Миранда Мартин-Драконите от червената планета Таджс-Половинката на дракона-Книга 2- част 20

ДЖОЛИ

– Бъди добре. Бъди добре – шепна над неподвижната му тяло.
Никой от нас не е запознат с физиологията на Змей, така че лечението ни е догадка и надежда. От трийсет часа седя тук, до Сверр. В очакване. Надявам се. Моля се.
Вратата се отваря и влизат меки стъпки. Една ръка докосва рамото ми, хваща ме, а Калиста се навежда, за да облегне главата си на моята. Покривам ръката ѝ с моята и една сълза се плъзга по лицето ми.
– Той ще се оправи – казва тя успокоително.
Гърдите на Сверр се повдигат и спадат с плитки, кратки вдишвания.
– Той трябва да бъде добре – казвам аз, като гласът ми се задушава. – Той ни спаси.
– Ладон е съгласен. Казва, че никога не е следвал по-смел човек в битка.
В ъгълчето на устата ми заиграва усмивка, но тя не може да преодолее тежестта на притеснението ми.
– Защо не се събужда? -Питам, гласът ми е мек, докато преминава през буцата в гърлото ми.
– Той се лекува Джоли – казва Калиста. – Едно ребро пробива белия му дроб, други три са счупени, крилото му е повредено и е счупил китката си. Щом тялото му се съвземе, ще се събуди, няма признаци на мозъчна травма.
– Знам, просто, мина толкова време – казвам аз.
– Знам – съгласява се тя.
Тя придърпва един стол и сяда достатъчно близо, за да може да сложи ръка на раменете ми. Навеждам се към нея и част от тежестта върху мен сякаш се вдига.
– Не искам да съм тук без него. Не мога да си представя свят, в който той не е до мен.
– Няма да ти се наложи – обещава тя.
Седим в мълчание, без да имаме какво повече да си кажем. Минава един час, когато забелязвам, че той диша по-дълбоко и с по-малко усилия. Опашката му се измества, когато си поема дълбоко дъх.
– ДЖОЛИ! – Сверр изкрещява, сядайки прав в леглото. Ръцете му се размахват бясно.
– Аз съм тук, всичко свърши! – Извиквам, хвърляйки се в ръцете му.
Той ги обви около мен, придърпа ме плътно и ме притисна към гърдите си, докато се ориентира.
– Ранена ли си? – пита той и аз поглеждам в очите му.
– Добре съм – казвам, а по лицето ми се стичат сълзи.
– Добре ли е? – той пита Калиста, очевидно не ми вярва.
– Тя е добре, ти си този, за когото се притеснявахме – казва Калиста.
Той кимва, все още седейки. Поема си дълбоко въздух и виждам как се превива.
– Добре съм – казва той. – Землята? Ладон? Събрахме ли епис?
– Всички са добре – отговарям му аз. – И да, събрахме епис.
– Ти взе ли го? Трябва да го вземеш – казва той, като ме проверява.
– Да – усмихвам му се.
Той кимва доволно, след което си поема отново дълбоко дъх. Направи гримаса, показвайки, че очевидно го боли, но сигурно е по-добре, отколкото беше, защото отново пое дълбоко дъх.
– Ладон добре ли е? – пита той.
– Да – казва Калиста. – Понатъртен и разтегнал лявото си крило, но е добре.
– Това е добре – казва той.
– Ти добре ли си? – Калиста пита.
– Добре съм – казва той пренебрежително.
– Наистина ли? – казва тя. – Добре ли си?
Отдръпвам се от него и той поглежда между нея и мен, след което кимва.
– Да, има болка, някои ребра са счупени, но заздравяват. Боли ме китката и крилата ми са поразтегнати. Няколко дни и ще съм добре.
– Добре – казва Калиста. – Мисля, че ще ви оставя за малко сами.
Тя се усмихна и излезе от стаята. Изправям се и я следвам, като ѝ благодаря за всичко, което е направила. Затварям вратата, след което подпирам с ръка върху нея, преди да се обърна.
– Това беше най-тъпото, най-глупавото, най-проклетото нещо, което съм виждала, и никога повече не го прави – казвам, приближавайки се до него.
Той има благоприличието да не спори. Сверр свежда глава и кимва.
– Съгласен съм – казва той, докато аз потупвам нетърпеливо с крака си. – Трябваше да е така обаче. Мъжете с оръжията си щяха да привлекат вниманието му, което щеше да го насочи към теб. Трябваше да те спася.
– Бях добре – казвам аз.
– Не, не беше – казва просто той.
– Ти ме изплаши – признавам истината зад справедливия си гняв. – Мислех, че ще те загубя.
Той докосва бузата ми, прокарвайки пръсти по челюстта ми.
– Не искам свят без теб – казва той, а красивите му тюркоазени очи плуват в емоции.
Усмивката ми издърпва ъгълчетата на устата ми нагоре, отмивайки страха, гнева и безпокойството.
– И аз не искам такъв без теб – казвам, целувам го и оставям всичко останало да си отиде.
По коридора се разнасят стъпки, много на брой, които прекъсват целувката ни.
– Какво става? – пита той.
