Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 24

Глава 23

Той я обичаше.
Ава примигна. Тя преглътна. Пое си дълбоко дъх и се замисли дали да не се опита да се щипне, за да се увери, че не сънува. Само че като се има предвид, че Сам все още беше заровен в нея, където беше свършил без презерватив преди по-малко от минута, след което беше погледнал нежно в очите ѝ и беше казал онези две думички, които цял живот беше фантазирала да чуе по този начин – цялото това притискане можеше да развали момента. Особено като се има предвид, че имаше всички шансове Сам да не ги е казал по начина, по който тя се надяваше да са предназначени.
В един справедлив свят – свят, в който родителите не са били отвличани преди времето си, в който децата познават само прегръдките и безопасността, в свят, в който любовта никога не е безответна – щеше да има само един начин да се интерпретират тези две малки думи след това, което току-що се беше случило между тях.
Но в този свят, в който живееха Сам и Ава, животът невинаги беше справедлив.
Което означаваше, че тези две малки думички можеха да означават много неща.
Ава отново примигна, този път с осъзнаването, че това все пак може да не е толкова страшно. Защото, ако ги кажеше в отговор… те можеха да означават всичко, което Сам смяташе, че трябва да означават.
Така че може би точно този път тя можеше да каже това, което имаше предвид. Да освободи думите, които бълбукаха в гърдите ѝ още от времето, когато беше момиче, с цялата емоция, която никога преди не беше допускала да ги съпътства. Можеше да му даде всичко, което имаше в сърцето си, без да се притеснява за последиците от това, че Сам ще види повече, отколкото тя искаше да види. Защото Сам нямаше да види нищо, което не искаше да види.
И в края на краищата все още имаше шанс… може би…
Протягайки ръка нагоре, тя улови между пръстите си няколко кичура коса и срещайки очите му, каза на Сам истината, която никога не бе мислила, че ще може да сподели. Истина, която все още можеше да се счита за лъжа, в зависимост от това как той щеше да приеме думите ѝ – как тя му позволи да ги приеме.
Не я интересуваше. Да пусне думите само веднъж с чувството, което се криеше зад тях, да освободи цялата тази твърде дълго задържана емоция, да живее в блаженството на този миг, преди наистина да разбере какво има предвид… Не можеше да устои.
Разделяйки устните си, за да му отговори, Ава очакваше думите да изскочат с онази лекота, с която винаги са се появявали преди. Но след толкова години борба за овладяване на емоциите зад тях, те не идваха.
Гърлото ѝ беше прекалено сухо. Твърде сухо. Езикът ѝ отказваше да работи.
Опита отново, страхувайки се, че Сам ще отвърне поглед и моментът, нейният шанс, ще изчезне завинаги. И този път, когато изтласка въздуха от дробовете си, успя да напише думите сама.
– Аз също те обичам.
Очите на Сам потърсиха нейните. Ъгълчето на устата му се сви в доволната усмивка, която караше сърцето ѝ да прескача вече двадесет години.
Той целуна здраво устните ѝ и и намигна.
– Знам, че го правиш.
А после се измъкна от тялото ѝ, пусна още една целувка на рамото ѝ и се отдръпна от леглото, докато питаше за закуската на следващата сутрин. Случайно. Лесно.
Както винаги.
Онова приповдигнато чувство в гърдите ѝ започна да избледнява. Не че си го беше позволила.
Издърпвайки чаршафа над все още чувствителните си гърди, тя прибра коленете си под себе си.
– Какво ще кажете за вафли? Можем да ги направим.
„Ние“ беше прекалено. Сам щеше да ги направи. Тя събираше съставките и ги подреждаше, но нейният принос се ограничаваше до това да чете на глас новините, които най-вероятно щяха да предизвикат възторг или смях у Сам, докато той чупеше яйца и слагаше ванилията.
Но важното беше, че те все още щяха да бъдат в собствения си малък балон у дома. Тя щеше да го има само за себе си. И ако нещата между тях се променяха, щяха да имат уединение, за да го проучат, да изрекат отново онези скъпоценни думи.
– Вафли? Разбира се. Каквото искаш.
Ава кимна и се усмихна, когато той и хвърли още една усмивка от пролуката на вратата на банята.
Единственото, което можеше да си помисли, беше, че момчетата не казват „каквото и да е“ след тези две малки думички, когато те означават това, което трябва да означават.
Защото тези думи, казани още първия път по начина, по който трябваше да се означават, не бяха лесни. И не бяха случайни.
Знаеше, че е по-добре да не си позволява да мисли дори за секунда, че нещата са се променили.

