Миранда Мартин – Половинката на дракона
Драконите от червената планета Таджс – Книга 2
Екипа на „Фантастичен свят“ благодари на Fala_2023 за превода на тази втора книга от поредицата!
Превод Fala_2023
ДЖОЛИ
Четири седмици. Изминаха четири седмици, откакто животът се преобърна с главата надолу. Четири горещи, дълги, сухи седмици, откакто единственият дом, който някога съм познавала, се приземи аварийно в този забравен от богa пустинен ад.
Глупави космически пирати.
Сериозно, не могат ли да си намерят нещо по-добро от това да нападат колониален кораб?
Но както и да е, ето ни тук. Това е красотата на това да бъдеш човек, че оцеляваме, дори на планета като тази. Дебатът най-накрая се спря на това да я наречем Вулкан. Войната между „Стар Трек“ и „Междузвездни войни“ продължава, но очевидно повече трековци са оцелели след катастрофата, отколкото фенове на „Междузвездни войни“.
Горещо е, адски горещо. Грабвам бутилка вода и я изпивам.
– Знаеш ли – казвам на Калиста, докато се връщам към изучаването на проба от местната растителност през микроскопа. – Това място наистина прилича на Галифрей.
Изчаквам отговора ѝ, като регулирам увеличението, но Калиста не отговаря.
– Галифрей, особено ако успеем да задействаме купола – повтарям.
– Знам… – казва тя, но след това тича за кофа и започва да повръща.
Скачам, грабвам няколко салфетки и правя това, което прави всяка най-добра приятелка, държа косата ѝ назад и я милвам успокоително по гърба, докато тя повръща. Когато свърши, ѝ подавам салфетките и тя си избърсва устата. Бледа е, а по челото и устните ѝ има пот.
– Добре ли си? – Питам я.
– Да, беше спонтанно – казва тя. – Може би съм яла нещо развалено.
Оглеждам я нагоре-надолу, опитвайки се да видя дали наистина е добре. Намираме се на странна планета и ядем чужда храна с бог знае какви микроби и бактерии. Да имаш проблеми с храносмилането не би било изненада, но докато оглеждам приятелката си, забелязвам нещо друго. Подута ли е? Калиста малко или много е спасителката на нашия народ. След като катастрофирахме, тя излезе да търси ядлива растителност, и беше отвлечена от един от местните извънземни, Ладон. Извънземен, но достатъчно хуманоиден, за да бъде съвместим, защото двамата се влюбиха един в друг, силно.
Как може тя да е тази, която да има такъв късмет? На кораба имаше хиляди потенциални партньори. Всички те също бяха хора. Сега, след като се разбихме на опустошена планета, изглежда, че само малък процент от нас са оцелели. А единственият местен мъж вече е зает. Изборът на подходящи ергени се е превърнал от наистина голям в несъществуващ и тя е свалила един от тях от пазара.
Тя е красиво момиче, ако харесвате книжни мацки. Най-добри приятелки сме, откакто се помня, и я обичам безкрайно, но мога да призная, макар и само пред себе си, че ревнувам. Винаги съм си мислела, че аз ще съм тази, която първа ще се установи. Калиста не беше от хората, които ходят на срещи, и рядко се интересуваше от мъже.
– Какво? – пита тя, докато продължавам да я оглеждам.
– Нищо – казвам и се обръщам. – Така че, да, определено Галифрей, сещаш се за “Доктор Кой“, нали?
– Няма да се измъкнеш толкова лесно, какво има?
– Нищо,сериозно.
– Не е нищо и не е “Доктор Кой“. Какво е?
– Ами, просто… – Отказвам се и се опитвам да измисля някакъв начин да се измъкна от дупката, която сама съм изкопала. – Не си ли напълняла?
– Какво? Не! Искам да кажа, не! – Лицето ѝ почервенява и аз навлизам в дълбокото. Ръцете ѝ отиват към стомаха и се притискат в него. – Може би съм малко подута.
– Ами – казвам аз, без да откъсвам вниманието си от микроскопа.
– Добре, хайде, кажи какво има? – пита тя отново.
– Просто… виж, просто питам, но кога за последен път си имала менструация?
– Какво? Хм. – тя свива устни, като се замисля. – Преди катастрофата.
– Което беше преди почти месец на кораба.
– Не, това не може да е така, искам да кажа, че това е просто стрес, нали? Целият стрес от живота тук, оцеляването, напрежението може да направи това с едно момиче.
– Разбира се, че може да е така. – съгласявам се аз. – Мислиш ли, че е само това?
– Трябва да е! Искам да кажа, че единствения мъж, с когото съм била, е Ладон и… – тя прекъсва.
– Ами – казвам и се усмихвам с най-добрата си успокоителна усмивка.
– О, Боже мой – казва тя и гласът ѝ спада до шепот. Тя грабва стола до мен и се свлича на него.
Вземам ръцете ѝ в моите.
– Да! Това е толкова вълнуващо!
– Не, не е – казва тя и виждам страха в очите ѝ. – Не знам… какво ще стане, ако… как неговата раса…
– Ей! Ще го разберем. Ти си брилянтна, както и аз. Ще минем по този мост, когато стигнем дотам.
– Лесно ти е да го кажеш – прошепва тя, а в очите ѝ се появяват сълзи, затова я придърпвам в силна прегръдка.
– Всичко е наред – казвам тихо, докато я галя по косата. – Ще се справим.
– Да, просто е страшно, разбираш нали?
– Да, разбира се, но е ѝ хубаво. Ще се справим. Освен това той се грижи за теб! По дяволите, аз ревнувам. Искам да имам човек, който да ме гледа така, както той те гледа.
– Да, гледа, нали? – казва тя и най-сетне се усмихва.
– Да, по дяволите! Той е на седмото небе от щастие за теб и ти го знаеш. Виждаш ли как очите му светват, щом те види?
– Трябва да му кажа! – възкликва тя.
– Да, трябва! – Казвам с най-ентусиазирания си глас. Тя ме прегръща силно, след което побягва и ме оставя сама.
Свличам се на стола си и въздъхвам. Това не е честно. Празната болка в сърцевината ми зейва, заплашвайки да ме погълне цялата. Толкова много искам това, което тя има, но сега съм тук. На тази планета с шепа оцелели. Шансовете да намеря това, което искам, са астрономически – точно двадесет и четири точки и два трилиона към едно. Вероятността спасителният кораб да пристигне през моя живот. Така че, да, това е гадно. И все пак се радвам за нея. Ревнувам, да, но съм щастлива. Мога да бъда и двете, нали? Разбира се, че мога. Правя го точно сега.
Трябва да се откъсна от това и да се занимавам с нещо друго. Каквото и да е друго. Ще се върна в казармата. Може би някое от другите момичета ще е там. Това ще ме развесели. Изправям се, изключвам захранването на лабораторията и излизам. Производството ни на енергия е ограничено и не може да се разпилява. Надявам се, че Амара е постигнала напредък по този проблем. А куполът, куполът е най-важен от всичко, предполагам.
Имаме късмет, в зависимост от това как гледате на нещата. Ако трябваше да се разбием на чужда планета, която не беше нашата цел, то поне да е такава, която не е пълна с враждебни извънземни. Изхърквайки, аз се смея на глас. Тази планета е враждебна, но единственият разумен извънземен, когото срещнахме, е приятен. Секси, горещ, голям и масивно мъжествен по всички възможни начини и мога само да си представя колко е добър в леглото, но той е толкова обвързан. Останалата част от планетата работи, за да ни убие възможно най-бързо. Сякаш сме нахлуваща бактерия, която тя иска да изчисти от себе си. Жега, непоносима жега, животни, които убиват всичко и всички, и дори проклетите растения вероятно ще те убият.
