ГЛАВА 11
На дългата маса седяха принцът и синовете му, граф Мейв, крал Албрит, граф Илизар и придворният маг Маркис. На масата бяха разстлани карти, а наоколо лежаха някакви документи. Цялата дъска за писане на стената беше изписана и изрисувана със схеми.
– Милейди, седнете. Имаме да говорим с вас за нещо. – Албрит ми направи жест към един стол.
– Слушам. – седнах и сгънах ръце пред себе си.
– Преди всичко, милейди, още веднъж ви благодарим за организирането на тази среща. Вашата помощ беше безценна. И искам веднага да ви попитам: ще имате ли нещо против, ако това не е последната ни среща във вашата къща? Неофициално и инкогнито, разбира се.
– Не, нямам нищо против, ваше величество, ваша светлост. – отвърнах учтиво – С удоволствие ще ви съдействам, доколкото ми е по силите.
Ха, човек би си помислил, че ще очакват от мен да отговоря по друг начин и че мога да откажа. Но поне ме попитаха от учтивост, а това е хубаво.
– Е, ето, а вие се съмнявахте. Казах ви, че баронесата няма да ни откаже. – кралят погледна принца – Вие просто не я познавате много добре, тя е истинска фея.
– Никога не съм се съмнявал в гостоприемството на лейди Виктория, – усмихна се принцът – но беше необходимо да попитам.
– Това да! – съгласи се Албрит – Баронесо, в такъв случай, с вашата любезност, принцът и аз ще се срещнем отново след няколко месеца. Нуждаем се от вашата помощ при организирането на самата среща. Един от нас ще ви изпрати писмо. Вашата задача е да организирате препращането на това писмо до адресанта в съответния свят. Веднага щом се споразумеем за точната дата, ще пристигнем по едно и също време. Разбира се, ще ви информираме предварително за датата. И моля, организирайте всичко така, че по това време в Замъка да няма неупълномощени лица. Ето така. Създадохте идеалните условия за такава неформална среща.
– Много добре, Ваше Величество. Има ли нещо друго?
– Има и още… Маркис даде на принца и амулет за пренасяне. Негово височество се увери, че ще може да се персонализира за него.
– Да, да. – намеси се принцът – Милейди, негово величество ме уведоми, че за да вляза във владенията ви, се нуждая от личното ви разрешение. Бихте ли имали нещо против да ми го дадете? Магията е деликатно нещо и ще ви помоля да го кажете на глас.
– Разбира се. Ваша светлост, давам разрешение за влизане във владенията ми на вас и вашите спътници, които нямат зли намерения срещу мен.
– И за мен също. Не искам да си губя времето да пътувам из баронството! – добави кралят веднага.
– Ваше величество, официално разрешавам вие и вашите спътници, които не искат да ми навредят, да бъдете прехвърлени в моето баронство. – повторих покорно.
– Благодаря ви, лейди Виктория. Имам съобщение и за вас. Както ви казах преди, областта Лилирея, където се намира вашият замък, е пуста и принадлежи на херцогството. Изпратих писмо до моя съуправител с молба част от тази земя да бъде предоставена на вас. Вече получих отговор от него. – принцът взе дебел плик от масата – Вече имате едно баронство, във Ферин. Мисля, че ще бъде справедливо да имате баронство и в Лилирея. Ще запазите същата титла, баронесо Лисовска. И като се има предвид, че това ще бъде ново баронство, можем да направим герба ви абсолютно същия, без да променяме грифона ви. Това е още по-удобно, за да не се налага да правите нови печати и документи.
– О! – загледах се в принца вцепенена.
– Да… – Кирин се облегна назад в стола си – За съжаление на тази територия няма селища. Така че селяните не могат да ви донесат нищо. Но там има отлични гори и ако искате да търгувате с дървен материал, можете да получите добър доход от това. Освен това ще разполагате с доста голяма площ от морското крайбрежие. Едва ли ще искате да построите флот, но ще можете да използвате крайбрежието, както пожелаете. И накрая, нашите морета са богати на риба и чудно красиви перли. Ако успеете да организирате добива им, това ще ви донесе много пари.
