Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 10

Глава 8

Тя знаеше, че Форд ще я преследва. Че ще и даде няколко минути преднина и после ще я последва.
Което означаваше, че ако Брин изобщо е искала да се измъкне от него, е можела да го направи.
Можеше да се насочи към предния изход, а не към задния салон. Можеше да остане в дамската тоалетна, вместо да обикаля напред-назад из общото пространство и да чака – ами да. В очакване. Форд да дойде за нея. Да заобиколи ъгъла с измамно непринудената си крачка, сексапилно доволна и напълно дразнеща усмивка и дълбоко фокусирани очи, които определено бяха най-богатите, най-топлите шоколадовокафяви, които някога е виждала… вперени в нея.
Светещите зелени пеперуди се върнаха, заплашвайки да разбият на пух и прах и последната и жалка защита, и отново чу същия шепот, който звучеше някъде дълбоко в нея.
Отдай се.
Форд направи още една крачка към нея и тя, обзета от паника, се възпротиви.
– Не скъсвам с Фред – обяви тя слабо и му отговори с крачка назад, защото всяка ирационална част от нея я молеше да се хвърли в обятията му и това я ужасяваше.
Форд поклати глава и продължи да напредва. Твърде уверената му усмивка си стоеше на мястото.
– Време е, Брин. Той в Милуоки, ти тук. Разстоянието е убийствено. Изненадан съм, че си успяла през всичките тези години.
Тя поклати глава, без да иска да се засмее. Не искаше да се поддаде на привличането, което нарастваше с всяка крачка, която той правеше между тях.
– Това, което имаме, работи.
– Това, което имате – поправи я той с този свой безумно дълбок глас, – са шепа спомени за това какво е било някога.
Гърбът ѝ се удари в стената и дъхът ѝ секна, когато Форд направи последната крачка в нейното пространство, спирайки едва когато тялото му се доближи на сантиметър от нейното. Когато усети топлината, която идваше от него, и това привличане беше толкова силно, че пулсираше като болка във вените ѝ.
– Ами ако това е всичко, което искам? Ами ако това е всичко, от което се нуждая?
Веждите му се сключиха, помрачавайки и без това тъмния му поглед.
– Дали?
Беше.
Що се отнася до мъжете като цяло, тя беше доволна от това колко прост беше животът ѝ. Как нямаше за кого да се тревожи – освен за най-близкото си семейство, разбира се, но това притеснение никога не изчезваше. И тъй като не изчезваше, последното нещо, което искаше, беше някакъв чужд мъж да дава оценка на ситуация, която никога нямаше да може да разбере – сложна динамика, която не искаше да обяснява. Проблем, който можеше да си остане само и единствено неин, стига да държи стените си вдигнати и емоционалните натрапници навън.
Но конкретно за Форд? Добре, имало е моменти, когато е била самотна. Когато си спомняше какво е да имаш ръцете на Форд около себе си и това ѝ липсваше. Липсваше ѝ тази връзка и усещането за принадлежност, за това, че е част от едно цяло. Липсваше ѝ онова усещане, че светът се разпада, когато я целува, и ѝ липсваше знанието, че той е до нея, дори когато не може да му позволи да бъде. И да, имаше моменти, в които отчаяно търсеше някого, с когото да поговори, на когото да се опре. Някой, който да я прегърне, когато несправедливостта на всичко това се окаже твърде голяма. Когато и се е искало да е той, почти толкова, колкото е била благодарна, че не е бил той.
Разбира се, тя имаше приятели. Приятели като момчетата в бара. Хора, с които се шегуваше и разговаряше на повърхностно ниво, но не позволяваше да се сближат прекалено. Това беше за нейна защита, както и за тяхна. По дяволите, дори Джет, единственият човек, който знаеше откъде е дошла и какъв е бил животът ѝ. Който знаеше за Форд. Дори с него тя държеше стените между тях. Така е по-безопасно.
По-разумно.
По-самотно.
Но най-вече знаеше, че е по-добре да не се поддава на нещо толкова егоистично като самотата. В повечето случаи успяваше да убеди себе си, че има всичко, от което се нуждае… докато не го видя отново.
А сега?
Форд опря длан в стената над главата ѝ и се наведе още по-близо. Устата и челюстта му дразнеха косата на слепоочието ѝ по онзи начин, който я караше да се чувства безчувствена. Устните му се търкаха по чувствителната част на ухото ѝ, извиха се, когато се изтръгна онзи предателски стон и ръцете ѝ срещнаха твърдите плоскости на гърдите му.
– Дава ли ти Фред всичко, от което се нуждаеш, Брин?
– Моля те – прошепна тя, без да е сигурна за какво моли.
Използвайки свободната си ръка, за да обхване лицето ѝ, той прокара възглавничката на палеца си по долната ѝ устна в бавна, обратна ласка, която изпрати изстрел на желание право в центъра на тялото ѝ.
– Ако беше така – продължи Форд, – не мисля, че щеше да ме гледаш по начина, по който ме гледаш сега.
– Как те гледам? – Попита тя, искайки да знае какво вижда Форд, когато всичко, което чувстваше, беше объркано.
– Сякаш ме искаш, почти толкова силно, колкото и аз теб.
Слаб дъх се разнесе покрай устните ѝ, отнасяйки със себе си и последната ѝ съпротива. Защото, когато той стоеше толкова близо до нея, болката във вените ѝ, желанието да го докосне, да усети нещо повече от топлите струйки на дъха му в косата ѝ, стана непоносимо.
Форд беше прав. Тя се нуждаеше от повече.
Тя го искаше. И може би, въпреки факта, че баща ѝ щеше да се върне в живота ѝ и тя със сигурност щеше да го усети като граната, може би не трябваше да означава, че Форд ще го направи. Може би никой не трябваше да знае, че са заедно. Или ако някой разбереше, фактът, че Форд всъщност е просто едно обикновено момче, което работи на две места, за да се справи, щеше да го държи далеч от радара на баща ѝ. Може би можеше да спре да се тревожи за всички неща, които можеха да се объркат, и просто да се наслади на това нещо, което за първи път от твърде дълго време ѝ се струваше толкова правилно.
– Престани да мислиш толкова много, Брин. Това не трябва да бъде нищо повече от сега.
Сърцето ѝ се разтуптя при тази възможност.
– Не трябва?
Форд потърси очите ѝ.
– Не и ако не искаш.
Въпросът не беше в желанието.
– Целуни ме, Форд – прошепна тя в оскъдното пространство между тях.
Пръстите на Форд се впиха дълбоко в косата ѝ, докато обещаваше:
– Толкова хубаво, че няма да си спомниш името на Фред.
И тогава устата му се спусна върху нейната в синевата на смазването, което я накара да се отвори под него с жадно, готово дишане. Това не беше несигурна целувка. Това не беше вкусване.
Тази целувка беше гореща претенция, която призоваваше всяка болезнена част от нея. Ръцете ѝ се изкачиха на шията му, на косата му. Тялото ѝ се наведе в молба да се приближи. А когато той я облиза, всяка част от нея потрепери от нуждата за още.
О, Боже, той имаше добър вкус.
А усещането за пръстите му в косата ѝ, които нежно я дърпаха, дори когато целувката му се превърна в хищна – беше почти прекалено. Беше толкова хубаво, че я караше да го иска толкова много, много силно.
Не можеше да му се насити. Не от вкуса на силния му натиск в устата ѝ, не от усещането на копринената му коса, която се плъзгаше през пръстите ѝ, не от натиска на голямото му тяло, което я притискаше към стената.
– Форд – изхлипа тя, когато той хвана извивката на дупето ѝ, придърпвайки я към себе си с движение, което повече дразнеше, отколкото задоволяваше, предлагайки толкова съвършен контакт, че не беше достатъчен. Защото сега, когато беше спряла да се бори, когато беше спряла да се съпротивлява… не можеше да спре. – Още.
Устата му намери ухото ѝ, езикът му се плъзна умело по върха, преди да отговори.
– Господи, Брин. Трябва да те измъкна оттук. Трябва да те взема насаме.
Да. Тя също имаше нужда от това… Чакай – сама?