Да, това място е сурово. Ето защо трябва да вдигнем щита на тази градска руина. Той ще блокира бродещите чудовища. Вчера двама души бяха убити от скитаща глутница густери. Отвратителни стадни същества, които изглежда са на върха на местната хранителна верига.
Густерът е голямо четирикрако влечуго, което има уста пълна с остри като бръснач зъби, с дълги паякобразни крака и грамадни костни образувания по гърба. Кожата му е твърда и покрита с шипове, които се подават на различни места и предпазват от хищници. Много страшно, като си помисля за тях, ме побиват тръпки.
Преди да напусна сградата на лабораторията, се задържам на вратата, за да се огледам внимателно и да се уверя, че е безопасно да изляза. Слънцето е ниско и сградите хвърлят дълги сенки по празните, разрушени улици. Стъпвайки навън, от мен мигновено се излива пот. Тук е адски горещо. Устата и гърлото ми са сухи, но не искам да отделям време да пия, затова тичам по улицата към казармата. Този град вероятно е бил красив някога, преди десетилетия, преди планетата да бъде опустошена. По високите като небостъргачи сгради личи разрухата. Материалът, от който е бил направен пътят, е с покъртителни петна и във всяка пукнатина растат растения. Бавно природата си връща това, което ѝ принадлежи. Червен пясък се носи по улиците и жега атакува всичко.
Калиста намери видеоклипове, които разказват историята на това място. Някога това е било процъфтяваща галактика с високоразвита технология. Тази планета, Таджс, както я нарича Ладон, е била единственото място, на което е растял епис. Еписът е местно растение, което има невероятни свойства, включително удължаване на живота. То ви променя, когато го приемате на ниво ДНК. В крайна сметка по някаква причина избухва война между планетите от тази галактика очевидно заради еписа и накрая планетата е бомбардирана и почти целият живот е унищожен.
Ладон оцелява. Той казва, според Калиста, тъй като тя е единствената, която може да говори с него, че има и други. Всичко това се е случило преди десетилетия. Може би и повече, Ладон не си спомня много добре.
Стигам до казармата без инциденти и с голямо облекчение сменям жегата с хладния мрак. Отпивам дълго от бутилката си с вода, закрепвам капачката обратно и се насочвам към звука от гласове. Когато влизам в трапезарията, няколко от моите приятели са се събрали около масата и се хранят.
– Джоли! – Усмихва се Инга.
Сега, когато сме се скрили от прякото слънце, Инга изглежда по-добре. Светлата ѝ кожа и червената ѝ коса не са изгорели, както преди. Усмивката ѝ е ярка и весела. В нея има тиха твърдост, въпреки че е най-малката от всички нас, момичетата.
– Здравей – казвам аз, като й връщам усмивката.
Мей и Амара ми махат с ръка за поздрав защото устите им са пълни с храна.
– Има ли още някой тук? – Питам, като грабвам една чиния и си сервирам.
– Все още не – казва Мей.
Мей е толкова красива, че чак ме боли. Когато тя е в стаята, се чувствам обикновенна и скучна. Красотата й е толкова естествена. Дори тук, в суровата ни обстановка, разбита на чужда планета, тя все още изглежда перфектно. Бялата ѝ златна коса е плътна и блестяща, кожата ѝ е безупречна, очите ѝ са светли, а зъбите ѝ са перфектни. Ех, ако не беше толкова хубава, щеше да ми се наложи да се замисля дали да не я убия. Добре де, не съвсем, никога не бих могла да го направя, но тя просто е твърде много.
– Как върви проектът за генератора, Амара? – Питам.
– По дяволите – казва тя и преглъща. – Абсолютна, пълна гадост.
– Уф,значи не е добре?
– Да – казва Амара.
– Какво не е наред с него? – Питам.
