Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 19

Глава 17

Облегнала глава на гърдите на Форд, Брин наблюдаваше избледняващата следобедна светлина през прозореца на спалнята си.
Може би е трябвало да бъде по-силна. Да се съпротивлява, вместо да се предаде.
Тя не знаеше. Намеренията ѝ бяха толкова ясни, преди Форд да се появи. Знаеше какво трябва да направи, какво трябва да каже. Защо това е толкова важно. Но след това той влезе през вратата и всичко се превърна в мъгла. Той все още я обичаше. И въпреки че я правеше най-лошата егоистка, когато лежеше там в прегръдките му, а сърцето му биеше равномерно и силно под ухото ѝ, тя не можеше да съжалява за това. Радваше се, че поне веднъж е била с него без тайни. Без притесненията, той щеше да види всичко, което криеше, точно там, в очите ѝ.
Форд се размърда и отметна косата си от лицето. С дълбокия си глас, грапав от тези няколко минути сън, той попита:
– Какво си мислиш?
За толкова много неща. Мислеше си за нещата, за които все не можеше да върне назад и за нещата, които не би променила. Но най-вече си мислеше, че го обича. И какво би му струвала любовта към нея.
– Ние.
Сигурно нещо в тона ѝ се е отразило, защото мускулите под нея се напрегнаха.
– Нашето общо бъдеще. – Не беше въпрос. По-скоро уточнение. Което я заболя, че трябва да отрича.
– Не трябва да си тук, Форд.
Подпрял се на стената, той срещна очите ѝ и ги задържа с равен поглед.
– Няма проблем. Нека отидем при мен.
Това нямаше да е лесно. Нито за миг не си беше помислила, че ще бъде. Но начинът, по който я гледаше, сякаш само чрез волята си можеше да промени онова, което трябваше да се случи по-нататък – Боже, само ако можеше да му позволи.
– Не за това говоря.
– Би трябвало да е така. Вече не си сама в това, Брин. Ще се справим с това нещо с баща ти заедно.
– Не. – Поклащайки глава, тя седна на коленете си и дръпна чаршафа, за да я покрие. – Аз ще се справя с това нещо с баща ми. Както винаги го правя. И Форд, няма да ти позволя да се намесиш, защото това няма да е последният път. Никога не е. И няма да е честно нито към теб, нито към хората, които обичаш. Хората като Ава, ами Пенелопе. – Трябваше да спре, тъй като в съзнанието ѝ изплува онова скъпоценно сбръчкано лице, което беше виждала само на снимки, но имаше чувството, че вече познава чрез разказите на Форд. Никога нямаше да позволи на баща си или на Тимоти да се доближат до това момиченце. – Хора, които могат да бъдат използвани или заплашвани. И то без никаква друга причина освен слабата им връзка със семейството ми.
– Господи, Брин. Колко е лошо? – Той поклати глава. – Няма значение. Не отговаряй на това. Вече знам, че е достатъчно лошо, за да смяташ, че единственият начин да защитиш мен и хората, на които държа, е да напуснеш. Но това няма да се случи. Ще те изчистя от това веднъж завинаги. Ще направя така, че никога повече да не ти се налага да се страхуваш.
Това, че Форд искаше да го направи, че смяташе, че може, докосна нещо дълбоко в сърцето ѝ. Но той трябваше да разбере, че нейният свят не е като неговия. Нещата невинаги се получаваха така, както трябва.
Само че щом тази мисъл и мина през ума, тя осъзна колко несправедливо е това. Да, момчето, в което се беше влюбила преди десет години, беше живяло очарователен живот. Но мъжът, който беше сега, познаваше загубите и разбитите сърца. Не един от родителите му беше откъснат от него без предупреждение, а и двамата бяха отнети в една и съща нощ.
Да, Форд знаеше, че животът невинаги е справедлив – но когато ставаше дума за мъже като баща ѝ и за неприятностите, които те носеха със себе си, той нямаше опит.
А що се отнася до това да не се страхува, е, това беше красива мечта. Но тя винаги щеше да се страхува. Една част от нея винаги щеше да чака другата обувка да падне. Или по-скоро щеше да се страхува до деня, в който мъжът, който ѝ даде живот, загуби своя собствен. И дори колкото и да беше трудно да бъде негова дъщеря, нещата, от които трябваше да се откаже, хората, включително Форд – тя никога не би могла да пожелае смъртта на Дани.
– Форд, ти не можеш да поправиш това. – Трябваше да го разбере. А след това имаше нужда да я остави да си отиде. – Никой не може.
– Да, а колко хора си оставила да опитат? – Отвърна той, настръхнал от разочарование.
Тя примигна, усети отвратителната капка в корема си, която винаги съпътстваше спомените за Карл.
– Само един. Карл.
Линиите по веждите на Форд се задълбочиха.
– Карл?
Това беше такава грешка от самото начало.
– Беше след като се разделихме. Работех като сервитьорка и имаше едно момче, което идваше да обядва няколко пъти седмично. Полицай. Той ме харесваше. – Тя преглътна, принуждавайки се да си спомни милото му лице, гордостта, с която носеше лъскавата значка, а после и момента, в който погледна бедняка и се зачуди дали това, че е с човек като него, няма да е достатъчно, за да държи баща ѝ далеч от живота си.
– Не трябваше да излизам с него. Но все още бях доста млада. Само на деветнайсет. Ядосана от начина, по който животът ми никога не се е усещал като мой собствен. Отчаяно исках – не знам, просто да спра да се тревожа. И ето го този човек, на чиято страна е законът. И искаше да ме заведе на кино. И аз се съгласих и започнахме да се срещаме.
– Той знаеше за баща ти?
– Бях му казала, че не се разбираме. Че той е проблем. Но едва когато Дани се появи в ресторанта в деня, в който Карл беше там за обяд, той разбра останалото. Баща ми беше целият в синини, кървеше. Беше ме притиснал в задната част на ресторанта и ме дърпаше за касата и колко пари нося, когато Карл го стигна. – Тя си мислеше, че е толкова уверен, толкова силен, когато с една ръка и с цялата си власт бе притиснал Дани до стената и бе заекнал, за да се извини, преди да се запъти към вратата. – Разказах му останалото същата вечер и Карл каза, че ще се погрижи за това. Щял да говори с баща ми. Просто да поговори. Да изясни, че полицията е на моя страна и каквото и да прави, по-добре да не ме докосва.
Форд си пое дълбоко дъх.
– Как мина това?
– Не го видях в продължение на три дни. Никакви телефонни обаждания или съобщения. Вече знаех, че съм направила грешка. Не можех да спя или да ям, а накрая Карл се появи при родителите ми. Само че той не беше същият човек, с когото се бях сбогувала. Единият от предните му зъби липсваше, носът му беше счупен и ходеше с куцане, но очите му бяха тези, които разбиха сърцето ми. Сякаш някой беше угасил светлината в тях. Протегнах ръка, но той не ми позволи да го докосна – просто правеше несигурна крачка назад след крачка, докато се разделяше с мен. Умолявах го да ми каже какво се е случило и тогава чух баща си зад мен. Беше се облегнал на вратата със скръстени ръце и клатеше глава. Погледна към Карл и му каза, че съжалява за нападението и се надява малката сестра на Карл да се възстанови.
Точно там тя си помисли, че ще се разболее. Беше се обърнала обратно към Карл и очите му бяха заблестели.
– Карл се обърна към тротоара и в последната секунда баща ми го извика, като му каза да погледне от добрата страна – поне майка му не е била там. Карл беше полицай, Форд. Беше се опитал да ми помогне и се беше оказал напълно победен. Момчетата на Тимъти О’Шей – тези, които от години грубо се отнасяха с баща ми, тези, които продължаваха да му дават пари назаем – се погрижиха за него. Защото това е вид симбиотична дисфункция, която съществува между тях. Нямаше арести. Нямаше въпроси. Няма повече Карл, който да си вре носа наоколо. – Тя си пое дъх и се опита да преглътне покрай това твърде тясно чувство в гърлото си. Опита се да пренебрегне начина, по който сърцето ѝ се късаше, докато гледаше лицето на единствения мъж, когото някога е обичала. – Сега разбираш ли? Сега разбираш ли защо не мога да ти позволя да играеш каквато и да е роля в това?
Форд прокле. След това я издърпа в прегръдките си и я притисна здраво.
– Съжалявам, Брин. Много съжалявам.
Тя също съжаляваше.

