Милена Завойчинска – КЪЩА НА КРЪСТОПЪТ – РЕЗИДЕНЦИЯ ЗА ФЕЯ – Книга 2 – част 25

ГЛАВА 25

След Карила последва разговор с Ниневия, приблизително същият като този с професора. Тя също беше малко смутена, а после с благодарност прие предложението ми да я прегледа лечител. И с право, за какво смущение може да става дума, когато говорим за здраве? А аз просто обясних на Селена, че поради временната ми заетост началото на занятията ще се забави малко, и ѝ предложих засега просто да си почива, да изследва обстановката и да се забавлява.
Между трескавото ми движение нагоре-надолу, надясно-наляво из замъка Наташа ме хвана и ме целуна, като ми благодари горещо за спасяването и за подобрения си външен вид. Едва отблъснах благодарностите ѝ, беше ми неудобно. Но моята приятелка от училище беше много настойчива и трябваше да дам дума, че непременно ще дойда на сватбата ѝ, когато му дойде времето. В края на краищата обещах, че тя ще бъде най-красивата булка, а аз трябваше да го видя със собствените си очи.
И ето че денят мина така. След като проверих всичко, уточних всичко, поговорих с всички… След като огледах стаите, помолих замъка да обзаведе още една трапезария, просторна, с дълга маса и много столове – за посрещане на гостите. Ние се хранехме в малката трапезария, онази с картата на световете на стената. Реших да я запазя за малък брой хора, но реших да превърна втората, по-голяма, в официална трапезария. След като прегледах кутиите с порцелан, сребро, кристал и ленено щастие, които изпълнителният търговец наистина изпрати още на следващия ден, прецених мащаба на работата и повиках екип от домовици за един трудов подвиг, да подредят сервиза и кристала в шкафовете. И за всеки случай избягах оттам, защото ако на чиниите и вилиците изведнъж им пораснат крака и съдовете побягнат върху тях да се подреждат по рафтовете, тогава – аууу. Нежната ми и ранима психика няма да го понесе. След това се отбих при Любава, за да се уверя, че в кухнята всичко е наред и че тя е напълно доволна от дизайна на мебелите, които е избрала, и че новата газова печка е включена и функционира.
Когато приключих с това, се преместих в апартамента си, за да творя и проектирам. Във всекидневната трябваше да променя някои неща и да организирам кът за хранене с бюфет и шкаф, в който бяха скрити микровълновата печка, чайникът и хладилникът. След като се уверих, че домовиците са подредили съдовете върху бюфета в трапезарията, и за всеки случай погледнах под супника, за да проверя дали определено няма лапи, поръчах да доставят уредите в моята стая, да ги настроя и да сложа някои съдове в моя малък шкаф. След това дойде време да поставя телевизора. Има толкова много програми, а аз не мога да си спомня кога за последен път съм гледала нещо! Изпаднала съм от живота, трябва да започна да гледам поне новините сутрин. Знам какво се случва във Ферин, а не знам какво ново има на Земята.
Проверих пощата си, както електронната, така и тази, която беше доставена по време на отсъствието ми. Замислих се над писмото от виконт Андор Каланен, който се оплакваше, че не е имал време да се сбогува с мен, защото не е очаквал, че ще напусна Керистал толкова скоро. Замислих се за съдбата на виконта, за роднинството му с магьосника от Ковена и за това какво искаше виконтът от мен. Мен самата или?… Или какво – аз не знаех.
Призовах Марс и обичайния Ерилив, бих искала да кажа незабележим, но как бих могла да кажа незабележим! Той беше толкова забележим, колкото и сянката. Отидох до езерото, за да видя водния и да разбера как се справя. Слушах възторжените му речи за лунните рибки, които се размножавали и размножавали, и за трудолюбивите земни ученици, които много харесвал. Не можах да се сдържа да не изпробвам новите мостчета и да не потопя краката си в топлата бистра вода, хвърляйки хляб на рибите. Разбира се, сега съм благородна дама в луксозна тоалетна, както казваше героинята от анимационния филм „Златният пръстен“, но това не ми беше по силите – плебейските навици са неизкореними. В същото време взех още една порция вода жива и мъртва.