– О-о-о! – казах отново, докато трескаво се опитвах да измисля начин да откажа подаръка. Не трябва! Не ми трябва, дори и с едно баронство не мога да се справя. А сега и второ, в друг свят! Майчице.
– Единственото, от което се нуждая, е съгласието ви да приема това баронство и титла в Лилирея. И копия от документите, които сте получили във Ферин. За да можем да добавим герба ви към нашите гербови и родови списъци.
– А… аз мога… – започнах да мърморя, търсейки думи.
– Не, не можете. – принцът, погледнал към крал Албрит, се засмя тихо – Страхувам се милейди, че няма да можете да откажете. Разберете правилно: вашият замък е много ценен. И ние трябва да направим нещо, за да го опазим. Ако нямате титла в Лилирея, това е твърде голямо изкушение за онези, които искат да се възползват за ваша сметка. Не само трябва да имате титла в нашия свят, но и земите около вас трябва да ви принадлежат.
– Разбирам! – въздъхнах аз.
Крал Албрит се засмя и протегна отворена длан към принца, на която той плесна и постави златна монета. А всички останали, гледайки се един друг, се опитваха да сдържат усмивките си. Не го разбирам…
– Милейди, не се обиждайте. – принц Кирин ме погледна добродушно – Ние имахме спор с негово величество. Той ме увери, че няма да искате още едно баронство, а аз наивно възразих, че никой с ума си не се е отказал от земя и титла.
– Предполагам, че не съм с ума си… иначе нямаше да съм тук… Добре, ще приема още едно баронство. Ще подготвя копия на герба. И… Благодаря ви, ваша светлост! – със закъснение осъзнах, че всъщност са ме облагодетелствали.
Принцът отново погледна краля и двамата се засмяха. Не, погледни ги… Вече са се сработили! Владетели! Страх ме е да си помисля как ще се разбират след вечеря с водка и гледане на филми.
– Това е добре. Веднага щом аз и съуправителят подготвим документите и картографираме баронството ви, ще ви изпратя пакет с документи. В случай че се наложи да ми пишете нещо, кажете на Ерилив. Той ще изпрати писмото с магическа поща. А ако имате нужда от отговори на някакви въпроси, свързани с Лилирея и новите ви земи, не се колебайте да пишете. Ще ви бъде помогнато и отговорено. Иска ми се да мога да оставя баронет Дигон тук. – стиснах устни и принцът разбра – Но ако имате нужда от помощ, трябва да ми съобщите. Те ще изпратят помощници при вас.
– Благодаря ви! – кимнах отново.
– Това милейди е всичко. Нямам повече въпроси към вас. – и принцът учтиво наклони глава.
– Ваше величество! – обърнах се към Албрит.
– Ще свършим още работа, милейди. Вие си почивайте. Тази вечер няма да ходим никъде другаде, а след вечеря бих искал да гледаме филмите, за които ми разказа принцът. Той ме уверява, че е нещо абсолютно приказно. Аз съм заинтригуван.
– Добре. Тогава ще бъдете поканени за вечеря. – изправяйки се, аз се насочих към вратата.
– Да, да. – отвърна кралят, а после се обърна към принц Кирин с някаква хартия, като и двамата се взираха в нея.
Погледнах тъжно към тези… владетели… и излязох в коридора. По дяволите, защо се съгласих на второ баронство?! За какво ми е нужно то? Какво ще правя с него и най-важното, как? С едно не мога да се справя.
Постоях за секунда в коридора, гледайки някъде покрай Ерилив и стражите на принца и краля, и ритнах стената с всичка сила.
– У-у-уу! – извиках от болка и скочих на втория, като се държах за стената.
Не биваше да го правя със сандалите си с отворени пръсти на токчета. Ритах силно, така че ритнах с пръстите на краката си.
– Вика? – Ерилив скочи до мен и ме придърпа под лакътя си – Какво стана?
Стражите мълчаха, но погледите им бяха красноречиви.
