Миранда Мартин – Драконите от червената планета Таджс – ЛЮБОВТА НА ДРАКОНА – Книга 3 – част 8

Шидан

Докато се излизам от сградата на Амара, мъглата на беса замъглява мислите ми. Желанието да поискам това, което е мое, бие с всеки пулс на сърцето ми. Боря се с него, но едва се сдържам. Първичен и инстинктивен е и е толкова силен, че трябва да се измъкна.
Устните ѝ са меки върху моите и имат сладък вкус, като деликатен плод, който се задържа на езика ми. Членът ми се сковава, когато ме поглъща споменът за тялото ѝ, притиснато към моето. Да я оставя е най-трудното нещо, което съм правил в живота си, и бесът се надига, борейки се за контрол. Защо тя се бори с мен? Защо просто не я взема, не я направя своя?
По крайниците ми се разнася топлина. Членът ми пулсира. Когато излизам в нощта, яростта е само на един дъх разстояние. Искам да унищожа нещо. Всичко. Искам да взема това, което е мое. Бесът го изисква. Да защитя територията си. Да унищожа всеки, който се осмели да се изправи срещу мен.
Мускулите ми потрепват, ръцете ми се свиват в юмруци. Имам нужда от мишена. Нещо, върху което да насоча гнева си, но улицата е празна. Вървя нагоре-надолу по нея и виждам опустошенията на времето. Разрушенията, които разяждат това, което някога е било част от велика цивилизация. Сверр говори за това. Ладон също го прави. Аз не го помня. Моят свят преди Амара бях само аз, който оцелявах. Самотен. Така, както трябва да бъде. Какво би могло да бъде по-велико от мен срещу света?
Беше грешка да остана тук. Това е грешката. Чух разказите на Сверр и на Ладон. Те са взели жените си и са ги държали сами, поне за известно време. Ако взема Амара със себе си в моя дом, ако й покажа какъв може да бъде животът, ако сме само двамата, тогава тя ще прогледне.
В мъглата се оформя проблясък на план. Домът ми е хубав. Мога да се погрижа за нея там. Да я накарам да се чувства добре дошла, да я защитя. Да я отведа далеч от тези хора. Те са тези, които я карат да чувства, че трябва да бъде силна. Те й го налагат, отказвайки да се отнасят с нея както трябва да се отнася едно съкровище. Там, в пустинята, където е моят дом, тя ще види какъв може да бъде животът.
Това не е дом. Празна черупка на спомен. Без удобства, без грижи, бавно умираща, докато всички спорят и обсъждат. Тези хора имат време да мразят, защото не знаят какво е нужно, за да оцелеят. Аз знам какво е необходимо. Аз съм оцелял, това е всичко, което знам. Велика цивилизация. Кой има нужда от нея? Тя не е направила нищо за мен. Това, което имам, това, което знам, съм го научил сам. Опитах се да изслушам Сверр. Той е старейшина и се предполага, че е мъдър, но думите му не помогнаха.
Амара ме отблъсна. Тя спря това, което беше започнала. Не аз го започнах, а тя. Коя жена от Змей би направила подобно нещо? Все още усещам притискането на меките ѝ китки към гърдите си и сега отчаяно искам да ги държа в ръцете си. Усещах как сърцето ѝ бие. Езикът ѝ, едновременно груб и мек, сладкият вкус на устните ѝ. Първият ми пенис се движи от нужда, изисквайки облекчение.
Ще го направя, ще я отведа и ще ѝ покажа как може да бъде. Това е единственият отговор.
Обръщам се и се връщам по пътя, по който бях дошъл, но заобикаляйки ъгъла, спирам рязко. Астарот се приближава по улицата. Гневът изригва дълбоко в мен и виждам червено. Астарот се появи тук по същото време като мен и се скарахме за Амара, когато я видях за първи път. Знам, че той не ми е равен в боя. Трябваше да го довърша онзи ден, но Сверр ме спря.
