по-принцип изобщо не е глупав. – тръгна да отстъпва котарака – Лекси дори го изкара на тревата, а аз го изведох на разходка. Но сега лапите му са мръсни. И още не го взимай в стаята си. Той прави това… Ами… Прави локвички, накратко.
– Добре, ще го имам предвид. – подсмърчах – Между другото, Филя, помогни ми да му измисля име. Не можем да оставим кученцето без име. Ще трябва да го кръстим на нещо хубаво.
– Име? – Котаракът потърка лицето си с лапа по много човешки начин. – Ще помисля за това.
Както и да е, денят продължи по този начин. Не можехме да откъснем гостите от телевизията и филмите. С известни прекъсвания те успяха да изгледат още два диска. А до настъпването на нощта бяха напълно излезли от себе си. А утре им предстоеше да гледат стари комедии с Михаил Боярски, Маргарита Терехова, Константин Райкин във филмите: „Куче в сеното“, „Труфалдино от Бергамо“, „Дон Сезар де Базан“ и някои други. А аз ги посъветвах да гледат и „Тримата мускетари“, макар че не знам как ще имат време за всичко.
По време на вечерята принц Кирин, след като се замисли, се обърна към мен с въпроси за това кое време от историята на моя свят съответства на „пиесите“, които са гледали:
– Лейди Виктория, простете ми, правилно ли разбирам, че всичко, което видяхме днес, са костюмирани спектакли и съответстват на по-ранните години на Земята? А не на съвременността?
– Точно така, ваша светлост. Било е през миналите векове. Някои по-рано, други по-късно.
– Така разбирам. Съдейки по дрехите ви, трябва да е било много отдавна. Искам да кажа, че дрехите на една дама не могат да се променят толкова радикално за кратко време.
– Хм… Е, да… Но, знаете ли, всъщност се е променило по-радикално, отколкото си мислите. Начинът, по който се обличам, е компромис между земната мода и положението ми в другия свят. Това е принудителна мярка. При нас това е по-скоро облекло за жени с определен статус или работещи в офиси. Или за богати безделници, които са под прицела на много очи. В ежедневието младите хора на Земята се обличат много по-… хм… откровено. И аз самата, когато отивам, например, на гости на семейството си или пазарувам, се обличам по-просто.
– Наистина? Надявам се, че утре ще видим това с очите си.
– Да. Само, че с вас също има известни трудности. Мъжете при нас също се обличат по различен начин. Като Тимар, например, или както виконт Хелден беше облечен този следобед. Тениските, дънките са ежедневни. За работа – костюми. Така че преди да излезете на Земята, трябва да се преоблечете. С дрехите си ще привличате ненужно внимание.
– О! – замисли се принцът – Дали една илюзия би подействала?
– Зависи.
– Например така. – принцът постоя за миг неподвижен, като погледна най-малкия си син, направи някакъв жест с ръце и после се обърна към него – Ивелим, стани, моля те.
Той се огледа и хъмкайки се изправи. Сега вместо собствените си дрехи носеше синя тениска и сини дънки с протрити крачоли. И двете бяха идентични с нещата, които Ейлард беше облякъл тази сутрин.
– Уау! Страхотна илюзия. Само нека ви покажа едно списание с картинки утре сутринта и всички ще сте облечени в малко по-различни дрехи.
– Както кажете, милейди. – и принцът, доволен от себе си, започна да довършва вечерята си.
Но тогава ми хрумна една мисъл… Изказах я на принца след вечерята, като го помолих да ми даде няколко минути насаме. Ейлард и Ерилив веднага се изправиха и се опитаха да ни последват, но принцът ги остави всичките пред вратата на салона.
– Слушам ви внимателно, лейди Виктория.
– Ваша светлост, знаете ли, аз се замислих… В края на краищата вие сте представител на властта от княжество Лилирея, на чиято територия се намира кръстопътя. А във Ферин човешкото кралство Филерия, където се намира моят замък, се управлява от крал Албрит. Така че си помислих… Може би бихте искали да се срещнете? Негово величество все още не знае за съществуването на Лилирея, не сме го информирали за това преди, тъй като не знаехме какъв е този свят. Но сега… Трябва ли да му пиша? И или той ще дойде тук на неофициално посещение, или ще го посетите в двореца, когато се преместим в столицата на Филерия? Мисля, че той ще бъде много заинтересован.
– Хм… Добра идея. Просто не знаех, че сте толкова добре запозната с Негово Величество, че той да помисли да дойде тук.
– Ами… Познаваме се доста добре… Вярно е, че познанството ни беше оцветено с известна скандалност. Но това няма значение. Крал Албрит е много умен и далновиден политик и ми направи много добро впечатление.
– А кой не го е направил? – принцът веднага се хвана за фразата.
– Еми… да кажем, че не се разбрахме с най-малкия му син и свитата му. Но това е лично, съжалявам.
– Разбирам… Е, тогава, милейди. Предложението ви много ми харесва. Изпратете писмо до краля на Филерия. Ако е необходимо, мога да остана още няколко дни, но не повече, за съжаление.
След като изпратих гостите си да си почиват, настигнах моя магьосник.
– Ейлард, спри. Нека отидем при теб и да поговорим. Има нещо, което трябва да обсъдим.
В кабинета му отидох направо до бюрото и седнах на стола за посетители.
– Трябва да пиша на крал Албрит. Принцът е изразил желание да се срещне с правителството на най-близкото кралство от съседния свят. Мисля, че кралят също ще бъде доста заинтересован от това. В края на краищата сега те са най-близките съседи, макар че се намират в различни светове, но имат обща граница.
– Сигурна ли си?