Когато се прибрах вкъщи, бях застигната от майка ми, която беше хванала дъщеря си. И, разговаряйки с нея по телефона, изслушах много подробности за нейния и татковия живот и за това каква глупачка съм. И това, дето се казва: само да те взема, дъще, в ръцете си… Трябваше да обещая, че след няколко дни ще се опитам да отида.
Идеята ми да организирам домашно шиене на дрехи чакаше своето време, когато се сблъсках с Лувида, я заговорих за уменията ѝ да шие и предложих да купим шевна машина. Обсъдихме тази машина и установихме, че няма нищо подобно в Мариел, Лилирея (проверих при Ерилив) или Ферин (Ниневия и Селена ми потвърдиха категорично това). И тук се почувствах най-малко Питагор, именно той пръв предложил да разглеждаме Земята като сфера, и същевременно Галилей, Бруно и Айнщайн. Как да не го направя? Дойде ми най-гениалната идея, да купя няколко стари шевни машини марка Сингер, да разглобя една от тях на части, да купя патент на мое име за производство и продажба на такива механизми в трите свята и да намеря гноми-работници, които могат да го направят. И след това да организирам съвместен бизнес. Колко съм умна, а някой ще каже, че това е плагиатство? Не-е-е, бизнес нюх.
Вечерта Всеволод Иванович се върна и ми връчи половината от сумата, която приятно разтегна ръцете ми. И отново отидох в собствения си замък, за да поискам сейф. Имах пари в брой и бижута, които биха накарали Ермитажа да плаче от завист, но ги държах на рафтове в гардероба си. Замъкът направи тази желязна кутия по най-добрия възможен начин, а аз извадих от скритите ъгълчета скъпоценностите, гривната на Илфинор и всички пари – златни и земни рубли – и внимателно ги скрих в новия сейф.
Не беше нищо интересно, но пък цял ден се занимавах с нещо нонстоп… Ужас, а и бях уморена, това е най-странното. Не, това е неблагодарна работа, животът на една стопанка. Още няколко дни като този и ще започна отново да си търся работа. Дори да спорех с лошите магове от Ковена, беше по-забавно.
Когато вечерта кимнах за довиждане на Ерилив и се канех да вляза в стаите си, от коридора се появиха две малки, космати фигури.
– Вика! – Филимон ме извика гръмко – Почакай, ние с Марс сме при теб.
– Хайде. – след като ги изчаках да стигнат, ги пуснах да влязат.
Ерилив не каза нищо, но се усмихна на животните и ме изчака да затворя вратата. През целия ден се беше държал странно. Беше мълчалив, не говореше. Ако го попитах нещо, той отговаряше сдържано и кратко.
– Пфу! – Филя се свлече на килима, а Марс, като го бутна с носа си, седна до него.
– Какво? – седнах с тях на килима в хола, защото беше с дебел, пухкав косъм и можеше да се лежи върху него, ако искаш.
– Защо не ни извика? – котаракът, легнал по гръб, обърна укорителното си лице към мен.
– Не знам… – обърках се от въпроса – Обикновено спиш с Тимар, а Марс – с теб.
– А какво ще кажеш за разговор? Какво ще кажеш да погалиш бедния малък фамилиар, на когото му липсва неговата палава стопанка? А да почешеш коремчето на Марс? – провикна се Филя в речитатив.
– Е, от това никога няма да се откажа. – усмихнах се аз и като протегнах ръце, започнах да ги галя и двамата – Вие сте моите най-прекрасни и любими.
– Така е по-добре. – Филя блажено затвори очи, а Марс радостно изръмжа – Можеш да задържиш Марс. Той се е научил да бъде търпелив и да се разхожда навън. Така че не се притеснявай, няма да има повече локвички.