Той върви с размах, опашката му се движи от една страна на друга, а крилете му шумолят. Отново я преследва. Сигурен съм в това. Никой Змей не ходи по този начин, освен ако не търси да се чифтоса. Яркосиният оттенък на люспите му крещи, че женските трябва да го погледнат. Той търси моята жена. Мисли да ми се противопостави?
Избухвам в бяг, разпервам криле, когато се приближавам, и скачам. Свивам юмрук, докато се спускам, и го удрям по лицето. Той не е готов за атаката ми. Когато го удрям, главата му се отмята на една страна и той се спъва, падайки на едно коляно. Не му давам възможност да се ориентира. Удрям го с другата си ръка, след което замахвам с опашката си и я удрям в ребрата му с унищожителна сила.
– Остави я! – крещя. – Тя е моя!
От устата му капе кръв. Той ме поглежда и се усмихва, след което опашката му се завърта и се удря в краката ми. Почти съм съборен от краката си. Препъвайки се назад, докато има разстояние между нас, аз възвръщам равновесието си и падам в отбранителна позиция.
– Ще ти дам урок, момче – казва Астарот.
– Пробвай ме – съскам аз.
Той се нахвърля. Падам ниско и замахвам нагоре, когато той се приближава, като го удрям в корема. Въздуха му излезе, когато се издигнах в удара, повдигайки го от земята. Той разперва криле, опитвайки се да се отдалечи от удара. Замахвам с опашката си нагоре и над главата си, като я удрям по лицето му. Това е зашеметяващо движение. Знам, че след този удар той ще вижда звезди. Той пада на земята и се търкаля, докато аз се опитвам да го стъпча.
Той се изправя на крака в нисък клек. Вбесен, аз се втурвам напред, без да искам да отстъпя и сантиметър. Знам, че той е тук заради нея. Той я иска. Искаше я, когато пристигнахме. Как може някой да не я иска? Тя е съвършена, красива и зашеметяваща. Прозирам машинациите му. Няма да му позволя да се доближи до нея.
– Хубав удар – казва той.
– Не се приближавай до нея.
– За кого става въпрос?
Той се преструва на невежа, държи се с мен като с глупак, което ме кара да се ядосвам още повече. Сякаш не мога да видя истината! Обикаляме се в търсене на вратичка. Всякакъв признак на слабост. Зад мен някой изкрещява. Не разпознавам гласа и не ме интересува. Който и да дойде, ще се справя с него по реда на пристигането му и ще го изям целия.
Удрям и финтирам, като изследвам защитата му. Той подскача и се премята. Крилете му се разперват на части и назад, създавайки разсейване, илюзия, която да заблуди окото и да затрудни наблюдението на това къде са ръцете му. Това е трик, който знае всяко младо момче. Освен това отвлича вниманието на противника от опашката – единственото най-смъртоносно оръжие, което има Змей.
– За кого говорим? – пита той отново. – Хайде, Шидан, говори.
– Амара – изсъсквам аз.
– А, тя? – Той изглежда изненадан.
– Разбира се, че е тя! – Крещя, хвърляйки се напред.
Той отбягва встрани, когато го хващам. Улавям част от ризата му и го завъртам. Приближавам го и се изправяме лице в лице. Взирам се в тъмните му очи.
– Не съм тук заради нея – казва той. – Ти си в беса. Бори се с него.
Удрям го отново в корема със свободната си ръка, докато го държа близо, за да не може да се измъкне. Очите му се разширяват от шок, докато въздухът се изтръгва от дробовете му.