– О, по дяволите – стреляй, извинявай, стреляй! – Извика тя, притискайки се зад закрилата на благословено голямото тяло на Форд от всеки, който можеше да стои на два метра от нея… докато тя стенеше и стенеше, и молеше, и се люлееше, и се хващаше с жадни ръце и още по-жадно тяло.
Тя усети усмивката, която се простираше над главата ѝ, преди да я чуе в следващите думи на Форд.
– Отново загуби следата?
Тя преглътна тежко. Защото да. Да, беше. И то в нощен клуб, където приятелите и колегите ѝ можеха да се натъкнат на тях по всяко време. Какво си беше помислила?
Очевидно не беше.
Беше прекалено увлечена от облекчението, че се е предала, от усещането, че всичко е набъбнало в гърдите ѝ, а сладкият прилив на „да“ изгаря вените ѝ. Дори и сега, след като си припомниха къде се намират, остатъчните ефекти от целувката на Форд все още се отразяваха на преценката ѝ. Топли и влажни, ниско в корема ѝ. Накара я да се замисли, ако надникне зад ръката на Форд и там няма никого, колко далеч биха могли да стигнат, преди да се появи някой. Или още по-добре, ако имаше някоя защитена ниша на по-малко от десетина метра – защото това вероятно беше пределът на разстоянието, което беше способна да измине на коленете си, превърнати в желе – където да се скрият и да се целуват още няколко минути. Да се целуват по начина, по който Форд обичаше да се целува – с уста, ръце и цялото си тяло.
– Брин – започна Форд, а името ѝ звучеше като нещо средно между предупреждение и предизвикателство. – Продължавай да търкаш ръцете си по мен така, да местиш бедрата си и аз ще спра да си повтарям, че трябва да те измъкна оттук, преди да направя нещо, за което никой от нас няма да съжалява.
Дъхът ѝ секна, очите ѝ проследиха копчетата на черната риза на Форд, докато не погледна нагоре, в лицето, което определено не се шегуваше.
Едни тъмни вежди се извиваха към нея, а ъгълчето на устата на Форд се свиваше в нещо, което може би беше най-сексапилният намек за усмивка, който някога е виждала.
– Или искаш това?
Тя се опита да отговори, да му каже не, разбира се, че трябва да се махнат оттам, и то възможно най-бързо, но гърлото ѝ беше прекалено сухо, а езикът ѝ – тромав в устата.
Той сведе глава и заговори в ухото ѝ.
– Трябва ли да те отдръпна в онзи ъгъл на няколко метра отгоре, да използвам тялото си, за да блокирам по-голямата част от гледката на това, което ти правех? Как вдигнах тази секси пола, за да мога да се плъзна в…
– Форд! – Изпъшка тя, ужасена от начина, по който бедрата ѝ се вмъкнаха още по-навътре в неговите.
– Или да платиш на някого, за да ми позволи да те заведа в задната стая, където да използвам устните си – лек допир до ухото ѝ, преди да оближе върха ѝ – и езика си върху теб?
– Кой си ти? – Тя изтръпна в бездиханно удивление.
В тъмните му очи се четеше дяволът, когато той отговори:
– Не съм Фред.
Не, но някога е бил.
Той срещна очите ѝ, издаде нисък ръмжащ стон и поклати глава.
– Истината? Когато те гледам, не съм над нито едно от тези предложения. Искам те, Брин. Искам да усещам как дъхът ти се къса под мен отново и отново. Искам да видя очите ти, когато те накарам да се разпаднеш. Искам да те чуя как ме молиш да не спирам. И след това, когато те държа в прегръдките си, искам да мислиш за това колко хубаво беше, а не за това дали си направила грешка. Дали някой от приятелите ти е видял. Какви обяснения ще трябва да дадеш.
Възможно ли е изобщо това? Не можеше да си представи, че няма да се тревожи или да се чуди кога ще приключи това, защото дълбоко в себе си, колкото и да го искаше, да се нуждаеше от него, имаше част от нея, която все още знаеше, че това е грешка.
Очите ѝ се присвиха и тя се опита да намали част от интензивността на момента.
– Искаш много неща, Форд.
Той хвана брадичката ѝ и върна очите ѝ към неговите.
– Не. Само едно. Тази вечер, Брин. За тази вечер искам само теб.

Назад към част 9                                                          Напред към част 11

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!