***

– Шефе, искаш ли утре отново да започнем по-рано?
Сам погледна нагоре към мястото, където Джеси Ериксон събираше инструментите си. Работата им за деня беше свършена.
– Не, човече, наваксахме с графика. Благодаря за допълнителните часове. Банята изглежда добре.
Обикновено, когато графикът на доставките на Сам започваше да се разваля, както беше, когато трябваше да се подмени подовата настилка, а поръчковата тоалетна беше с шест сантиметра по-къса и електрическата инсталация се оказа лоша за работата на Колиър, той малко се побъркваше.
Репутацията му означаваше всичко за него. Още отпреди името му да стои зад фирмата, още отпреди бащата на Ава да му намери първата работа при човека, който щеше да стане негов ментор, още от първия път, когато господин Майерс му даде възможност да помага в косенето на тревата, давайки му възможност да допринесе по някакъв начин за семейството, което се отнасяше с него като с човек, на когото принадлежи, работата, която беше свършил, беше абсолютно най-доброто, което можеше да направи. Нямаше значение колко време щеше да отнеме; той работеше, докато работата не беше перфектна. Докато нямаше място за критика. Без значение колко голяма или малка е била задачата, той поставяше високо летвата за нея. Това беше единственият начин да докаже на хората, които му се доверяваха, че е достоен. Единственият начин да им покаже колко много цени възможностите, които са му дали. Единственият начин да им даде да разберат колко много го е грижа за тях.
Така че той се стараеше да се увери, че грешките са минимални и че действията му са лъжа за всяка омразна дума, която баща му някога е казал. Когато хората чуеха името му, го свързваха с нещо ценно.
Да, той се отнасяше сериозно към поетите ангажименти. И седмици като тази винаги го караха да се чувства на ръба. Само че вместо да му се налага да се затвори в офиса си, да проверява тройно и четворно датите на доставките, складовите наличности, графиците и всяко друго проклето нещо, което вече беше проверил, той работеше по график, уверяваше се, че всичко е наред, и след това затваряше магазина… за да се върне при Ава.
Господи, файлът с фантазиите се пълнеше по-бързо, отколкото те го изгаряха. Нещото с кленовия сироп и маслото от уикенда – дявол да го вземе. То беше вкарало в главата му най-хубавите идеи. Идеи, които се размножаваха като зайци дори докато говореха.
Беше я подразнил, че с тази скорост никога няма да успеят да изчистят този файл. В повечето случаи се шегуваше, но погледът, който тя му хвърли, му напомни, че часовникът тиктака. Да, той не знаеше точно къде се намират в обратното броене, но това уплашено изражение говореше, че е започнало.
Което имаше смисъл. По дяволите, той знаеше, че не могат да продължат така вечно.
Ава щеше да иска нещо повече от човека, с когото го заслужаваше – човек, който знаеше как да се влюби, вярваше в брака и искаше милионите деца, за които Ава говореше, когато беше в гимназията. А убиването на време с него означаваше само, че тя няма да бъде отворена за тази възможност още толкова дълго. Така че да, това не можеше да продължи дълго. Но той не беше готов да се откаже от нея. Не и сега. И въз основа на умолителните, отчаяни звуци, които тя издаваше в ухото му точно тази сутрин, Сам имаше чувството, че тя също не е готова да се откаже.
Джеси прочисти гърлото си, напомняйки на Сам, че човекът все още е там. Напомняне, от което той се нуждаеше все повече и повече през последните седмици.
Изпусна кратък смях и прокара ръка през косата си.
– Извинявай, разсеях се.
– Няма проблем – знам как е, когато изоставаме. Но сега изглеждаме добре, нали?
– Да. Ще се измъкнем оттук навреме. Всичко е наред.
– Готино. – Джеси изкара ключовете си от джоба. – Кажи, не познаваш ли някой, който да си търси кученце? Сейди Мей излезе преди малко и имаме кучило, което си търси дом. Наполовина ретривър, наполовина ад, доколкото знам.
Час по-късно Сам изкарваше Ава през входната порта на Ериксонови и чукаше на вратата на малкото бунгало.
– Сам, сериозно, какво ти е станало? – Засмя се тя и се отдръпна, когато той я щипна по бедрото.
Не познаваха никого в квартала на Джеси, така че нямаше нищо лошо да се поддаде на желанието му да я докосне.
– И какво правим отново тук?
Той стисна ръката ѝ и я придърпа към себе си.
– Изчакай и виж.
Очите на Ава се свиха, брадичката ѝ се отдръпна, но той видя вълнението в очите ѝ.
Тя щеше да се побърка.
Входната врата се отвори и Джеси ги посрещна с удобна усмивка и дете с розови бузки и купчина кестеняви къдрици, които се въртяха около лицето ѝ, седнало на бедрото му.
– Влезте, хора. Извинете за бъркотията. Миризмата. Шумът. Повярвайте ми на думата – само с един човек не е толкова лошо.
– Едно бебе? – Попита тя, изглеждайки повече от малко объркана.
Джеси се засмя и Ава сигурно чу. Малки крясъци и подмятания, идващи от някъде по-дълбоко в къщата.
– Няма как – изпъшка тя, като погледна от Джеси към Сам и обратно. – Имате кученца?
Джеси им махна да го последват и Сам я подхвана под мишница, придърпвайки я към себе си точно както му харесваше. Навеждайки се към ухото ѝ, докато вървяха, той каза:
– Мисля, че трябва да си вземем момче. Знам, че момичетата са толкова сладки, но се страхувам, че такова хубаво малко нещо ще ме обвие около лапата си толкова силно, че никога няма да успеем да я обучим. С момчетата знам, че не търпиш никакви глупости, така че ми се струва, че ще имаме шанс. Да?
Ава спря да върви, а очите ѝ станаха широки като чинии.
– Сам, какво казваш?
Бяха стигнали почти до задната веранда, където Джеси беше поставил развъдника за кученцата, така че Сам я дърпаше до края на пътя, твърде развълнуван, за да спре.
– Как звучи това, което казвам? Ще ни купя кученце. Те няма да са готови да се приберат вкъщи след повече от месец, но все още можем да си изберем едно.

Назад към част 23                                                 Напред към част 25

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!