– Не можеш да я вземеш! – Крещя, като го дърпам да се изправи, докато той се опитва да се преобърне.
Удрям го в стената на сградата, като му разбивам главата.
– Добре. – Той разтърсва главата си, за да я прочисти. – Не я искам.
– Лъжец!
– Не, Шидан. По дяволите, помисли. Прочисти си главата, пропъди инстинктите.
Опитвам се. Част от мен знае, че той говори истината. Стоя насред бушуваща буря. Мъча се да си спомня името си. Единственото сигурно нещо е Амара. Тя е моята опора. Протягам ръка към нея и я използвам, за да се задържа неподвижна насред ослепителната пясъчна буря, която ме разкъсва. Мисълта за нея ме успокоява и мъглата се отдръпва, а яростта ми изчезва толкова бързо, колкото се е появила.
– Не можеш да я имаш – казвам, но убедеността ми избледнява.
Той не я иска. Как би могло това да е вярно? Той трябва да усеща дълбините на моето желание.
– Аз не я искам. – Той ме хваща за раменете и се отдръпва, докато не се оказвам на една ръка разстояние.
– Защо си тук? – Питам подозрително, но бурята вътре в мен се успокоява, мъглата се отдръпва.
– Къде тук? – пита той. – Насочвам се към главния площад, за да, хм, поговоря с Розалинд.
Той се усмихва и люспите на лицето му изсветляват.
Взирайки се в него, аз търся някакъв намек за лъжа. Има нещо, но не мисля, че е свързано с Амара. Най-накрая се отдръпвам.
– Добре – казвам аз, свивам рамене и раздвижвам възлите.
Астарот поклаща глава на една страна, потривайки челюстта си. Диша тежко, а от ъгълчето на устата му се стича кръв. Тъмните му очи ме гледат, докато не се почувствам неудобно, което ме кара да искам да го ударя отново.
– Тя е единствената, а? – пита той.
Отвръщам поглед, вместо да отговоря. Той изхърква, след което поставя ръка около раменете ми.
– Разбирам – казва той. – На колко години си, Шидан?
Отдръпвам ръката му и се отдалечавам.
– Какво значение има това?
Той се придвижва и върви до мен неканен и нежелан. Вместо да започна нова караница, го игнорирам.
– Ами много е важно – казва той. – Виж, ако си толкова млад, колкото мисля, че си, дори не си бил в тийнейджърска възраст, когато е настъпило опустошението?
Поглеждам го през рамо, а той кимва, сякаш съм му казал всичко, което трябва да знае.
– Да, мисля, че е така.
– Защо не ме оставиш на мира? – Изъсквам.
– Защото точно сега имаш нужда от приятел – казва той. – А аз обичам да разширявам границите. Мислиш, че не изпитвам желание да ти скоча ли? Повярвай ми, изпитвам. Искам да се бия с всеки друг мъж, когото видя, но вместо да му се поддам, аз го подтискам. Изкушавам се, поставям се в ситуации, в които трябва да се изправя лице в лице с него. Рано или късно ще го овладея и тогава то вече няма да ме притеснява.
– Ти си луд – казвам аз.
Той свива рамене и се усмихва.
– Може би.
– Иди си.
– Да, ама не мога да го направя.
Всяка фибра от мен иска да го удари достатъчно силно, за да разбие тази усмивка, така че никога повече да не я използва. Желанието е достатъчно силно, че по гръбнака ми преминава тръпка, а ръцете ми се свиват в юмруци. Поглеждайки го през рамо, той върви с размах и увереност, които ме разтърсват. Желанието да го унищожа бълбука под повърхността на контрола ми и е готово да прерасне в ярост.
– Какво искаш? – Питам.
– Добър въпрос – казва той и изглежда, че сериозно се замисля, преди да продължи. – Ами изгубил си се в беса, това е очевидно. Предполагам, че искам да ти помогна.
– Нямам нужда от помощта ти.
– Разбира се – казва той. – Но все пак ще ти я дам, просто такъв човек съм, предполагам.
– Досаден?
– Това също – съгласява се той. – Преди не беше така. Помниш ли?
– Не.
– Да, не мислех така. Преди не беше толкова трудно. Освен това, когато усетиш призива – ами ако момичето беше Змей, тя също щеше да го усети, така че това много улесняваше нещата. Тези… хора, те са различни.
Той поклаща глава и ние вървим мълчаливо. Чакам го да заговори отново, но той изглежда доволен да не казва нищо. Накрая тишината ме притиска.
– Ами те? – Питам.
– Хм?
– Хората, с какво са различни?
– О, вярно? Те са толкова… примамливи, нали?
Раздразнението ми към него отново нараства, което кара опашката ми да се движи напред-назад по-бързо.
– Имаш ли нещо предвид?
– Разбира се – казва той.
– Каква е тя! – Раздразнението ме кара да изкрещя.
– Да можеш да се огъваш.
– Какво да огъвам?
– Себе си – отговаря той.
– Това няма никакъв смисъл.
– Разбира се, че имам, просто още не искаш да го чуеш. Ще го разбереш, помисли си. Бъди гъвкав. Това не са жени от Змей, нали? Те са различни, екзотични, дори специални. Ако си твърд, закостенял в начините и идеите си, няма да стигнеш доникъде.
– И сега си експерт по хората? – Питам с насмешка.
– Нищо подобно, аз съм просто наблюдател – казва той, без да обръща внимание на тона ми.
– Мисля, че бих могъл да те намразя.
– Да, това ми се случва често. – Той се усмихва, след което се обръща и тръгва към центъра на града.
Огъване.
Както и да е, той е луд като бивоница, дрогирана с кореноплодни.

Назад към част 7                                                           Напред към част 9

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!