Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 6

ГЛАВА 5

Не получих никакъв отговор от Къщата, затова побягнах при Тимар, понеже се сетих за това-онова. Каква ти ливада, когато трябва да поставяме ограда! Всичко ще изпотъпчат! А и доколкото ми бе известно, тревата трябваше да се посее на почва, която преди това е добре прекопана, разрохкана и оплевена. Всичко това го казах на Тим, който се намираше в плевнята и замислено разглеждаше пакета със семената.
Така че, като за начало огледахме беседката и решихме какво трябва за реанимирането* и. Байц** за дърво, лак, а може би и боя за пейките. Мястото, където да поставим мангала***. В този момент пристигнаха и камионите с тухли. Чичковците-строители на ограда, поцъкаха с език, гледайки към къщата, събориха старата ограда и се започна.

Успях да се върна в къщата чак привечер, когато вече коремът ми къркореше от глад – при цялата тая суетня забравихме за обяда. И в хола се сблъскахме с котарака.
– Стопа-а-унке! – Ушите му конвулсивно трепереха. – Там това…
– Какво? – Заковах се на място аз.
– Там това… – отново повтори той, вече и с трепереща опашка. Хвърли поглед към кухнята и сниши гласа си: – Там всичко се промени.
– Променило ли се е? – Нахлух стремително в кухнята и замрях на прага.
През прозореца се виждаше просторна остъклена веранда, която заемаше цялото пространство от тази страна на къщата. Еха!
– Виждаш ли? – Шепнешком попита иззад гърба ми котаракът.
– Виждам. Да идем да разгледаме, а?
Излязох от столовата на верандата и подсвирнах. Широка, подът от тъмно байцвано дърво навсякъде, с изключение на мястото при прага. Там около два квадратни метра бяха застлани със същите плочки като в кухнята. Вратата за навън е тежка с масивна кръгла дръжка, в ключалката на бравата е пъхнат ключ. Над бравата – резе. Долната част на стените е направена от байцвано дърво, а по-нагоре и до самия връх от стъкло. Под тавана – напречни греди. В общи линии, една такава стабилна веранда. Приближих се до прозореца и почуках по него с кокалчетата на пръстите си. Не съм специалистка, но кой знае защо имах чувството, че стъклото е или бронирано, или с някаква особена якост.
– Хммм… – замислено разтеглих аз.
Погледнах зад вратата, а там имаше площадка с навес. С две думи – истинска красота!
– Стопа-а-унке! Как така? – Следваше ме по петите котаракът, който с опасение надникна зад вратата.
– Ами така! – Усмихнах се аз и вдигнах котарака на ръце, като изпъшках от тежестта. – Ама че си се разплул, не може да те вдигне човек.
– На мен ми е позволено, нали съм са-умец – котаракът се намръщи от думите ми, но щом го почесах зад ухото, веднага си оправи настроението. – Обясни ми за верандата.
– А това е, понеже Къщата ни е забележителна. Помолих я да направи веранда, за да не могат всякакви там подозрителни типове, които скитат тук из Ферин, да вкарат мръсотия в столовата.
– Ясно. Значи вълшебство… – Котаракът пак забрави, че трябва да разтяга гласните.- Тогава всичко ми е ясно. Сметана ще ми дадеш ли?
– А ти огледа ли цялата къща?
– Има си хас! Обиждаш ме, Стопанке.
– Значи ще ти дам. Засега иди в кухнята.
Котаракът отиде, а аз още веднъж обиколих верандата и огледах всичко. Да, Къщата е юначина. Направи прекрасна веранда. За което и съобщих, погладих стената и ѝ благодарих. И отново топла вълна от емоции. След което заключих за известно време вратата от столовата. Сега тук толкова народ строи оградата, че по-добре проходът към Ферин да бъде затворен.
През следващите няколко дни работниците поставяха оградата. При това дълго недоумяваха защо са ми две врати, но понеже беше вече платено, си вършеха работата. И послушно поставиха вратите точно на онези места, на които си бяха преди това. А ние просто си почивахме, прелиствахме списанията и си избирахме интериори. Успоредно с това следяхме за строителството и периодично хранехме мъжете, трудещи се с тухлите. Гости от другия свят засега нямаше, но аз никого не пусках през вратата в столовата и самата аз се стараех да не се приближавам към тази страна на участъка, където се намираше вратата към Ферин. Че кой знае на какъв принцип работи този проход?