– О, Марс, много добре си се справил! – засмях се.
– И Марс – браво, и Филя – браво! – намеси се котката, без да иска да дава лъчи на слава на кучето – Аз съм му бавачка, аз го уча на всичко.
– Да, да, Филечка. Ти си прекрасен. Какво щях да правя без теб? – Марс веднага скочи и се заизкачва около мен, показвайки ми, че и той е страхотен – И без теб, Марс. Ти също си чудесен и вече си почти пораснал.
– Точно така! – Филимон се претърколи, изпъна се до пълния си ръст и седна срещу мен – А сега ми кажи.
– Какво именно? – аз също седнах, събух сандалите си, обгърнах с ръце коленете си и опрях брадичка на тях.
– Всъщност ме интересува всичко по ред, но нека започнем с Ерилив. Какво става с вас?
– А?
– Не бъди глупава. Кажи ми, какво куче е минало между вас двамата? – Марс веднага заби чело в страната на Филя – Марс, престани. – махна му с ръка котаракът – Аз съм член на котешкото племе и нямам моралното право да предполагам, че между тях е тичала котка.
– Баф! – Марс не беше съгласен.
– О, хайде, хайде! – извъртя очи фамилиара – И така, коя катерица мина между вас двамата, Вика?
– Фил, аз наистина не разбирам какво имаш предвид? – вдигнах вежди – Не мисля така. Ние не сме в пререкание.
– Виждам го. Но тогава ми обясни какво се е случило между вас двамата и защо нашият ухилен блондин не прилича на себе си. Не се усмихва много, не говори постоянно, следва те като самотник и не откъсва очи от теб?
– Неговата работа е да ме следва като мълчалива сянка и да не откъсва очи от мен. Точно това ми каза веднага, че трябва да е там през цялото време, незабелязан и познат.
– Вика, престани! – каза укорително котката – Той и преди те е следял. Но не те е гледал така, сякаш… Е, накратко, така…
– Да, как- така?
– Не знам. Сякаш чака нещо. Не от теб или от себе си, или пък иска да те попита нещо и не смее. Не виждаш ли? Гледа те през цялото време, когато ти не го виждаш, а когато обърнеш глава в негова посока, той отвръща поглед. И не се държи така, както преди пътуването.
– Как?
– Не е така. Преди беше лекомислен, спокоен и забавен. Сега е малко напрегнат. И въпреки че те следва, той се старае да спазва малка дистанция и да не те докосва.
– Да? – бях озадачена.
Думите на Филя ме изненадаха. Не бях забелязала нищо от това. Значи Ерилив е мълчалив и самотен. Не знаех дали не иска да ме притеснява, или няма какво да каже. Всъщност нямах време да го наблюдавам. Той е на работа, като бодигард, а аз цял ден се занимавах със собствените си неща.
– Фил, не знам какво да мисля. Имам предвид, че веднъж се скарахме, но после се помирихме.
– Така че, разкажи на своя малък, но мъдър фамилиар какво се е случило. Започвам да подозирам, че нашият красавец се е влюбил в теб и сам е шокиран от това.
– Фил, той е лудо влюбен в годеницата си. – усмихнах се на котката – А лирелите почти по принцип, с малки изключения, са силно влюбчиви. И Ерилив, и принцът са ми го казвали.
– Така че ние оказваме лошо влияние върху този конкретен лирел. Или по-скоро ти имаш лошо влияние. Или пък той е извратеняк, който, бидейки лирел, е влюбен в друго момиче.
– Фил! – засмях се аз – Казвай каквото си искаш… Добре, че Ерилив не може да те чуе. Щеше да си измислиш Бог знае какво за него и да го наречеш извратеняк. И ме обвини, че съм му оказала лошо влияние.
– Разкажи ми!
И така, започнах да му разказвам всичко, което се беше случило през последните няколко дни. Нещата, които не се отнасяха до лирела, и глупавата ни история в таверната за целувката, и моето смущение. И за виконта, и за кавгата с Ерилив. И думите на Ейлард за ревността, които подслушах. Изобщо всичко – всичко – всичко.
– Да.. – Филя кимна с дълбок поглед – и ще ме увериш, че между вас двамата не се е случило нищо?!
– Филя… – направих пауза, опитвайки се да събера мислите си – Наистина не се е случило. Не е имало целувка. Мимолетно докосване, дори не усетих допира на устните му. И реагирах така, защото онова момиче блъскаше чинии пред носовете ни и аз бях изненадана от мислите си. Бяхме се целували истински в училище, когато играехме на бутилка, и това не ни пречеше да се мотаем в една компания и да не се притесняваме за това.
– Вик, защо се държиш като бебе? Какво се е случило в училище? Поглеждаш ли се в огледалото? Виждаш ли как реагират мъжете на теб? – котката въздъхна като мъж – Толкова си красива, че дъхът ти секва. Не онази съвършена и пищна елфическа красота или като на принцеса, правилна, разглезена и вяла, с руси къдрици и сини кукленски очи. Ти си много ярка, жизнена, необикновена. Толкова си… хм… очарователна… Самият аз бих се влюбил в теб, ако бях човек. Или елф, или лирел, или каквото и да е друго. Не забелязваш ли колко голямо възхищение изпитват към теб нашите демони и дори домовиците? Назур е единственият, който не вижда нищо или никого освен Лекси. А войниците на краля? Те се изчервяват като момичета, когато говорят с теб. А ти си съвсем сама и не виждаш нищо.
– Филя! – от толкова много комплименти от собствената ми котка дори се изчервих.
Освен това, макар че наистина по земни стандарти съм много привлекателно момиче, грехота е да се оплаквам – майка ми и баща ми не са накърнили външността ми, но все пак не се смятах за толкова красива, колкото ме описваше Филя.
– Ето ти Филя… – мърмореше котката – Кой ще ти разкаже всичко това, освен аз? Ти нямаш приятели, Марс не може да говори. А нашето русокосо момче… Опитай се да устоиш, когато той сега се върти около теб.
– Да, не знам, Филя. Това, което току-що каза, е някак внезапно. Харесва ми Ерилив. Преди глупавата ни кавга с него се разговаряше много лесно и приятно, дори забравих, че е от друг свят, че е племенник на принца и нещо като мой служител. Възприемах го като обикновен земен човек, с когото можеш лесно да общуваш, да се пошегуваш и да не се притесняваш за етикети, титли и други глезотии. Но виждаш ли… Той не забрави това и бързо ме постави на мястото ми, като ми напомни, че е аристократ. Сега се страхувам да постъпя по същия начин с него. Само титлата ми е гръмка, но в действителност бях плебей и все още съм. Не мога да се променя напълно за няколко месеца. Така че повече не му досаждам, нито с разговори, нито с пакости. Той си има годеница, която сигурно е принцеса или херцогиня с перфектни маниери и аристократка от сто и петдесето поколение… А след като почти се целунахме се опитвам изобщо да не му напомням за себе си. Не е нужно да открадвам момче от някое момиче, макар че имам Ив. И войници, и демони… Знаеш ли, Филя, сигурно просто фееричната ми природа ме надвива. Защото аз може и да съм хубаво момиче, но не съм кралица на красотата.
– Не знам, не знам… Но нещо се случва с нашето белокосо, красиво момче и за всичко си виновна ти.