– Имаш предвид освен факта, че всичко е седяло неизползвано цяла вечност? Модулите са заключени. Ще трябва да ги разглобя на части, да почистя всяка част, а после да се надявам, че ще успея да ги сглобя правилно. Технологията е далеч по-различна от нашата, а аз не съм запозната с повечето от нея.
– Това не звучи забавно – казвам аз, поставям чинията си на дългата маса и сядам.
– Да – съгласи се тя. – Нещо като тази храна. Как върви проектът ти? Има ли напредък в отглеждането на шоколад или нещо подобно?
– Не става толкова бързо – казвам, като поглеждам към чинията си.
Тя е права. Живеем с дажби, оцелели от разбиването на кораба, което не е много. Не се нуждаехме от дългосрочни хранителни запаси, тъй като си отглеждахме всичко, от което се нуждаехме. Корабът ни беше поколенчески колониален кораб, предназначен за пет поколения, които да живеят и да умрат на него, преди да достигнат крайната ни цел. Ние бяхме четвъртото поколение, когато пиратите го нападнаха и повредиха, което доведе до катастрофата ни тук.
– Ами тази храна е гадна. Ти си единствената ни надежда Джоли-Уан – казва Инга, имитирайки гласа на принцеса Лея, и разсмива всички.
– Да – съгласявам се аз и поемам една лъжица преработена, обогатена с витамини протеинова каша.
– Зеленият сойлент е направен от хора – казва Мей.
– О, гадост! – казва Инга ужасена.
– Какво, не си ли гледала старата колекция с фантастични филми? – невинно пита Мей.
– Какво се готви? – Пита Лана влизайки.
Лана е брюнетка, закръглена и излъчваща сексуалност във всяко свое движение. В резултат на живота на планетата, която е адска дупка, някак си тя е станала още по-секси, което не би трябвало да е възможно. Плътните ѝ панталони са скъсани на стратегически места, а ризата ѝ с ниска кройка има прокъсвания, които дразнят, без да разкриват твърде много.
– Същите глупости, както винаги – мърмори Амара.
– Радост – отвръща Лана и взема чиния за себе си.
– Работя по въпроса – настоявам аз.
– И така, кой ще вземе от еписа? – пита Мей с мекия си глас.
Всеки се взира в чинията си, вместо да отговори. В стаята е толкова тихо, че единственият звук е тракането на лъжицата в чинията на Лана, докато я потапя в храната.
Епис. Вземете го и горещината и адът на планетата ще станат поносими. Не го ли вземеш, тя си остава изгарящ ад, който бавно обезводнява тялото ти, независимо колко пиеш. Единственият проблем е, че ако го вземеш, никога няма да можеш да си тръгнеш. За винаги. Заседнал си на тази планета до края на живота си.
Това е точката на решение, пред която е изправен всеки от нас. Дали да държим и да се надяваме на спасение? Да приемем ли съдбата да сме тук и да приемем еписа? Всеки трябва да направи избора за себе си и оцелелите са разделени по отношение на решението.
– Да сменим темата – казва Амара.
– Аз не съм – казвам аз и всички ме поглеждат.
– Защо не? – пита Мей.
Стискайки устни, обмислям какво да кажа. Не мога да им кажа истината, поне не цялата.
– Ами, аз чакам – казвам. – Не мисля, че жегата е толкова лоша. Искам да се възползвам максимално от нея и се притеснявам, че еписа може да забави способността ми да придобивам тен.
Те се смеят и аз се усмихвам. Заобиколена съм от приятели, а от вътре съм сама. Не мога да се открия с истината пред никого от тях. Надявам се на спасение. Надявам се на рицар в блестящи доспехи, който да дойде и да ме разтърси. Да открадне сърцето ми и да използва тялото ми. Да запълни празната болка както в душата ми, така и в момичешките ми части.
– Значи изобщо няма да го вземеш? – Мей пита.
– Не, още не, може би по-късно. Твърде… постоянно е. Мисля, че след малко ще се появи спасителен кораб и тогава ще останем тук. Освен това запасите са толкова ограничени, че смятам да оставя другите да го получат първи. Винаги мога да опитам по-късно.
– Знаеш, че няма да оцелееш тук без него? – казва Лана.
– Засега съм добре – казвам аз.
– Калиста знае ли? – пита ме Инга.
– Не и моля те, не й казвай – казвам. – Тя си има достатъчно грижи, а аз съм добре.
Като това да имаш извънземно бебе с един от единствените подходящи ергени на цялата планета. Острото пробождане на ревността се свива в червата ми. Уф, мразя да съм щастлива и ревнива едновременно.
– Трябва да говоря отново с Розалинд – казва Амара.
– Защо? – Питам.
– Трябва да я накарам да се съгласи да организираме експедиция извън пределите на града – отговаря тя.
– Извън града? Като че ли вътре не е достатъчно опасно? – Питам.
– Да, ама ако искаме тези генератори да заработят, това ще трябва да се случи – казва тя.
– Бих отишла – казвам аз. – Какво трябва да се направи там?
– Проследявам електропроводите и всички те водят към нещо отвън. Не съм сигурна как работи, но трябва да погледна какво има там. Ако съм права, там ще има превключвател или лост. Активираме го и той ще отвори канала, който активира слънчевите панели.
– Изглежда разумно – казвам аз.
– Да, ами накарай Розалинд да се съгласи и всички ще спечелим.
– Какъв е нейният проблем? – Питам.
– Твърде опасно, не иска да рискува с човешката сила или с куршумите.
– Но без купола не можем да опазим града – казва Лана.
– Точно така – отговаря Амара.
– По дяволите – казва Лана.
– Ще я убедя, накрая ще се вразуми – казва Амара.
Разговорът преминава в незначителни теми, докато довършваме вечерята си.
– Тръгвам към койката си – казвам, ставам и отивам да изплакна чинията си.
Те ми пожелават лека нощ и аз се запътвам навътре в сградата към малката стая, която съм обявила за своя. Няколко одеяла на пода, малка лампа със слънчево фенерче и купа с вода за миене. Мястото не е голямо. Прозорците от пода до тавана ми позволяват да се взирам в града и да наблюдавам как слънцето бавно се спуска под хоризонта, хвърляйки дълги червено-черни сенки по пустите улици. Назъбените върхове на сградите се забиват в небето като гниещи зъби. Тъжно е да гледаш към някогашния процъфтяващ свят, знаейки, че въпреки капацитета си за милион или повече души сега той е дом само на няколкостотин души.
Оцелели. Всички ние сме оцелели. Изхвърлени от кораба на поколението, който е бил единственият дом, който някой от нас е познавал. Мога ли да тъгувам по място, което всъщност не е било планета?
Нещо се движи в далечината на върха на една от високите сгради. Аз съм на четвъртия етаж и гледам нагоре, така че не съм сигурна дали съм видяла нещо, или не, но мисля, че съм го видяла. Вероятно това са Ладон и Калиста. Това е сградата, в която те живеят, горе над лабораторията, която тя и аз командваме.
Калиста е такава късметлийка. По дяволите, пак съм ревнива. Бебе! Как да не ревнувам? Аз бях тази, която се интересуваше от това да се установи, да намери подходящия мъж и да започне съвместен живот. Калиста се интересуваше повече от книгите и работата, като не отделяше много внимание на времето за запознанства. Ладон обаче я намери пръв. Ами ако това бях аз? Дали щяхме да се влюбим един в друг?
Ревнива или не, сърцето ми се разтуптява при мисълта за начина, по който я гледа. Той я обожава и тя също го обича. Те са идеални един за друг и това ме прави щастлива. Лягам на палета и затварям очи, изпращам надеждите си, че може би, по някакъв начин, единственият за мен е там и идва. Искам някой да ме обича, както Ладон обича нея.