– Не. Но рано или късно ще ни се наложи да поговорим за Лилирея и Мариел. Разбираш ли? – въздъхнах аз – Само се надявам, че няма да се наложи да приемем тук и Албрит. Може би трябва да ги оставим да се срещнат в Керистали, в двореца.
През следващия час Ейлард и аз съставихме съобщение до краля. Наложи се мага да го напише сам, защото почеркът ми далеч не беше съвършен, макар че всеки ден се упражнявах, макар и малко.
Деликатно и без да даваме подробности, разказахме на краля за двата свята. Огледалният свят на демоните, който все още не беше изследван. И Лилирея. Описахме накратко ситуацията – че моят замък стои в самите покрайнини на княжеството, че наблизо няма хора или нечовеци. И накрая, че владетелят на съседната територия е дошъл на приятелско посещение. Във връзка с което… Би ли желал… Неофициално… С малък брой придружаващи лица…?
Писмото беше изпратено с магия. Запечатахме го, написахме името на получателя – краля, името на подателя – мен, магьосникът направи някаква магия и пликът изчезна във въздуха.
– Вика, а сега да се заемем с обзавеждането на замъка. Гостите са заспали, никой няма да се намеси. Първо, кабинетът и приемната. След това голямата зала с дълга маса за преговори. Кухнята – ще се наложи да готвиш много, затова ще ти трябва голяма печка и много посуда.
– О, Боже! – завъртях очи аз – Дано кралят да не иска да дойде! А? Е, нека не идва, а да покани принца при себе си!
– О, Вика… Нещо ми подсказва – въздъхна не по-малко тежко магьосникът – че ще трябва да…
– Плюй!!! – прекъснах го нелюбезно аз – Добре, ще се преоблека в нещо по-удобно и ще отидем да направим обзавеждането. Ти ще отговаряш за това дизайнът да е подходящ за величества и лордове. – намръщих се.
Бързо отидох в стаята си и се преоблякох в дънки, синя тениска и балетни обувки. Бях изморена от целия ден в рокля и обувки на токчета. Докато гостите спяха, можех да се обличам по-удобно. След това взех купчина списания и с Ейлард тръгнахме…
Започнахме в залата за срещи, като избрахме най-просторната стая в коридора, който беше най-близо до земния изход от Замъка. Но след като набързо прегледахме интериора на офиса, стигнахме до извода, че той е абсолютно безполезен. Прекалено семпло, скромно и лаконично. В края на краищата владетелите ще участват в преговорите. Освен това те няма да са владетели на земни държави, а… Това означава, че им трябва повече лукс и монументалност. Нещо по-познато за тях. Облегнах се уморено на стената на стаята и ударих задната част на главата си в нея. Веднага от Замъка се разнесе топла, ласкава вълна с въпросителен тон. И аз описах ситуацията, както можах най-добре – че би трябвало, но нямах никакви снимки и не знаех как да я демонстрирам. Замъкът се замисли за няколко мига. И тогава сякаш долови отговора, че трябва мислено да визуализирам това, което е необходимо.
– Вика? Какво правиш? – извика ме Ейлард.
– Чакай, аз се свързвам със Замъка. – отново затворих очи.
Опитах се да си представя голяма овална маса от тъмно дърво, дървени кресла с високи облегалки и кожена тапицерия на облегалките, седалките и подлакътниците. Тежки копринени завеси на прозореца. Два меки кожени фотьойла в ъгъла и масичка за кафе между тях, малък кожен диван до отсрещната стена, бар-шкаф с витрина, няколко рафта за документи и книги. На едната стена има голяма магнитна бяла дъска с маркери за писане, но в дървена рамка.
– Не е зле! – долетя до мен гласът на магьосника – Само че, стените трябва да са по-светли, паркетът да се добави, мебелите да са резбовани и също да са с един нюанс по-светли. И едно секретарско бюро в ъгъла, за всеки случай.
Аз, все още държейки очите си затворени, за да не изгубя хода на мисълта си, го изказах на Замъка.
– Да, това е добре. Още няколко природни картини и ще е перфектно. – намеси се отново Ейлард.
Добавих картини на планини и море. Планините са си планини. А морето… Принцът искаше да види как изглеждат моретата в други светове.
И когато отворих очи, изсвирих от възторг. Вероятно в мозъка ми Замъкът беше съзрял картини на етнически азиатски мебели, защото всички дървени повърхности бяха покрити с умела дърворезба, традиционна за Тайланд или Бали. Стени в светлобежов топъл нюанс, дървени мебели с цвят на мед от елда, кожа, покриваща мебелите, малко по-тъмна, сини завеси. Неочаквана комбинация, но изглеждаше впечатляващо. А пред столовете имаше два малки кожени пуфа на резбовани крака.
– Вика, не знам къде си намерила такива мебели, но са точно това, от което се нуждаеш. Приемната и офисът ти трябва да бъдат обзаведени по същия начин.
И ние се заехме с приемната зона. За тази цел беше избрана съседната стая. Обзаведохме първата стая като чакалня и приемна за секретаря. Голямо бюро, шкафове за книги, кресла, диван, снимка на моя герб на стената в рамка. Съседната стая, към която водеше вратата вдясно, беше превърната в мой кабинет. Също резбовани мебели, светли стени, лампи, много въздух. Но тук добавих още повече етнически нотки, като избрах за основа мароканския стил, само че изсветлен и европеизиран. В крайна сметка, ако не ми хареса, ще променя или добавя нещо по-късно, но за първи път ще ми стигне. Не знам. Може би е прекалено, но утре ще го прегледам и ще реша.
След това имаше стаи на приземния етаж – за стражата и персонала, придружаващ краля. Оставихме покоите на аристократите за утре. За днес не ни оставаше повече енергия.
Назад към част 5 Напред към част 7