Прекарах остатъка от вечерта, под натиска на Филя, в декориране на моята спалня и на съседната стая на Ерилив. След като прегледах снимките, се спрях на същата цветова схема, която бях използвала по-рано – бяло, мек тюркоаз и сребро. Легло с абсолютно същия прозрачен бял балдахин, спускащ се от перваза на тавана. Снежнобели кожи на пода до леглото и бял дебел килим с абстрактни линии по ръба, голямо подово огледало в ажурна бяла и сребърна рамка, полилей и аплици от искрящ кристал, отразяващи светлината с ледени висулки, бели мебели със сребърни дръжки. Меката мебел е смесена – бяла с тюркоазени възглавници и тюркоазена с бяла. След като се замислих, промених прозореца, като го направих от пода до тавана, и сега през него се виждаха изцяло балконът и стоящите там два фотьойла и една маса. Не стая, а девическа мечта се получи… И, неразумно, обзаведох съседната стая в същата цветова гама, превръщайки я в камерна дневна. Същите цветове, само че малко по-малко бяло и няколко ярки цветни петна в оранжеви тонове. Само съседната стая до кабинета остана необзаведена, но не знаех за какво ми е нужна и в какво да я превърна.
Събудих се късно сутринта и на вратата се почука. Не разбрах веднага какво е и кой е, затова се запътих боса да отворя и се опомних едва когато срещнах погледа на бодигарда си.
– Вики… – той отвърна поглед от сънливата ми, разчорлена личност.
– А? – затворих вратата и се скрих зад нея.
– Те те чакат долу. Земните ученици са на път да си тръгнат, Всеволод Иванович те чака.
– Да… Веднага ще дойда. – спуснах очи към Марс, който седеше, изплезил език и гледаше към Лирела – Вземи Марс, моля те. Сигурно му е време да отиде на разходка….
– Разбира се. – кимвайки ми без сянка от усмивка, Ерилив се обърна и подкани кученцето да се приближи – И, Вики… – той направи пауза – Трябва да си намериш прислужница. Ще се приготвяш по-бързо, а и ще има кой да те събужда.
– Ще имам това предвид. – затворих вратата с присвити устни.
– Е? – Филя седеше срещу мен – Виждаш ли?
– Не, Филя… Виждаш ли ти?! Имам нужда от прислужница… – изсъсках с гневен шепот, като не исках Ерилив да ме чуе – Чуваш ли начина, по който ми говори?
– Как той да разговаря с теб? Погледни се в огледалото! Ти си разчорлена, сънена, полугола… Един нормален мъж би се нахвърлил върху теб, но този отвръща поглед.
– Филя, престани! Престани… Не искам да чувам повече за Ерилив и митичното му влюбване. Ти просто си измисляш и ме дразниш.
– Каква глупачка! – обиди се котарака – Ще се махна от теб, такава злобарка. Сега другите ще ме обичат, ще ме съжаляват, ще се смиляват и ще ме гощават с вкусни лакомства. А ти – зла!
– Ти искаше вещица! – измърморих, докато влизах в банята, а Филя ме следваше плътно.
– Кога беше това? Аз вече свикнах, че си фея. Не искам да бъдеш вещица – каза той капризно.
– А аз съм зла фея… особено ако ме събудят сутрин и ми развалят настроението.
След като застанах под душа, отмих сънливостта и се оправих, се успокоих. Но, честно казано, Филя ме вбеси с натиска си и с това, че си вре носа в предполагаемото влюбване на моя бодигард. И така всичко се усложни в общуването с Ерилив, а на мен ми липсваше предишната лекота, така че Филимон налива масло в огъня. Не ми пука! Дори не искам да мисля за това. Нека всичко да продължи така, както е.
Слязох долу след половин час, защото оправянето на дългата коса изисква известни усилия и мощен сешоар. В такива случаи бях склонна да си мисля, че, да, бих могла да използвам камериерка…..
Всеволод Иванович ме чакаше с останалата сума пари, която ми подаде с поредната порция благодарности. Чантите на учениците, вече опаковани, лежаха на голяма купчина в залата, а младежите се отправиха към плажа за последен път. Както обикновено се случва с всички почиващи – според принципа „Не можеш да дишаш, преди да умреш“ – те изтичаха да поплуват за последен път в чудното чуждо море. Върнаха се тъкмо когато с магистър Потоцки бяхме уредили всичките си дела, разменихме си електронните адреси и обсъдихме други въпроси.
Любава даде на тази студентска тълпа пирожки и други лакомства за из път, сбогувахме се и московчани ни оставиха.
– Пфу! – усмихнах се с облекчение – Това е всичко. Тишина… Разбира се, нямам нищо против да ме посещават хора, но в такова количество – това е уморително.
– Какви са плановете ти сега? – неутрално ме попита Ерилив, а аз го погледнах, спомняйки си думите на Филя и набърчих нос.
Думите на Филя не ми харесваха и изобщо не ми допадаха. Те бяха в дисонанс с възприятието ми за реалността и с отношението ми към Ерилив. Беше лесно и просто да общуваш с човек, когото смяташ за приятел и изпитваш същите чувства към него. А малко интерес като към противоположния пол просто добавяше малко пикантност и интрига. На нивото на лек флирт, но не повече. Но когато започнат да си врат носа, че уж въпросният се чувства привлечен от вас, но самият той не го показва по никакъв начин, а и вие самата нямате нужда от това… неприятно е.
– Нещо не е наред ли? – повдигна вежда Ерилив.
– Не, не, просто нещо мое. Какви планове? Като цяло, никакви. Трябва да отида при родителите ми… – нямах време да довърша.
Един от демоните, Мигран, изскочи от къщата, държейки меча си в ръка, и тръгна към нас.
– Лейди Виктория! – той се спря – Пристигнаха хората от Мариел. Назур ми каза да ви повикам.
– О-о! А кой? – махнах на Улар стоящ на вратата да остане и последвах Мигран към верандата.
– Наемници и някакъв друг мъж с придружители. Не разбрах дали беше търговец или нещо подобно.
– Да… Вероятно е бижутер. Хубаво.
След като минахме през къщата, забързано се насочихме към изхода към Мариел. Там вече беше нощ и на светлината на две луни се приближихме до портата.
– Виктория! – Назур махна с ръка към портата, засега все още заключена – Останалите наемници, на които бях писал, са пристигнали. И бижутерът. Искаш ли да ги пуснем днес, или трябва да почакат до сутринта?
– Днес, разбира се. Преди да е настъпило утрото там, тук ще е нощ. По-добре да се настанят сега, докато съм будна и мога да общувам и да се занимавам с бизнес.
Назур, приемайки думите ми, отвори портата и пристъпи напред, последван от Ерилив и мен.
– Добър ден, господа! – поздравих неутрално тълпата от мъже.
Седем демони, покрити от глава до пети с оръжия, държаха конете си за юздите.
– Приветстваме те, жено! – казаха мъжете на висок глас.
Обърнах глава и погледнах към друга група, застанала малко по-далеч. По-възрастен мъж, ако се съди по сивите кичури в косата му, демон, в скъпи и доста богати дрехи. Младо момче, запазило независим вид, но беше ясно, че е любопитно. И трима стражи с тъмни дрехи и оръжия. Зад тях – шест коня, пет ездитни и шести, вероятно натоварен с резервни стоки.
– Баронесо? – по-възрастният демон пристъпи напред – Назур ми писа, че имате поръчка. Извинявам се, че ми отне толкова време да стигна до вас, имаше спешна работа, която не можех да оставя, без да я свърша.
– Как се справяте? – усмихнах се на бижутера – Да, отдавна ви чакам и се радвам, че дойдохте. Какво е по-добре, първо да ви поканя или да взема клетва от наемниците? – Погледнах го въпросително, а след това и бъдещите си стражи.
– Нямам нищо против, ако първо вземете клетва от наемниците си. Това няма да отнеме много време. – демонът отстъпи крачка назад, като кимна на наемниците – А на вас и на мен ни предстои дълъг разговор. – той се усмихна в ъгълчетата на устните си.