***

– Не е нужно да го казваш така, сякаш те моля да се откажеш от „Макдоналдс“ – изсумтя Форд пет минути по-късно, докато я следваше по коридора, опитвайки се да не се наслаждава твърде много на гледката ѝ, увита само в чаршаф. Тази вечер имаше по-важни въпроси.
– Да се преместя при теб? – Отново се задави тя, като се огледа назад, с ръка, която все още беше опряла на сърцето си, и нещо, което можеше да се опише само като студена паника, изпълни очите ѝ. – Форд, няма да се преместя при теб, а ще скъсам с теб!
Не, не, не.
Той искаше да я държи в безопасност. Сега, когато знаеше точно каква заплаха представлява за нея току-що появилият се баща, Форд беше на път да се изгуби при мисълта, че Брин е уязвима по някакъв начин. За това, че тя живее сама. За идеята да я изгуби отново, а не дай си Боже това да е вид загуба, която той не може да преодолее след едва десет години раздяла. Загуба, от която нямаше връщане назад. Подобна на загубата на родителите му.
Само тази мисъл свиваше червата му и го караше да се замисли дали да не увие жената, която обича, в балон и да назначи шепа бивши морски тюлени, които да я пазят двадесет и четири часа и седем дни в седмицата.
Защото тя го обичаше и този път нямаше да позволи нищо да попречи на това.
– Виж, не говоря за моята сграда. Ще си намерим място в някоя от онези самостоятелни кули в центъра на града. Те не са толкова уютни, колкото в Уикър Парк, но имат охрана. Човек на вратата, поща и фитнес зала. Частен паркинг – продължи той и посегна към ръката ѝ, докато тя се въртеше в кухнята. – Ти и аз, споделяме закуските си. Ние, заспивайки заедно всяка вечер, но в моето страхотно кралско легло вместо в твоето сладко, но твърде малко двойно, което не е достатъчно дълго за краката ми. Ти правиш онова малко хъркане в ухото ми. Аз поддържам шкафовете с равни порции закуски и истинска храна.
Шокът сякаш се изчерпа и Брин успя да мигне и да затвори устата си. Която сега, когато не висеше отворена като входа на пещерата на прилепите, беше твърде изкусителна, за да не се наведе към нея за бърза целувка.
По дяволите, тя беше сладка.
И като поклати глава… се засмя на себе си.
– Защо да спираме там? Какво ще кажеш да наемем бронирана кола, може би да инсталираме електрическа ограда около блока? Имам предвид, че след като човекът, който вече работи на две места, изглежда смята, че парите не са проблем, защо не?
Точно така. Все още имаше нещо, което трябваше да ѝ каже.
– Но забрави за практическите аспекти на плащането на подобно място – продължи тя, като се засилваше с всяка дума. – А какво ще кажеш за Ава? Какво ще кажеш за Маги? Какво ще кажеш за Пенелопе? Форд, ти не познаваш тези хора като мен. Какво ще кажеш за Грийнбийн и Пинки!
Той вече беше помислил за тях. И веднага щом Брин се съгласи да му позволи да ѝ помогне, щеше да направи няколко обаждания. След това щеше да поговори с Ава и останалите за момчетата от охраната, които щяха да се появят утре. Просто за да е в безопасност. Но засега всичко беше първо.
– Брин – започна той, но тя беше твърде развълнувана, за да го слуша. Вместо това тя тръгна от единия край на износения линолеум към другия и се обърна обратно в коридора.
Три секунди по-късно се върна, а очите ѝ бяха почти толкова диви, колкото и къдриците, които падаха около голите ѝ рамене.
– Имам договор за наем, Форд!
И изглеждаше, че сега ще е подходящият момент за разговора, който още не бяха водили. За това как Форд изкарва прехраната си. И реинвестираше приходите си. И се оказа собственик на сградата, в която живееше Брин.
В мащаба на нещата, които бяха разгледали през последните няколко часа, това нямаше да е кой знае какво. Изобщо не.
– Да, така, забавно е това – каза той, като дръпна изведнъж твърде тясната яка на тениската около врата му. – Всъщност не е нужно да се притесняваш за наема…

Назад към част 18                                                Напред към част 20

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *