Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 38

Глава 37

Господи, тя му беше казвала, че го обича, стотици пъти, може би дори хиляди. Но никога по този начин. Дори през онази последна нощ, когато той беше вътре в нея и, толкова уверен и сигурен в това, което вярваше, че е истина, каза думите, които не казваше на никого другиго. Дори тогава не беше видял това, което виждаше сега.
И това го убиваше, защото това не беше просто разкрита лъжа, не беше разкрита неистина, а просто Ава отвори цялата си душа пред него, разкривайки суровата рана на сърцето си, за която той дори не подозираше.
Искал е да я нарани. Защото откритието, че единствената жена, на която можеше да се довери, го е предала, го болеше повече от всичко преди това. Отне му нещо, на което бе разчитал в продължение на двадесет години. Нещо, което го караше да се чувства сигурен и цялостен, и той не знаеше дали някога ще успее да си го върне.
Да, той искаше да я нарани, но сега, виждайки какво и струва това, виждайки истината, разбитото сърце и тренираното приемане в очите и – всичко, което искаше, беше да отнеме тази болка.
Наведе глава, целуна сълзите от едното и око, а след това колкото можеше по-нежно и от другото. Усети как се разтресе от риданието ѝ върху врата му и как дишането ѝ се промени. Начинът, по който се притисна към него, сякаш се страхуваше да го пусне.
Може би беше така. Защото, когато това свърши – по дяволите, може би и той малко се страхуваше да я пусне. Може би искаше Ава да се държи здраво за него толкова дълго, колкото можеше да я убеди да го направи.
– Съжалявам, Ава – каза той, а самите думи бяха твърде малко, за да разберат колко много ги мисли. – Толкова много съжалявам.
И заради всичко, през което бяха преминали, и заради честността на този момент, той направи това, което му се стори правилно. Спусна устата си към нейната, поемайки устните ѝ в нежна целувка, която беше повече за двадесетте години грижи и любов между тях, отколкото за това, че тя е най-красивото момиче, което някога е познавал, гола под него в това легло.
Наклони брадичката си и Ава го посрещна със собствена целувка. Толкова меки, че устните ѝ се плъзнаха по неговите.
Тя имаше вкус на съжаление и копнеж, на солените сълзи, които се беше опитал да целуне, и на момичето, което беше обичал най-много през целия си живот.
– Нещата, които казах, Ава. Начинът, по който ти говорих…
Тя поклати глава и отново срещна очите му.
– Убива ме това, че си мислиш, че съм била толкова умишлено небрежна към нещо толкова важно като приятелството ни. Сам, трябва да ми повярваш – всичко, което някога съм искала, е било да защитя това, което имаме.
Той го знаеше. Сега, когато първоначалният гняв и шок бяха отшумели, оставяйки място поне за частица разум да се върне, как би могъл да мисли нещо друго? Да, тя беше скрила нещо от него. Нещо монументално.
Но това беше Ава. Той я познаваше.
– Знам. – Той я целуна и го повтори, оставяйки обещанието на устните ѝ там, където го беше поставил.
Целуваше я и я целуваше, докато тя не му отвърна с неотложността, която той беше задържал.
Той искаше това. Искаше връзката, близостта и всичко онова, което правеше връзката с Ава много повече, отколкото с когото и да било друг. И физически, не можеше да се отрече, че тя също го искаше.
Но дали това е правилното нещо…
– Ава, можем да спрем.
Меката възглавничка на показалеца ѝ срещна устните му.
– Не искам да спираме. Няма повече лъжи, няма повече тайни. – Тя проследи очертанията на устата му, галейки долната му устна напред-назад по начин, по който нежното триене предизвика верижна реакция в цялото му тяло. – Искам те. Винаги съм те искала. Прави любов с мен, Сам.
С това думите останаха зад тях.
Устните им се доближиха спешно, гладно. Езиците им се преплитаха и свързваха, плъзгаха се един върху друг, срещу и около себе си. Триеха се влажно и меко, докато желанието не изтласка нежното темпо към търсене.
Сам опустошаваше устата ѝ, като всеки проникващ тласък идваше в синхрон с поклащането на бедрата му.
Ноктите на Ава се впиваха в раменете му, а съзнанието му се изключваше от всичко друго, освен от непосредствената, критична нужда да влезе в нея.
Да потъне дълбоко.
Да я вземе здраво.
Да я направи своя… Не. Това не беше правилно. Само че тогава не можеше да мисли за това какво е правилно, защото телата им се изравниха.
Той беше нейния отвор. Разделяше сладката ѝ, стегната плът и веднага усети реакцията ѝ. Трептящата, грабваща реакция на тялото ѝ, което приемаше неговото. С всеки нов сантиметър, който и даваше, тя се приближаваше все повече – дъхът и се разкъсваше от викове, докато отчаяна, тя се стисна и се сви около дължината му. Приближаваше се към него, когато той най-накрая потъна в нея.
Начало.
Той я погледна в очите, а телата им бяха толкова близо, колкото можеше да бъдат. Тя му даваше всичко, позволяваше му да види сърцето и душата ѝ, както и любовта, която бе крила през целия си живот. И това беше… зашеметяващо.
Удивително.
Смиряващо.
Беше всичко това и… нещо повече.
Исусе. Беше шибано ужасяващо.
Беше се чувствал така и преди. Сякаш знаеше, че има нещо, за което си струва да се хване, но всеки път, когато се опитваше да погледне прекалено внимателно, да види какво има в ръцете си, все повече от него се изплъзваше.
Мразеше това чувство. Надигащият се възел на тревога, който заплашваше да го задуши, безсилното чувство за загуба, което не можеше да проумее. И той нямаше да го допусне до себе си. Не и сега. Не и тук, с Ава, когато не трябваше да изследва нищо, за да знае какво е на път да загуби.
Затова направи това, което правеше винаги, и го отблъсна. Избута го колкото може по-назад и го затвори, като вместо това се съсредоточи върху това, което е тук и сега. На Ава.
Под него.
Около него.
С него по начин, който беше познат и нов едновременно.
Привличаше го обратно в този задвижван от удоволствието цикъл на даване и приемане. На повече и по-силно, и по-дълбоко, и да.
Дъхът ѝ идваше на разкъсани малки издихания, прекъсвани от тихи стонове и не толкова тихи викове, докато той се плъзгаше по цялата дължина навътре и навън от нея. Даваше и всичко и после си го вземаше. Отново и отново, правейки я единствена в този миг на завършеност, карайки я да моли, докато не потъне отново.
– Сам… така… о, не спирай…
Той не искаше да го прави. Никога не искаше, но Ава щеше да свърши отново. И през всеки гладък сантиметър той усещаше как вътрешните ѝ мускули се свиват около него, как го стискат и привличат все по-дълбоко. Притискаше се здраво.
И когато тя се отпусна – когато чу името си да се разбива в устните ѝ и я видя как се разпада под него – нямаше как да се задържи.
Още един тласък и очите ѝ се затвориха, а зъбите ѝ се впиха в сладкия хълм на долната ѝ устна. Тя беше там.
Приближаваше се бързо към ускоряващите се удари, впиваше пети в задника му и се хващаше здраво за косата му, когато той я изпрати на ръба…
– Кажи ми – поиска той. – Кажи го още веднъж.
– Обичам те, Сам.
И я последва.
Минути по-късно те легнаха на страни заедно.
Ава се взираше в мястото, където ръката ѝ бе притиснала сърцето му.
– Сънувах, че това е мое. Толкова много пъти. Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако беше така.
Думите бяха като нож в корема му – остра, незабавна болка, издаваща рана, която знаеше, че ще го притеснява дълго време.
– Ава – каза той, извинението преливаше само в нейното име.
– Не се опитвам да ти вменявам вина. Но след като двайсет години не можех да кажа на никого, чувствах се така, сякаш не мога да се доверя на никого, сега ти знаеш. И всъщност е малко разтърсващо, че най-накрая мога да споделя това, което мисля, с друг човек. С човек, на когото му пука, дори и да е този, когото не мога да имам.
Той отметна няколко тъмни кичура от веждите ѝ, като ги прибра зад спретнатата черупка на ухото ѝ.
– Никога не си казвала на Маги?
– Исках да го направя. По дяволите, сигурно почти съм ѝ казвал сто различни пъти. Но в крайна сметка винаги го запазвах за себе си. Твърде много се страхувах какво ще стане, ако тя се подхлъзне и по някакъв начин го издаде. – Тя се засмя тихо. – Не можех да рискувам.
Той се замисли колко лесно се беше пречупил с Мич. Как думите се стремяха да излязат навън, изяждайки го.
След по-малко от месец.
Какво ли щеше да е да пазиш подобна тайна с години?
– Не мога да повярвам, че не си казала на майка си.
Ава извърна очи, като го погледна с онзи поглед, който казваше, че не може да повярва колко е глупав, но тя го обичаше по същия начин. Поглед, който беше виждал неведнъж през годините и който винаги предизвикваше усмивка на лицето му.
Само че този път не му се искаше да се усмихва.
Искаше да разбере, но разбирането разбиваше сърцето му.
– Сериозно, Сам, мислиш ли, че ако знаеше как се чувствам, щеше да си в неведение през цялото време? Не мислиш ли, че щеше да се опитва не толкова неусетно да направи всичко възможно да ни ожени? Не си ли спомняш, когато онова момиче от Линдзи се влюби в теб и изведнъж момичето, което почти не познавах, беше в центъра на всеки разговор в продължение на повече от месец?
Той си спомни. Госпожа Мейърс беше жестока. Безмилостна. Беше решителна.
Той погледна в лицето на Ава и се усмихна, мислейки си как ябълката не пада далеч от дървото.
– Значи си се притеснявала, че ще те издаде, а?
Веждите на Ава се свиха.
– Знаех какво чувстваш към родителите ми. Знаех колко трудно ще ти бъде, ако им хрумне нещо за това, че сме заедно, а ти не се интересуваш. Знаех, че имаш нужда от тях, от всички нас, повече, отколкото аз от някого, с когото да поговоря. Освен това не беше като някой друг да знае, че ще промени това, което е в сърцето ти.
Не. Но щеше да промени нещо за Ава. Щеше да означава, че има с кого да сподели чувствата си, вместо да ги крие толкова дълго време.
Може би щеше да означава облекчение.
Или може би дори правилният човек да ѝ даде правилния съвет, за да премине през чувствата, които е трябвало да запази за някого, който ги заслужава.
Ава се прозя, а очите ѝ ставаха все по-тежки и по-тежки.
Той я придърпа към себе си, оставяйки я да се извива и да се нагласява, докато гърбът ѝ не се озова отпред, а дупето ѝ не се прибра плътно до него.
Тя не попита дали ще остане. Той не провери дали иска да си тръгне.
Просто я държеше и слушаше как дишането ѝ се забавя и удължава, докато не заспа в прегръдките му, сладка и топла и изплъзваща се с всяка изминала секунда. Часовникът минаваше полунощ. Мина два. Мина четири.
Сам не заспиваше, а само методично отчиташе всичко, което знаеше.
Всичко, което имаше да губи.
Всичко, което искаше да спаси.
Всичко, което мразеше, и всичко, което обичаше.
И когато Ава се събуди в новия ден, обърна се в ръцете му и притисна нежна целувка към онова място, което искаше да бъде нейно, той осъзна, че то вече е нейно.
Но не по начина, по който е искала. Но достатъчно, за да може следващите думи, които изрече, да дойдат без колебание или съмнение.
– Омъжи се за мен, Ава.

Назад към част 37                                                     Напред към част 39

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!