– Имам още едно баронство, ето какво. – подсмръкнах, едва сдържайки сълзите си.
– Какво? – попита недоверчиво Лирела.
Стражите отново замълчаха, но погледите им станаха не само красноречиви, но и любопитни.
– Принцът ми предостави земите в Лилирея, върху които се издига моят замък. Ще имам баронство, още едно! – изсъсках, като протегнах премазания си крак и разгледах пръстите си – По дяволите, боли!
– О! Поздравления. – Ерилив се усмихна, но аз само го погледнах – Ще тръгваме ли?
– Мм-хм. – стъпих внимателно на крака си и след това, гримасничейки от болката, го подръпнах отново – Няма да тръгвам, мога да пълзя.
Охранителите, забравили, че не бива да ме гледат, а още по-малко да се кикотят на стопанката на къщата, се забавляваха добре. Не, разбира се, че не се смееха. Но можеше да се види в очите им! А погледите им ясно говореха, че в дълбините на суровите си мъжки души се смеят на мен.
– Да… – бодигардът, поклащайки глава, ме вдигна на ръце – Накъде?
– В моята стая, да си лекувам крака. – отново подсмъркнах.
– О, сигурно се шегуваш! – Ерилив подсмръкна и ме понесе нагоре по стълбите – Това е чудесна новина, нали? Защо си толкова разстроена? – попита той, когато се отдалечихме от слушателите.
– Защото не искам дори едно баронство. Рил, не знам как да се справям с всички тези неща! Аз съм просто едно обикновено земно момиче. Само от четири месеца имам собствена къща. Преди това съм живяла с родителите си или в жилища под наем. Дори нямах титла, те не са приети в моята родина. При нас няма аристократи. А сега имам баронство… Или по-скоро две баронства! Какво ще правя с тях?! За какво са ми нужни?!
– Ти си много странна. – усмихна ми се той – Ние сме готови да прегризем гърлото си за титла и земя. Но ти получаваш такава и се разстройваш.
– Толкова са загадъчни феите. – въздъхнах тъжно аз.
– Защо феи? Това някаква шега ли е? Защо всички те наричат фея? Селяните във Ферин, онова малко момиче, твоята камериерка…
– О, Боже мой, Ерилив! Вече ти казах, че съм фея. Не много добра, наистина, но фея. Е, погледни по-отблизо! – и аз се засмях.
– Да. И къде са ти крилата феичке? – той внимателно ме разтовари на дивана във всекидневната ми.
– Те са в гардероба, така няма да се измачкат. – опитах се да размърдам пръсти и се разкрещях – Боли ме.
– Сега.
Сядайки до мен, бодигардът развърза каишките на сандала ми и го свали. След това нежно опипа посинелите ми пръсти.
– Боли ли така? Не си ли счупила нещо?
– Боли. Не мисля, че е счупено, но съм доста посиняла. Ако бъдеш така любезен да отидеш до тоалетната. На рафта има тясна синя прозрачна бутилка с капачка на винт. Няма етикети или стикери. Внеси я, моля.
– Там? – той кимна към вратата, водеща към малката съседна всекидневна.
– Мм-хмм, и през спалнята.
Когато се върна след няколко минути, лирела ми донесе бутилка жива вода и седна на дивана.
– Какво сега?
– Трябва да накисна крака си с тази течност. – протегнах ръка за бутилката.
– Седи си, болно нещо! – с клатене на глава Ерилив отвинти капачката, наля малко вода в дланта си и я разтри върху крака ми – Защо тези стаи не са обзаведени? – попита той, като продължи да втрива водата нежно в пръстите ми.
– Не съм имала време да помисля или да намеря нещо, което да ми хареса. Не искам да правя обичайното, но не мога да намеря нещо, което да ми харесва. – отново размърдах пръстите на краката си – Току-що обзаведох кабинета и всекидневната днес. Точно преди да дойдеш.
– Уау. – каза той отново – Как е кракът?
– Добре е. Така, можем да тръгваме.
И аз се опитах да сложа крака си на пода. Но Ерилив не ми позволи да го направя, той сам взе сандала, сложи го на крака ми и закопча каишките.
Спрях на излизане от стаята, като кимнах на Рил и го помолих да изчака. След това отидох до стената и опрях длани в нея, протягайки се към Замъка.
– Прости ми, къщичке. Не съм ядосана. – прошепнах слабо.
От Замъка се понесе вълна от емоции. Не ядосана или наранена, а, да кажем, изразяваща неговото „фи“ от поведението ми.
– Искаш ли да направя нещо за теб? – погалих стената – Съжалявам, моля те. Може би сама да изчистя пода с прахосмукачка? Или дори да го измия с мопа? Честно, честно. Не се ядосвай.
Замъкът се замисли за няколко мига, а следващата му емоция вече беше с кикот. Той ми прости. Но ще трябва да поработя за това. Замъкът искаше от мен да обърна внимание на земята около него. Да я направя красива.
На вечерята, както беше планирано, сервирахме на скъпите ни гости кнедли и водка.
Отначало крал Албрит погледна скептично замъглената кана.
– Това вода ли е? – той ме погледна въпросително – Защо е в такава кана?
– Не, ва… маркизе. Това е нашата национална руска алкохолна напитка – водката.
– Така ли? Тоест няма вино?
– Няма вино, има водка. Тя е много по-силна от виното. Опитайте. Нашите мъже много я уважават, мисля, че и на вас ще ви хареса.
– О, да? Това ли е, за което говореха земляните в автобуса? Тогава нека да го опитаме. – намеси се принц Кирин – Как трябва да го пием? Има ли някакви правила?
– Ами… Прието е първо да стиснем чашите за шотове, за да вдигнем някакъв тост. И трябва да го изпиете на един дъх. Първо издишвате рязко, след това изгълтвате шота и след като погълнете съдържанието, бързо хапвате краставичка. И чак след това можете да вдишате, но задължително през носа. – мислейки, издадох знанията си.
– Колко интересно. – принцът размени поглед с краля и двамата вдигнаха чашите си с шот. Всички останали мъже на масата последваха примера им – За стопанката на тази къща, значи!
Чашите на краля и на принца звъннаха кристално, мъжете отпиха по глътка водка, следвайки указанията ми, и хрускаха заедно киселите краставички.
– Нещо! – най-накрая Албрит се предаде и сложи в устата си една кнедличка – Маркис, недей да гледаш, пий до дъно. Това не е гоблинският самогон, който ми пренасяш контрабандно.
Мъжете се засмяха на шегата си, която не разбрах, и започнаха активно да унищожават лакомствата на масата. Струва ли си да се споменава, че въпросът не се ограничаваше само до една бутилка водка? А после всички наистина гледаха филми до дълбока нощ. Аз обаче нямах намерение да ги чакам.
На следващия ден до обяд не се случи нищо интересно. Показах нещо на гостите, отидох някъде с тях, нахраних ги с обяд. Кралят каза, че веднага след вечеря ще отпътуват обратно за Керистал, тъй като за утре имал насрочени дела и срещи. Принцът се замисли и каза, че тъй като вече има амулет за пренасяне, който е поставил под надзора на Маркис, няма да остане повече. Той ще последва краля до столицата на неговото княжество, Андела. Всички коне бяха изведени от Листянки и поставени пред портите. Съответно във Ферин и Лилирея.
Само веднъж се откъснах от гостите си, но не за дълго. Гномът се върна от пътуването си до Земята и аз го посрещнах лично, като за пореден път го слушах да хвали организацията на процеса. Беше много впечатлен от склада и сейфа. Беше много „гномско“, както се изрази ниският мъж.
И точно след обяд се случи нещо необикновено. Мъжете, които бяха отишли да хванат разбойниците, се бяха върнали. И то не с празни ръце… Разбойниците, които бяха довели със себе си, не бяха много, само петима. Обрасли, мръсни мъже с развалени зъби, изглеждаха отвратително.
– Милейди! – Асер дер Мюрал скочи от седлото си – Заповедта ви е изпълнена. Бандата вече я няма. Само тези петима оцеляха и ние ги доведохме пред вашия съд.
– А… колко са били? – преглътнах буцата в гърлото си.
– Четиринадесет. Деветима не пожелаха да се предадат и бяха убити на място в битката. Тези бяха заловени. А след това и тази, която намерихме в ямата. – той дръпна глава към един от летанските войници. С него на седлото седеше мръсна, пребита и изнемощяла жена в скъсана рокля – Тя каза, че е местна, от едно от съседните села.
Почувствах се замаяна и без да гледам, хванах с ръка някого зад мен.
– Асер, – пристъпи напред Назур – има ли ранени?
– Никой от нашите. Един войник беше порязан, а един от охраната на маркиза беше прострелян. Извадихме стрелата и превързахме и двамата, но трябва да се погрижим за раните.
Докато разговаряхме, моите демони внимателно свалиха от седлата бледия до посиняване войник и кралския страж в окървавени дрехи и ги поведоха към Замъка.
– Назур, кажи на Алексия… – посочих към ранените мъже.
– Не се притеснявай, Виктория. Жената на Тирис е лечителка, тя ще се погрижи за него.
Междувременно спасената жена беше спусната от седлото и се запъти към нас.
– Милейди! – тя падна на колене пред мен, преди да стигне до нас – Милейди… бях загубила надежда. – от очите ѝ бликнаха сълзи – Бях последната останала. Мислех, че всичко е приключило. – и тя се разплака на глас.
Погледнах я, без да мога да кажа нищо. Имах буца в гърлото си, толкова трудно ми беше да дишам. Хем исках, хем не можех да я попитам за това, което ѝ се беше случило, и за това, което беше преживяла. Просто не можех. Никога не гледам криминални програми на ужасите по телевизията или токшоута с герои от страховити истории. Защото не знам как да се абстрахирам от кошмара и да гледам на него като на нещо образователно и забавно. А точно сега пред мен на земята ридаеше жена, която беше преживяла всичко това. А малко встрани стояха онези, които бяха сътворили всичко това.
Докато се взирах в тях и се опитвах да се съвзема, хората вече се изсипваха от замъка. Кралят и придворните му, принцът и останалите лирели. А от Листянка селяните продължаваха да пристигат и да пристигат. И те шумяха, тълпата се увеличаваше, докато една жена не извика: „Обесете ги, гаднярите!“
– Милейди, обесете ги! – подкрепи жената един глас от тълпата.
– Милейди, справедливост! – извика трети глас.
И аз с мъка преглътнах буцата в гърлото си. Не мога… И преместих погледа си към краля, който стоеше малко встрани и ме гледаше.
– Баронесо, искате ли да ги осъдя с кралска присъда? – попита ме спокойно той. А аз кимнах трескаво с глава – Или искате да го направите сама?
И аз веднага поклатих глава в отчаяние.
– Кажи ми! – той пристъпи напред и се обърна към ридаещата жена – Коя сте вие? От колко време сте с тях? Какво още сте видели и знаете?
– Аз съм Светлана, от село Опреловка. Отивахме на панаир, а те… – жената се разплака – Убиха мъжете ни веднага, когато превзеха каруцата. И взеха мен и още две жени.
– Кога? – попита спокойно Албрит.
– Вече три седмици. Нюрана умря на четвъртия ден… тези копелета… те… а тя беше много млада… – жената въздъхна конвулсивно, сдържайки риданието, и стисна пръсти – А ние с Юлиянка бяхме в ямата през по-голямата част от времето, освен когато… ни изваждаха.
– И къде е тази Юлиянка?
– Онзи, началникът им – бившата затворничка кимна към едрия, космат разбойник – той я наряза. За това, че едва не му издраска очите. И ми показа, докато я режеше с ножа си, какво ще стане с мен, ако и аз го одраскам.
– Какво още видяхте и знаете?
– Нищо друго. От време на време излизаха навън, носеха неща обратно. Но не довеждаха хора. Чух ги да говорят, че ги убивали веднага. Казваха, че нямало жени и не им трябвали мъже.