– Добре, господа! – приближих се до Назур, който вече стоеше до наемниците и им говореше нещо тихо – Моите условия: заплата – три златни монети на месец. Настаняване, храна, услуги на лечител, грижи за конете – също за моя сметка. В случай че се ожените или имате някой, за когото се грижите – по-малки сестри или братя, деца, булки – готова съм да приема и тях. Ще намерим с какво да се занимават възрастните, а децата ще растат в спокойна среда.
– О-о-о! – изръмжаха тримата – Жено, ние сме повече от доволни от това. – казаха всичките седем в неспирен хор.
– А сега действията, които се изискват от вас! – продължих аз – На първо място, „жено“ не е приемливо. – усмихнах се леко, изглаждайки грубостта на фразата – Това е прието само във вашия свят. Можете да се обръщате към мен като към лейди Виктория или баронесо. Към всички останали жени в тази къща – госпожо, лейди или по име. Но това е само уточнение. Най-важното е, че за времето на службата си ще трябва да ми положите стандартизирана клетва. Ако пожелаете да прекратите договора, ще върна клетвата, с изключение на частта за неразкриване на информация.
– Съгласни сме, милейди! – поправиха се покорно демоните – И сме готови да положим клетва още сега.
А после, както обикновено, обясних реда на настаняване, разказах за стаите и къде трябва да са конете. Дадох първите инструкции и търпеливо приех вече стандартните клетви.
И аз просто се ужасих от имената им. Невъзможно е да се запомнят. Едва успях да науча имената на демоните, които вече се бяха настанили. А тези направо стържат със зъби. Трябва да им дадем табелки с имена, които да носят, докато са в къщата. В противен случай никога няма да мога да науча имената им. Бесон Перан, Абоерн Хрудо, Халфуг Турогеш, Тайберг Джанг, Стале Караварс, Тромтар Кармош, Дромар Гардик.
– Всички вие сте приети. Моля, преминете и бъдете на разположение на Назур дер Кахтелир. – кимнах на демоните и заедно с Назур и Ерилив отидох при бижутера.
Новите наемници бяха въведени в къщата от Асер, който търпеливо стоеше на портата и чакаше да приключи клетвата.
– Така че… извинявам се за закъснението. – погледнах към бижутера – Е, господин?
– Нерзок дер Бромош. – поклони се учтиво бижутерът и аз мислено се изненадах, че бижутерът се оказа благородник – Моят чирак – Ириан Карун и охраната ми. – бижутерът не представи стражите.
– Много ми е приятно. Господин Нерзок, сега ще ви дадат стаите, само ми кажете какво искате. Искате ли отделна стая за себе си, или искате една стая за всички?
– Една стая е по-добре. Аз и чиракът ми можем да делим една спалня, ако има две легла. А стражите ще следят за товара. – той се поколеба, но каза – Виждате ли, имаме много ценни неща със себе си и е по-добре да са под грижите на демоните.
– Добре, каквото кажете. – повдигнах рамене безразлично – Всъщност, за мен няма значение. Единственото, което ще поискам от вас, е да положите и клетва за ненанасяне на вреда за времето на престоя ви в къщата и за пълно неразкриване на информация завинаги. От своя страна, аз също ще ви гарантирам неприкосновеност и безопасност, докато сте в моята къща.
– Мъдро решение! – усмихна се тънко бижутерът – Не знам коя сте, лейди, но определено ми харесва подходът ви към бизнеса. Кълна ви се… – демонът повтори клетвата, като отделно уточни, че тя е за времето на престоя на госта, и подчерта, че никога няма да издаде информацията.
– Благодаря ви за разбирането, господин Нерзок. – усмихнах му се аз – Ако не сте прекалено уморен, готова съм да обсъдим делови въпроси днес, според стандартите на моя свят. Ако искате да се възстановите след дългото пътуване, тогава утре. А днес си починете, огледайте се, а ако желаете, можете да отидете на море.
– На море?! – учуди се бижутерът.
– Да, чухте правилно. Но защо ви задържам на прага? Влезте, настанете се удобно и вижте сами.

Назад към част 24                                                           Напред към част 26

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!