С Тимар си избрахме стаи на втория етаж. Аз – тази, която се намираше най-далеч от стълбището и имаше балкон. Обичам да седя на балкона и да гледам небето. Тимар – по-близо до стълбите. Но засега отложихме преустройването им. Не ни се искаше много-много да променяме нещо пред работниците, че кой ги знае. А така, щом е запусната къщата, нека си е запусната.
Но всичко рано или късно свършва и оградата придоби завършения си монументален вид, плашеейки съседите с кованите остриета по периметъра. В крайна сметка чичо Миша се впечатли. Хвана ме в момента на завръщането ми от магазина с поредната партида покупки.
– Вик, ти какво си намислила с това строителство? – той стоеше, пушеше и замислено оглеждаше оградата, която отсега нататък вече скриваше моята къща.
– Добър ден, чичо Миша. Ами ето, полека лека се занимавам с къщата. Вече и ограда поставих.
– Това го виждам, браво. Само че не разбрах кога успя да отремонтираш къщата? Нямаше и камиони… Преди два дена оглеждах наследството ти, а ти вече и покрива си възстановила, и прозорци си монтирала. Кого беше наела?
– Мм – разтеглих аз. – Ами не от тука.
– Ясно – той помълча, замислено превъртайки цигарата в ръката си. – Слушай, съседке, ти въобще как живееш в къщата? Нищо подозрително ли не се случва?
– Хм – напрегнах се аз. – Като че ли не, всичко е нормално. Защо?
– Ами тук си поговорих със съседите. Казват, че това място не е хубаво. Понякога се появявали някакви „неясно какви“ хора, а се случвало и хора да изчезват. И досега се носят слухове. Наистина, през последния половин век всичко е спокойно, но ти такова… по-внимателно. Много-много не вярвам в мистиката, но ти самата знаеш, че има такива места… Лоши. Както екстре… екстра… екстрансексите ги наричат.
– Екстрасенсите – поправих го автоматично. – Ще го имам предвид, благодаря ви, че ми казахте.
– Аха. Ако има нещо, намини по съседски. Ще помогна с каквото мога. – Усмихнах му се благодарно и кимнах. – А що за момче живее с теб?
– Братовчедче – реших да не обяснявам, че Тимар не ми се пада никакъв. Колкото по-малко знаят съседите, толкова по-спокойно ще спят, пък и няма да има излишни въпроси. Братовчедче като братовчедче.
– А, та това е добре. Макар че е малко неопитен още, ама все пак мъж в къщата.
Казахме си довиждане със съседа и се прибрах в къщи. Докато приготвях храната, разказах на Тимар всичко казано ми от чичо Миша, а и на вездесъщия котарак, че къде без него.
– Така че, Тимар, за всички земляни ти вече си мой братовчед. При жителите на Ферин тая легенда няма да мине, понеже сме от различни раси.
– Братовчед? – Тимар ме погледна някак странно и бързо се изчерви. Помълча, явно желаейки нещо да каже, но после метна глава, че е размислил. – Благодаря, Вика.
– За какво?
– Ами… – пристъпи от крак на крак той – че ме нарече свой брат. Аз… – гласът му трепна.
– Тимка, ама ти какво? – Усмихнах се. – Ти вече наистина си ми като по-малък брат. Още повече, че нямам нито братя, нито сестри – разсмях се, за да прикрия неудобството си.
– Ами аз? Ами аз? – Тутакси нададе глас пухкавия член на нашето трио, възползвайки се от паузата.
– Какво ти?
– Аз какъв съм ти на тебе?
– Ами ти си, слънце мое дебелогъзо, моят фамилиар от петдесето поколение – същото това „слънце“ се обърна и погледна упоменатата по-горе част от тялото си. Поклати опашка.
– Въобще не е дебелогъзесто – промърмори той и се нацупи. – Просто съм по-едър.
– Без съмнение – ние с Тим се спогледахме и едновременно прихнахме. – Я по-добре ми кажи какво име си избра най-накрая? Колко още да чакам? Нима не ти хареса нито едно от толкова голям списък?
Историята с кръщаването на фамилиара се проточи през всичките тези дни. Написах на листче цял списък с различни котешки имена, но това нагло вълшебно създание беше в еуфория от такова изобилие и все не можеше да се спре на едно от тях.
– Не. Не мога да избера! – Наду се той демонстративно.
А след това протегна напред лапа под укорителния ми поглед, извади един нокът с внушителни размери и започна да го оглежда.
– Ти какво пак вадиш нокти? И ти си ми един „Аз съм ужасът на нощта“****. Нали те предупредих, че трябва да не дереш по предметите?

– Аз не съм и драл – той се изправи на задните си лапи, едната лапа сложи зад гърба си, а другата размаха демонстративно пред мен. – Не ме набеждавай. Това не съм бил аз!
– Слушай, Зоро*****, не ми размахвай нокътя си като шпага. Ти не си какво? – Ласкаво го попитах.

– Не съм аз… За всичко не съм аз – котаракът облещи очи, разбрал, че се е издал.
– А малко по-подробно? Какво именно не си? – Грабнах един пешкир.
– А-а-а, мен, потомствения фамилиар?! С пешкир?! – Котаракът се приготви да бяга.
– Признай си какво си сторил, фукльо, иначе ще стане по-лошо – ударих с пешкира по дланта си.
– Ама не съм я пипал, тя сама се отвори – заврещя котаракът. – Исках само… Ой – той осъзна, че пак е изтървал нещо излишно и хукна да бяга с подскоци към хола.
– Ей, стой! – Извиках аз, спогледах се с Тимар и побягнахме след фамилиара.
Котаракът бързо притича по стълбището към втория етаж и аз се втурнах след него, когато изведнъж чух шуртенето на вода в банята. Тази на първия етаж, под стълбището. Така-а-а, това пък сега какво е? Тръбата ли се е спукала? Изоставих за известно време преследването на котарака – все едно, няма къде да се дене – и влязох в банята. А там… Отначало се вцепених за секунда, а после се разкрещях с цяло гърло и се понесох обратно към кухнята. За тигана.
Влетях обратно вече бясна. В моята! Чиста! Баня! Някакво си мръсно същество! Няма да го изтърпя! Тим дотича след мен, а аз, въоръжена с тигана, като с бухалка, се приближавах към това чудовищно на вид същество.
То беше зеленикаво на цвят, чорлаво, с коса и брада в цвета на водораслите. Всъщност, тези вълма от косми предимно напомняха на водорасли. И всичко си е наред – след върколака и говорещият котарак на такъв гост нямаше да се учудя. Но! То беше проникнало в затворена къща, в затворена баня и беше невероятно мръсно. И тази мръсотия беше полепнала по фаянса и ваната. А точно това категорично не ме устройваше.
– Ах ти, мърляво прасе… Наумил си си да ми изпоцапаш всичко ли? Ще ти дам да се разбереш! – Нахвърлих се срещу него с тигана, напълно забравила и за електрошока, и за спрейовете с газ. – Какъв си такъв и как се промъкна тук?
– Полека, Стопанке, полека – неочакваният гост опули големи изцъклени очи и се дръпна от мен. – Аз съм по работа.
– Ей сега ще ти дам аз една работа! Какви ги вършиш бе, паразит такъв? Ти ли си почистил всичко тук, че да го цапаш отново? – Глупаво е, разбира се, но аз съвсем побеснях от такова своеволие.
Не, ама честно казано, аз като някоя каторжничка изчистих цялата тая къща, скапвах се от работа като куче и неочаквано незнайно кой си ми цъфва тук и отново изпоцапва всичко! И поне да бяха само кални стъпки. Ама не, буци кал и тиня по пода, отпечатъци от мръсни ръце по стената… Възмущението ми нямаше граници. И то не защото съм някаква маниакална защитничка на чистотата, съвсем не. Но нали все пак трябваше да има някакви разумни граници? Толкова се бях разлютила, че даже не се изплаших.
– Ама аз не нарочно – зеленият мъж, както вече бях забелязала, се оглеждаше като хванат натясно, търсейки пътища за отстъпление и се опита да се промъкне към вратата на банята.
– Ааа, не! И хола ли ще ми цапаш? Ще те пребия!
– Спокойно бе, Вика – изотзад на рамото ми легна ръката на Тимар и аз даже подскочих от уплаха. – Този е воден дух. Явно е, че има работа за теб.
– Хич не ме интересува работата му! – Пуснах тигана, но все още бях ядосана. – Слушай, воден, сега Тимар ще ти покаже как да си пуснеш душа и ще ти даде парцал. Докато не се измиеш и почистиш всичко след себе си, даже няма да разговарям с теб. Ясно ли ти е? – Последните думи повече приличаха на ръмжене.
Водният дух сви глава в раменете си, спогледа се с върколака и бързо закима.
– Действай! – Обърнах се и изскочих от банята.
Боже! За такива гости нямам никакви нерви!
Извикаха ме обратно в банята след двадесет минути. През това време вече бях успяла да се успокоя и даже да изпия чаша кафе. Така че отидох да изслушам напълно спокойно що за работа имаше водният дух за мен. Влязох, огледах се. Всичко беше изтъркано, парцалът изцеден и внимателно прострян на тръбата. Водният дух също се бе измил и сега изглеждаше съвсем прилично.
Ами да, кожата му е зеленикава, очите като чинийки, дългата коса и брадата също зелени и сякаш от водорасли, както ми се беше сторило в началото. Облекло му се явяваше само една бедрена превръзка.
– Е, що за работа имаш за мен? Слушам – влязох и седнах на поставената до пералнята табуретка.
Водния се смути от погледа ми, пристъпи с босите си ходила и седна на ръба на ваната.
– Имам нужда от помощ – каза той накрая, като хвърли бърз поглед към вратата на банята.
Там стоеше Тимар, облегнат на рамката на вратата, а иззад краката му надничаше завърналият се котарак.
– Каква? Слушам те. – Ех, прав беше Тимар, като казваше, че скоро ще започнат да се появяват поклонници.
– Ето каква е работата, Стопанке… Аз съм воден, от езерото недалече от Листянки. През последните години нещо се случи с него. И колкото и да се бъхтя, все не успявам да се справя. Водата се заблатява, това, което е на дъното, гние и ако всичко беше както преди, щях да се справя. Но ето, че се появи някаква напаст. Като че ли проклеха езерцето ми – той въздъхна опечалено. – Още малко и ще се превърне в блато. Русалките ми избягаха, казаха, че нямат намерение да живеят в блато.
– Съчувствам ти, но каква помощ очакваш от мен? Воден, ясно ли ти е, че аз нито съм биолог, нито водолаз, нито пък специалист по почистването на водоеми. Какво мога да направя?
– Не знам – той разпери ципестите си ръце. – Ако знаех, сам щях да се справя. Ала все пак – в беда съм и ми трябва помощ. А кой друг, ако не вещица или Стопанка, би могла да ми помогне?
– Стопанка! – Изхъмках аз. – Ама каква стопанка съм аз – от седмица, без даже цяла година да имам. Още с къщата не съм се оправила.
– Помогни ми, а? – Водния тъжно примигна с кръглите си очища. – Не си мисли, че няма да ти се отблагодаря. Няма да е със злато, но ще ти хареса.
– Че аз със радост бих ти помогнала, стига да знаех как… – Замислено подръпнах меката част на ухото си. – А ти как се промъкна тук?
– През подземните води.
– Ясно. Хайде да направим така. Ти сега ще обясниш на Тимар как да открием езерото ти. За да не се мотаем после. Тимка, ти нарисувай нещо като схема или просто го запомни, че аз с тази топография и ориетиране в някоя местност съм истинско бедствие – върколакът кимна. – А аз засега ще потърся информация в Интернет какво изобщо е прието да се направи при замърсяването на водоемите. Сигурно има някакви народни методи. Ще купя каквото е нужно, а каквото може да се набави от вас, ще си го доставиш сам.
Оставих водния с Тимар и отидох да потърся полезна информация.
Справих се доста бързо. Всъщност, нямах и голям избор. Като се върнах, заварих спокойна картина: водният до гърлото потопен във ваната, Тимар срещу него на табуретката, а котака върху пералнята.
– Значи така, воден, слушай. Картинката съвсем не е радостна, няма да можем бързо да очистим езерото ти. Има всякакви начини за очистване на водата, с дренажи, филтри и прочие глупости, от които нищо не разбирам. Пък и за тая цел трябва специална техника. Както разбираш, не мога да замъкна всичко това във Ферин. Остават народните начини.
– Така, а не може ли с вълшебство? – Вмъкна предложението си водният.
– Няма да стане с вълшебство. Нито съм вещица, нито пък магьосница.
Той отвори уста, за да уточни нещо, но се отказа.
– Затова я ми кажи… Можеш ли да накъсаш някакви клонки, венчета да направиш?
– Не – водния тъжно погледна ципестите си ръце и ни ги показа.
– Ясно. Следващият въпрос. На езерото ти растат ли перуника****** и рогоз*******?

– Не.
– Хм. А дафнии******** живеят ли в езерото?

– Кой?
– Разбрано, значи не живеят – прехапах си устната. – Значи така. Утре сутринта ние ще дойдем при теб. Ще огледаме всичко и ще начупим върбови клонки като за начало. Аз ще донеса зеленка*********, ще я разтворим и ще я излеем във водата. А относно филтрите или нещо по-радикално ще си помисля.

– Благодаря ти, Стопанке – водният стана и се поклони.
– Абе рано е още да ми благодариш. Но ще помогна с каквото мога. Виж – замислих се аз – А имаш ли много тиня и боклуци на дъното? Подводните извори не са ли задръстени?
– А ти как разбра? – Подскочи водния.
– Какво? – Не разбрах аз. – Ами просто ми се струва, че в затворен водоем трябва да има някакъв приток на вода. Според идеята са изворите, нали? Аз, за съжаление, много не му разбирам.
– Има извори. И те наистина са затлачени.
– Тогава… Ние с Тимар утре ще донесем живарници, лопатки и контейнери за тинята и мръсотията. Но на теб ще ти се наложи да поработиш на дъното, аз във водата не влизам. Пълниш ги, а ние по сушата ще ги замъкнем далеч от езерото.
– Добре, както кажеш – съгласи се водният. – Ти знаеш най-добре.
– Абе нищо не знам аз. Нямам си и представа как трябва да се почисти езерото. Но ще направим всичко, което е по силите ни.
– Благодаря.
– Хубаво, тогава това е за днес – аз се изправих.
– А на мен рибка ще ми дадеш ли? – Вклини се в разговора котаракът.
– Котьо, пак ли ти? Пак ли ми идваш от земята на гладниците? – Аз само поклатих глава.
– Няма риба, всичката измря – тъжно въздъхна водния. – Казах ви, умира езерото ми. Както върви, скоро ще се превърне в блато.
– Не се трево-о-ужи – удължи котаракът. – Тя ще ти по-у-помогне. Зна-а-уеш ли каква е? Уха!
– Това го забелязах вече – разсмя се водния. – С такава Стопанка няма да се разглезиш. Това е добре. – Той отново се поклони. – Доста време мина без здрава ръка наоколо.
Изхъмках и реших да си премълча. Водния през това време измъкна запушалката на сифона и се отече заедно с водата. Звучи диво, но въпреки това. При него по някакъв съвсем невероятен начин тялото се превърна във вода, започвайки отдолу и се просмука през сифона. Само гледах онемяла как това се случва. Остатъкът от водата също се оттече и от нашия гост остана само листенце от водорасло, залепнало за стената на ваната.

/* Реанимация (от лат. reanimatio „оживление“) – Мерките, които се вземат преди операция на болен, през време на операцията и след нея за предотвратяване на усложнения./

/** Байц (нем. Beize) – Водна или спиртна боя, с която дървеният материал се оцветява повърхностно, без да се скрива структурата му./

/*** Мангал (тур. mangal) – Разлат съд, в който се разгарят дървени въглища за отопление (на юг и югоизток в СССР)./

/****Реплика от анимационния сериен филм „Чернокрилия паток“ (1991 – 1995) на компанията „Уолт Дисни“ и номиниран за наградите Еми. Излъчван в САЩ в блока „The Disney Afternoon“ и неделните утрини на канал „ABC“. В България сериалът е излъчен по Канал 1 в програмата „Уолт Дисни представя“ през 1997 г./

/***** Зоро (исп. Zorro „лисугер, мъжка лисица“) – измислен герой от роман на Джонсън Маккъли, появил се през 1919 г. Зоро е защитник на бедните от своеволията на властимащи, престъпници и злодеи. Облеклото на героя включва изцяло черен костюм с развяващ се плащ, черна шапка в андалуски стил с голяма периферия и черна маска, която прикрива горната част на лицето му. Със своята рапира той оставя знак, който е негова запазена марка – голямо Z, изписано с три замаха на сабята./

/****** Перуника – Пролетно цвете с високо стъбло и нежни цветове; ирис./

/*******Рогоз – Висока трева из мочурливи места с меко стъбло, от което се плетат рогозки; папур./

/******** Дафния – Дафнията представлява голям род малки планктонни ракообразни, чиято дължина варира от 0,2 до 6 милиметра. Те наброяват над 200 вида. Тези живи организми са членове на отряда Cladocera и са едни от малкото водни ракообразни, наричани водни бълхи, заради стила им на плуване, наподобяващ движенията на бълхата. На вид тялото им е прозрачно, на главата си има 2 весла, с които плува, и едно око по средата. Размножава се безполово чрез клониране. Дафнията е интересен обект за наблюдение, защото може да се вижда биенето на сърцето на малкия жив организъм, както и останалите органи и системи. Самата дафния се храни като филтрира водата с помощта на специални власинки, способни да уловят едноклетъчните водорасли, наречени алги, бактериите, гъбичките и други микроорганизми, съставляващи зоо и фито планктона. Дафнията е способна да се храни и с утайка, това е детритът, който събира от дъното. Ако в един аквариум има цъфнали водорасли и водата е зеленясала, дафниите могат за дни да избистрят водата и да спрат цъфтежа на растенията. Това им качество ги прави перфектен филтър за всеки растителен аквариум, който може да бъде прочистен преди в него да се пуснат рибки. /

/********* Зеленка – Брилянтно зелено е лекарство, което се използва за дезинфекция на рани. Основата е анилиново багрило. Лекарството ефективно убива грам-положителните микроорганизми, има фунгициден ефект, като предпазва от редица щамове на патогенни гъбички. За лечение на рани, ожулвания, драскотини и други увреждания на кожата обикновено се използва 1% разтвор на брилянтно зелено. 10 ml разтвор на алкохолна основа съдържа 100 mg брилянтно зелено и етанол./

Назад към част 5                                                            Напред към част 7

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!