Слушах всичко това и косата ми настръхна. Буквално. Чувствах как фибите излитат една след друга от прическата ми, а косата ми се изплъзва свободно, плувайки около главата ми. И това беше странно усещане – почти като онова, което бях изпитала в двореца с принц Гесил.
– Господине, милейди! – извика някой от тълпата селяни – Обесете ги! Хората са изчезнали, а това са те… а ние вече донесохме въжетата!
Разбойниците мълчаха, само се оглеждаха. След като погледнах всички последователно, срещнах погледа си с вожда и… той се усмихна. Нито грам съжаление, разкаяние, страх. Не, той просто ме погледна и оголи зъби в крива усмивка. И тогава ми стана ясно. Нереалността на случващото се ме връхлетя като скъсана язовирна стена. И аз стоях там, мълчаливо гледайки го, без да мога да откъсна очи от него. И в тълпата някой изпищя…
– Вика! Вика, спри! – някой ме разтърси за раменете.
С мъка откъснах очи от дървената статуя, която гледах, и се загледах в очите на Ейлард.
– Вика, недей! Тях сега ще ги обесят!
– Какво? – попитах хрипливо – Недей какво?
– Не ги превръщай всичките в дърво. – търпеливо повтори магът – Очите ти отново заблестяха. Престани.
– Какво?! – попитах и погледнах към дървената статуя, която бях хипнотизирала преди това.
О, Боже мой!!! Високата дървена скулптура имаше същите черти на лицето и очертания като на главния бандит. Това… това бях аз! Преместих погледа си по-нататък – останалите четирима бандити бяха коленичили, загледани в своя водач и в мен в ням ужас. И когато срещнах погледа си с един от тях, той извика с тънък женски глас към Албрит:
– По-добре ни обесете, сър! Имайте милост!
И другарите му подхванаха вика.
– Обесете ги! – кралят махна небрежно с ръка и бандитите бяха повлечени към близките дървета.
Разярените селяни вече подреждаха въжетата по клоните. Не можех да откъсна очи от това, в което се беше превърнал водачът на бандитите.
– Милейди, умолявам ви да ми го дадете. – каза някой тихо.
Светлана ме гледаше, а в очите ѝ имаше онзи поглед.
Кимнах и я погледнах объркано, макар че не можех да разбера защо иска статуята. Бях изпаднала в някакво умопомрачение.
– На парчета ще го разрежа, копелето. Сама ще го насека и ще го изгоря. Така, че да не остане дори духът на това копеле… – тя се изправи от земята.
Междувременно въжетата вече бяха прикрепени към дърветата и аз осъзнах, че трябва да тръгвам. Не можех да понасям да го гледам. Нямаше да мога да спя през нощта. Въздъхнах и направих крачка назад, опитвайки се да се обърна.
– Баронесо! – кралят заговори тихо, но твърдо – Не трябва да си тръгвате. Това са твоите земи, твоите селяни и твоите разбойници. Ако сега не бях тук, ти щеше да бъдеш съдията. Трябва да останеш до края.
– Не мога! – гласът ми беше нисък и дрезгав.
– Трябва, милейди. Можете да затворите очи, но трябва да останете до края.
Боже… Боже… Как ще изживея живота си? Защо моята приказка е толкова погрешна? Къде е моят принц на бял кон? Къде е моята фея кръстница? Защо принцът, който получих, се оказа козел? Защо в моето владение разбойници убиват хора, осакатяват жени, а аз сега трябва да гледам как ги обесват? Защо аз самата съм фея? Фея на какво? Кошмарите? Защо не мога да сътворя светло чудо, а само да наказвам?
И аз обърнах лицето си към дърветата под погледите на моите селяни и гостите на Замъка. И тогава пред очите ми стана някак тъмно, а в ушите ми – сякаш натъпкани с вата. Не, аз стоях там и дори, без да мигам, гледах някъде натам. Но не виждах нищо и усещах как гърбът ми се плъзга по някого, докато една силна ръка не ме обгърна около кръста, за да ме предпази от падане.