– Не знам – казвам, докато отивам до вратата и поглеждам навън.
Един мъж, разпределен като охрана, тича по коридора.
– Какво се случва? – Изкрещях на отдалечаващият се гръб.
Той поглежда през рамо и крещи в отговор.
– Нарушители при щита. Амара е отвън.
– По дяволите – казва Сверр откъм леглото, след което е точно до мен.
– Ти си ранен! – Възкликвам.
– Казах, че това ще се случи. Идват и други. Ако са тук, трябва да достигнем до тях отвъд бесът. Аз трябва да съм там, никой друг не разбира това като мен.
– Не, в никакъв случай, все още си ранен.
Той се взира в очите ми, не спори с думи, но аз го усещам. Знам какво мисли, какво иска да каже и той знае какво искам да кажа аз. Разбирането ни един за друг е толкова пълно, че думите не са необходими. Той е прав и аз го осъзнавам въпреки страховете си да не го загубя или да го видя отново наранен. Отдавайки се на това, аз се отдръпвам настрани и го следвам през вратата. Тръгваме в същата посока, в която бягаше охранителят, следвайки звука от неговите одалечаващи се стъпки, докато не излизаме навън, след което остана само да следваме тълпата. Всички са се насочили да видят сблъсъка.
Десетки са се събрали при щита, който блокира гледката към случващото се. Сверр се промушва и те се разделят около него като вода. До един от въздушни шлюзове сме, а от другата страна стоят двама Змей, изправени един срещу друг. На близко разстояние от далечната им страна стои Амара, която е седнала на една дюна. Изпод ръката ѝ, която притиска към челото си, се стича кръв. Кутията, която бях отишла да изследвам, когато всичко това започна, е близо до нея.
Двамата Змейове се въртят един около друг с извадени оръжия. Единият от тях размахва своето оръжие в бавен, ленив кръг, след което го задвижва, замахвайки с него надолу в маневра с надхват. Другият го блокира и при срещата на остриетата им със звънлив сблъсък прехвърчат искри. Сверр активира контролното табло, след което отваря вратата на шлюза. Той минава през нея и аз се опитвам да го последвам, но той прави движение и вратата се затваря, блокирайки ме.
– СВЕРР! – Изкрещях му ядосано.
– Джоли – той поклаща глава. – Моля те.
Всички гледат двама ни и това ме поразява. Той е лидер. За разлика от Розалинд и Ладон, които са воини, той е лидер, когото можем да следваме. Ако хората вярват в него. Не мога да подкопая това и ако се държа като дребнаво дете, ще го направя. Искам или не, ще го подкопая пред всички тези хора. Ако видят, че той слага край на това насилие, тогава ще направим крачка към по-добро бъдеще. Мислите ми преминават за миг, след което кимам в знак на съгласие. Той се усмихва и докосва щита. Поставям ръката си срещу неговата и щитът изпраща тръпка по тялото ми. Вратата на отсрещната страна се отваря и той излиза.
– Братя – казва той, без да крещи.
Двамата Змея го игнорират с намерението да се убият един друг.
– Тя е моя! – изкрещява единият от тях.
– Само в смъртта – отвръща другият, като замахва ниско с острието си.
Първият отскача назад и се блъсва в Сверр. Опашката му замахва силно и Сверр трябва да подскочи и да се върне назад, за да не му избие краката. Приземява се приклекнал и изтръпва, като едната му ръка се насочва към ребрата.
– Стига! – изкрещява Сверр, като се изправя.
Нещо в гласа му прорязва яростта на двамата Змея. Те спират, поглеждат се един друг, но вече не нападат. Единият, който се приближава до Сверр, изсъсква, а другият премества хватката си върху дръжката на оръжието си.
– Тя е моя – изсъсква по отдалеченият от Сверр. – Аз я видях пръв.
– Не е така – отговаря другият.
– Тя не е на нито един от вас – казва Сверр, като минава между двамата. – Тя принадлежи само на онзи, когото тя избере. Вие не сте животни!
Вниманието им вече е насочено към него. Той стои невъоръжен между двамата. Стомахът ми се свива на възел. Не бих могла да стигна до него навреме, за да ги спра да нападнат, ако се опитам. Никой не може. Той е направил своя ход и ако не го послушат, е мъртъв.
– Кой си ти, че да ми говориш по този начин – изсъска този отляво, вдигайки лохабера си.
– Аз съм Сверр, бивш главен председател на Таджс. Вие се намирате на територията на Ладон от Драконов. Елате като приятели и бъдете добре дошли. Освен това има много други заплахи, които трябва да бъдат посрешнати.
– Сверр – изсъска десният. – Не признавам властта ти.
– Признаването ти с нищо не намалява моята позиция. Тази жена е под моя закрила.
– Тогава ще я взема от теб – отвръща десният.
– Не, тя е моя! – намесва се левият.
Сверр протяга ръка и към двамата, като се движи бавно, но уверено и поставя ръка на рамото на всеки от тях.
– Може би тя ще избере един от вас – казва Сверр. – Вие сте мъже на честта, Змейове. Кажете ми имената си. Преодолейте хватката на инстинкта и си спомнете кои и какви сте.
Докосването му ги променя. Те се отпускат. Напрежението изчезва и двамата мъже се изправят.
– Аз съм Шидан – казва този от дясно.
– Аз съм Астарот – казва мъж от ляво.
Изпускам дъха, който бях задържала, откакто той застана между тях. Двамата змея се впускат в разговор със Сверр. Шидан е висок, с десетина сантиметра по-висок от Сверр, което го прави висок доста над два метра. Маркировката му е с червен оттенък на люспите и има изумрудени очи, които блестят на светлината. Астарот е по-нисък от Сверр. Люспите му са оцветени в яркозелено, което клони към флуоресцентно, а очите му са по-тъмни, наситено кафяви или може би дори черни, не мога да преценя със сигурност от това разстояние.
Сверр им говори, докато се протяга, за да помогне на Амара да се изправи на крака. Тя изглежда добре, има малка рана на челото. Сверр отваря шлюза и я вкарва вътре, но остава отвън с двамата Змея. Накрая той се обръща към мен.
– Можеш ли да извикаш Ладон? Той трябва да посрещне тези двамата в града.
Оказа се, че това не е необходимо, защото веднага щом се завъртях, за да помоля мъжа до мен да изтича за него, виждам Ладон да крачи по улицата. Изглежда ядосан, докато се движи решително към шлюза.
– Какъв е смисълът на това Сверр? – пита той, като не отваря вратата и кръстосва ръце, докато се взира в Сверр.
– Ладон – казва Сверр. – Имаме посетители.
– Виждам това – изсъсква Ладон.
Розалинд се промъква през нарастващата тълпа, за да застане до Ладон, последвана от Калиста. Двамата новодошли са с оръжия в ръце и готови. Сверр застава между тях. Хората в тълпата зад мен мърморят. Призиви да не ги допускат, оплаквания за още извънземни и малцинство, което изглежда готово да ги приветства.
– Отворете вратата – казва Розалинд на Ладон.
– Не – казва Ладон с очи, вперени в Сверр.
-Това не е молба. – казва Розалинд и Ладон я поглежда, а гневът пулсира от него на осезаеми вълни.
Сверр се приближава към купола, което поставя двамата новодошли зад гърба му.
– Всички вие – казва той и ме поглежда. – Джоли, можеш ли да ми превеждаш?
– Разбира се – съгласявам се, а сърцето ми се разтуптява, докато той се преобразява пред мен.
– Бъдещето е пред нас – казва той и аз превеждам. – Миналото, кои и какви сме били, какво сме направили, няма значение. Оцеляването и на двете ни раси е вече преплетено. По волята на съдбата, на боговете или на чистия късмет, не знам. Това, което е пределно ясно, е, че се нуждаем един от друг.
Тълпата се размества и мърмори, но слуша. Ладон отпуска ръце встрани, когато гневът му става все по-малко осезаем. Калиста го обгръща с ръка. Двамата новодошли се вглеждат в Сверр, след което Астарот прибира оръжието си.
– Няма да е лесно. Всеки от нас има своите лични страхове и притеснения, които трябва да преодолее. Това, което мога да ви кажа, е, че сме изправени пред достатъчно външни заплахи, за да няма нужда да си ставаме врагове един на друг. Единственият път, който виждам напред и по който има някаква надежда за нашите раси, е заедно. Трябва да създадем ново племе, единно племе, което да интегрира двете ни раси и култури заедно, за да създадем ново и по-светло бъдеще за нашите деца.
– Най-накрая! – изкрещява някой в тълпата.
– Това ново извънземно говори смислено – казва някой друг, но не мога да видя кой.
– Това е проклет капан, извънземните ще ни убият всички и ще ни изядат – промърморва някой, но друг човек му изкрещява да млъкне.
Розалинд наблюдава тълпата, устните ѝ са стиснати, после кимва.
– Прав е – казва тя, като добавя към него гласа си и тежестта на ръководството си. – Ако искаме да оцелеем, имаме нужда едни от други.
– Ладон? – Сверр пита.
Калиста се изправя на пръсти и прошепва нещо в ухото на Ладон. Когато стъпва на крака, те се целуват, след което той поглежда към Сверр. Не казва и дума, а отива до контролното табло на въздушния шлюз и отваря вратата. Тълпата зад нас се радва, макар че някои от тях съскат и освиркват. Изглежда, че мнозинството го е разбрало и предполагам, че това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
Сверр влиза пръв, следван от двамата новодошли. Започва нов ден за нашите раси. Сигурна съм, че няма да е лесно, но се движим в правилната посока. Розалинд поема Амара, за да ѝ окаже първа помощ, а аз се хвърлям в прегръдките на Сверр.
– Ти си невероятен – казвам, преди да го целуна.
– Не. – просто казва той. – Аз съм практичен. Нуждаем се от цялата помощ, която можем да получим. Това е разумното решение.
– Както и да е, мисля, че си невероятен и те обичам.
– И аз теб – казва той нежно и връща целувката ми отново.- Време е за промяна. Ще се присъединиш ли към мен?

Назад към част 19                                                                   Напред към част 21

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!