Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 32

Глава 31

Нещото с времето и разстоянието не работеше. Вече четири седмици Ава беше в Сан Диего и ако не друго, беше в по-лошо състояние, отколкото когато пристигна. Сърцето я болеше през цялото време. И въпреки че се опитваше да подхваща всяка свободна работа, все още и оставаха достатъчно свободни моменти през деня, за да може мислите и да блуждаят през километри, обратно към Уикър Парк и приятеля, който не спираше да желае да е повече.
Опитваше се да ограничи контактите до минимум. Няколко текстови съобщения и няколко кичозни снимки: плажът сутринта; рибните такос, които беше изяла на обяд; и една ябълка с уста, за която се кълнеше, че изглежда така, сякаш и се смее. През първите две седмици Сам се обади няколко пъти, но независимо дали беше на разположение, или не, Ава оставяше обажданията на гласова поща. След това, след като изслуша съобщението му, откривайки, че е уловена в звука на гласа му и паузата между думите, когато чуваше дишането му, тя прибра телефона си и се накара да изчака да се обади обратно.
Това едва не я уби, защото единственото, което искаше, беше да говори с него. Да чуе тихия тътен на смеха му и да усети онази връзка, която винаги е съществувала между тях. Но разстоянието означаваше да не захвърли всичко в мига, в който той се обади, да не влезе в онзи ритъм, който беше толкова лесен между тях, че не позволяваше на никой друг да се доближи. Беше обещала на Сам, че нищо няма да се промени, но все повече осъзнаваше, че не може да се върне към това, което беше между тях. Че ако сериозно искаше да има истински собствен живот, семейство като това, в което беше израснала, и любов, която беше пълна и взаимна и нейна, наистина нейна… може би изобщо нямаше да може да се върне назад.
Или поне не и докато не намери своя собствен път към сърцето, способно да обича някой друг.
На вратата на конферентната зала, в която се беше настанила, се почука.
Тя вдигна поглед и видя Дрю Мичъл да се навежда в стаята, а в очите му се четеше забавление, докато разглеждаше кутиите с документи, разхвърляни по пода около нея, и покрития от край до край плот.
– Имаш някаква система – каза той, спря се в далечния край на масата, за да прелисти купчина документи, след което изсвири одобрително. – Имаш ли нужда от още помощ тук?
Ава затвори лаптопа си и седна назад, като кръстоса крака.
– Мислех, че аз трябва да ти помагам. Но някак си вече имам назначени трима асистенти. Един от тях е твоят.
Дрю върна документите на мястото, откъдето ги беше взел, като оправи купчината в чист ред така, както я беше подредила, преди да влезе. След това отиде до единствения прозорец, който служеше за стена, отделяща я от коридора, и почука по стъклото.
– Трябва поне да те настаним в някоя от конферентните зали, които имат изглед навън. С часовете, които полагаш, съм сигурен, че това ще е единственият ти шанс да вкусиш от калифорнийското слънце, което все се опитваме да ти продадем. – После провери часовника си и поклати глава. – Или още по-добре, някъде все още трябва да е време за обяд. Хайде да се махаме оттук.
Ава присви очи.
– Изглеждаш малко съмнителен, Мичъл. Не вярвам на цялата тази случайна среща, в която се отбиваме, за да си вземем нещо за хапване. Какво става?
Дрю се засмя и сви едно рамо, потвърждавайки подозренията ѝ.
– Искам да знам какво ще е нужно, за да те накарам да останеш. – Той се пресегна зад нея до мястото, където чантата ѝ беше прибрана в ъгъла. Вдигна я и я преметна през рамо. – Нямаше да се върнеш тук, ако не мислеше за това. Така че картите са на масата, казвам да се откажем от обяда и вместо това да вземем питиета и вечеря. Да го обсъдим и да го направим.
Първият ѝ инстинкт беше да отрече. Да му каже, че греши. Че не се е върнала там с намерението да остане – но част от нея се чудеше дали и това е вярно.
Дали на някакво ниво не е знаела, че обмисля да остане повече от няколко седмици от самото начало и както много други неща, просто не е била готова да го приеме сама.
Прибирайки лаптопа си в калъфа, тя хвърли страничен поглед към Дрю.
– Все още не съм взела никакво решение.
Усмивката му беше самодоволна и уверена.
– Разбира се, че не. Това са само преговори.

***

– Знаеш, че не се събуждам толкова рано – обяви Маги като поздрав, главата ѝ все още беше наполовина заровена във възглавницата, а русата ѝ коса беше разрошена.
Ава наду собствената си възглавница и се облегна на таблата, подпряла телефона на коленете си.
– С оглед на часовата разлика реших, че щом аз съм станала, значи и ти трябва да си станала. А ако не си, значи си проспала деня си, докато би трябвало да се наслаждаваш на това, което според „Метеорологичния канал“ е слънце, седемдесет и три градуса температура и лек бриз със скорост около три мили в час. Навън е хубаво. Ставай.
Единственото видимо око на Маги се сви в гримаса.
– Ако е толкова хубаво, може би трябва да се върнеш. Сериозно, колко време ще те държат там като затворник? Омръзна ми от това.
Стиснала ръце под брадичката си, Ава примигваше и отвръщаше на сълзите.
– Ти, сладкодумке, хайде. Стани. Заведи ме до кафенето. Искам понички. Можеш да ми покажеш гишето. Стани. Стани.
Маги издаде хриптене, заравяйки се по-дълбоко в леглото, оставяйки по-голямата част от екрана на Ава покрита от пухчетата на бялата и завивка.
– Няма да те водя на понички, когато дори не можеш да изядеш една.
Разочарованието се стовари като тежест върху гърдите ѝ.
– Искам такива с глазура, които са плътни и ронливи, а не просто обикновени понички.
– Накарай Сам да те заведе.
Ава се свлече по-ниско в леглото си и Маги вдигна глава.
– Или отново има компания?
Изведнъж Ава не се заинтересува от поничките, които всъщност така или иначе нямаше да може да изяде.
– Занимаваше ли се напоследък?
Беше отишъл на срещата си. Знаеше, защото ѝ беше писал вечерта, след като тя му беше писала това, което не беше пълна лъжа. Гретхен беше казала изрично: „Това е среща“, когато се бяха разбрали да вечерят след работа. Сам не си беше направил труда да попита, така че не се беше почувствала длъжна да уточни, че Гретхен е една от шейсет и пет годишните партньори, които от две години се опитваха да я вербуват.
Челото на Маги се свъси и тя седна, като при това нагласяше телефона си. Не изглеждаше толкова секси. Може би Ава трябваше да я остави да спи.
– Всъщност човекът се излежаваше доста ниско, откакто ти си тръгна. Така че предполагам, че отново имах предвид, като че ли е преодолял сухия си период или каквото там беше.
Тогава Маги седна още по-напред. Загледа се право напред за секунда, сякаш се опитваше да забрави нещо неприятно. И изведнъж видеоканалът се завихри, докато Маги ругаеше на заден план, а Тайлър я питаше дали е добре и Ава остана с екран, пълен с тавана на спалнята и звуците от повръщане в далечината.
Челото на Ава се смръщи.
– Добре ли си, Маги?
Като преметна крака през страничната част на леглото, тя извървя три и половина крачки до кухненския плот, където грабна ново пакетче „Пиратска плячка“, разкъса го и пъхна едно пакетче в устата си.
– Тайлър, всичко наред ли е там? – Попита тя отново малко по-силно.
След още едно отдръпване и тихо мърморене на заден план се чу звук от течаща вода.
Седна на леглото и въздъхна доволно, като за първи път от седмици насам имаше чувството, че не е отвън. Което очевидно беше така, но не се чувстваше така. Чувстваше се така, сякаш е близо. Най-накрая получаваше информация в реално време за това как вървят нещата с хората, които обичаше най-много.
Въпреки че дори когато си го помисли, това задоволство избледня.
Ако се премести в Сан Диего, щеше да се откаже от нещо повече от една фантазия със Сам. Щеше да се откаже от мъжа, който беше най-добрият ѝ приятел, от това да бъде част от ежедневието с най-скъпата си приятелка, да знае точно какво липсва на люспестия ѝ брат точно под носа му.
Толкова много.
Подметката на огромен крак се извиси над главата и Ава изпищя. И тогава Тайлър изпълваше екрана, лицето му беше наполовина зелено, а очите му – светли.
– Боже, какво ядохте снощи? Защото ви казах да не ходите на онова място над…
Тайлър я прекъсна с бързо поклащане на главата.
– Аве, Маги ще ти се обади по-късно.
Тя стисна телефона, обещавайки:
– Нямам нищо против да почакам.
– Да, това е мило от твоя страна. Но тя ще ти се обади. Ще се видим по-късно.
Екранът почерня и Ава продължи да се взира в него в продължение на няколко минути. Имаше нужда да излиза повече навън. Което ѝ напомни, че ако не отиде на разходка с Маги за понички, трябва да се върне в офиса и да види какво може да свърши.
Едва тогава съобщенията ѝ светнаха с текст.

Маги:…Забрави за поничките. Ще дойдеш с мен, докато аз пикая на клечка.

Ава примигна и пак примигна. А след това дъхът ѝ се изтръгна на един дъх и тя скочи, държейки телефона, който беше толкова близо до приятелката ѝ, колкото можеше да се доближи.
Бебе.
Маги щеше да има бебе. О, тя се надяваше да е малко русокосо, но после се сети за страната на Тайлър в двойната спирала и осъзна, че шансовете да гушне малка тъмнокоса красавица са големи. Може би момиче?
В главата ѝ затанцуваха видения за малки обувки и пачки с къдрички. Миризма на бебешка пудра и пухкави юмручета, притиснати здраво към мъничето.
Бебето на Маги!
Но после спря да подскача и ръцете ѝ се отпуснаха отстрани. Защото в този момент тя знаеше. Най-добрата ѝ приятелка щеше да стане майка, а Ава нямаше да е там.
Ако някога искаше да се хвърли в собствената си тоалетна или да си купи собствена тениска „Бебе на борда“, не можеше да се прибере у дома и да се върне към старата си рутина. Не можеше да се задоволи с живот, в който да подкрепя приятелите си, докато те намират своите щастливи съдби, ако това означаваше да пожертва своя шанс за собствена такава.

***

Господи, още осем месеца от това. Сам поклати глава, слушайки как Тайлър разказва на четвъртия случаен непознат в „Биг Стар“ за повръщането на Маги, докато показва не една, не две, а три снимки от телефона си на теста за бременност с две розови линии.
Човекът беше на седмото небе от щастие, а Маги, там, с изложена на показ основно пишка, не изглеждаше по-приземена.
Бяха луди. А Сам не можеше да бъде по-щастлив.
И за тях, и за себе си, защото ако имаше нещо, което щеше да сложи край на тези глупости с Ава, това беше Маги с кифла във фурната.
Даваше си най-много три дни, преди тя да нахлуе през вратата и да обгърне с измамно силните си ръце най-добрата си приятелка за правене на бебе – и животът, какъвто той обичаше, щеше да се върне такъв, какъвто си беше.
Поиска от бармана още един рунд – две текили и вода – нямаше търпение.

Назад към част 31                                           Напред към част 33

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *