Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 21

Глава 19

Под трептящото горно осветление в кухнята на Джет Брин седеше и се взираше в лаптопа си и в банковото извлечение, което беше извадила на него. Дори да изтегли всичко от сметката си, то нямаше да е близо до сумата, която баща ѝ дължеше на О’Шей. Но това, което имаше, беше по-добре от нищо и ако отидеше при Тимъти, преди той да изпрати Бени или някой от другите си главорези да го вземе, може би той щеше да склони да преговаря за някакъв план за плащане.
Разбира се, че щеше. Защото за разлика от баща ѝ, докато тя продължаваше да работи, можеше да се разчита, че ще плаща.
Да. Тя определено можеше да се справи с това.
Дори действията ѝ да приличаха на поставяне на една от онези превръзки с миниатюрни размери върху рана, която кърви, тя щеше да им помогне да преодолеят този дълг. Тази криза, която нямаше да е последната.
Единственото, на което можеше да се надява, беше баща ѝ да изчака, докато ги изкопчи, преди да е увеличил последната грешка с друга. Преди дълговете му да се превърнат в нещо толкова голямо, че дори тя да работи за изплащането им, това няма да е достатъчно, за да предотврати необходимите точки, които трябва да се направят. Не можеше да си позволи да мисли за това, иначе щеше да я разболее, да я сломи, когато трябваше да бъде силна. Днес трябваше да се справи с това, което можеше да контролира.
Телефонът ѝ иззвъня и тя примигна, за да отблъсне сълзите, които все още бяха далеч от контрола ѝ. Този път се обаждаше баща ѝ. Не Форд, който беше взривил телефона ѝ малко след пет. Около час след като се беше измъкнала от жилището му като крадец през нощта. Беше му писала веднъж след първото обаждане, за да му каже, че е добре. А след това беше оставила останалите съобщения непрочетени.
В крайна сметка той щеше да разбере. Трябваше да разбере.
Тя остави обаждането на баща си да премине и в гласовата поща и след миг в лентата за известия се появи малката икона за съобщение.
Дани харесваше идеята тя да му помогне добре, но не беше никакъв фен на това тя сама да се заеме с доставката на парите. Твърде опасно – беше казал той, което от негова страна беше смешно.
Опасно би било да го включи във веригата на задържане. Надяваше се, че той наистина ще даде всичките си спестявания на О’Шей, вместо да се отклони и да направи поредния „сигурен“ залог. Може би щеше да блесне, сякаш е в оборот, докато подготви следващия издънка за сделка, предназначена за измама.
Пас.
Милият стар татко нямаше да сложи пръст върху нито един червен цент от парите ѝ отново. Не и докато тя беше жива. Тя щеше да се справи сама. Защото, както и да е, Бени Д. вероятно имаше повече грижи за нея, отколкото за собствения ѝ баща. Може би дори и Тимоти.
Малко по-късно Джет се шмугна в кухнята, облечен в чифт твърде свободни боксерки и бяла тениска с дупка на подмишницата. Познаваше го достатъчно отдавна, за да не казва нищо, докато не си вземе кафето, и тази сутрин беше благодарна за допълнителното време.
Кафеварката заби твърде силно в чашата и Джет измърмори псувня, която тя не можа да разбере. Но след това се плъзна на мястото срещу нея и я огледа предпазливо.
– Пак ли ще плачеш?
Тя поклати глава, като се надяваше, че вече е изплакала всичко, но не вярваше напълно на гласа си, ако не беше така.
– Няма страшно, ако имаш нужда.
– Благодаря ти – успя тя, без да пророни нито една сълза. – За това, че ми позволи да пренощувам тук. За… всичко.
Той кимна, загледан в чашата си.
– Сигурна ли си за всичко това? За Бостън? – След това, като се свлече по-дълбоко в стола си, добави: – Шибан Бостън, Брин.
– Все още ще работя по мачовете на TNT, така че ще се виждаме. И мисля, че някое ново място ще е добре. – Тя се надяваше.
Отначало щеше да е трудно, защото нямаше да е лесно да напуснеш Форд. Но поне ако беше на другия край на страната, щеше да знае, че няма да се сблъска с него на улицата. Нямаше да се притеснява, че ще погледне през бара и ще го види навън с някоя приятелка. Или пък изкушението просто да забрави за всички непреодолими причини, поради които трябваше да стои далеч от него, а после да тича няколкото пресечки до мястото му и да го моли да я приеме обратно.
Джет се надигна от стола си и стисна рамото ѝ за кратко.
– Остани толкова дълго, колкото ти е необходимо. И просто ми пиши съобщение, за да ми кажеш, че си добре тази вечер, става ли?
– Ще го направя.

***

В живота на Форд имаше няколко случки, които, когато погледнеше назад, не можеше да повярва какъв идиот е бил.
Да си партнира с Хари Либмахер в първия му мач – да, това си беше чиста проба идиотизъм. Да му повери данните и файловете и нито за миг да не си помисли, че този задник ще вземе всичко и ще пусне играта сам. Адвокатът му каза, че е глупак, защото не го е дал под съд, но по това време родителите му току-що бяха загинали в автомобилна катастрофа и това, което беше останало от семейството му, Ава и Сам, имаха нужда от него. Последното нещо, което го интересуваше, беше някаква игра, дори игра, върху която беше работил цяла година. Освен това Хари беше нетърпелив ебач и не можеше да изчака Форд да въведе последните промени, които щяха да превърнат играта от посредствена в нещо, което можеше да бъде грандиозно, преди да я пусне. В края на краищата няколкото хиляди, които човекът спечели, не си струваха да се преследват и Форд стоеше зад решението си за това.
Друг момент, в който си разби главата беше: да повярва, че внезапният и огромен интерес на Полина Девлин към него е свързан с нещо друго, освен че е научила, че той е човекът, който стои зад Хибачи Канонбол. Ава му беше казала, че трябва да внимава с кого споделя тази информация, но тогава беше изпил няколко бърбъна повече много лоша идея, когато Полина се промъкна покрай него в черна рокля без гръб, която се спускаше достатъчно ниско, за да покаже двойните вдлъбнатини в основата на гръбнака ѝ. На следващата сутрин той се събуди, когато тя беше в леглото му и му каза, че мисли, че го обича. Опита се да бъде учтив, но това, че не отговори на тези думи, доведе до пристъп на красиви сълзи и купчина напълно неуместна вина. Два дни по-късно тя се опитваше да го заговори за апартамент в един от небостъргачите в центъра на града, посочваше му бижута, които харесваше, преди да падне на колене, и правеше планове за пътуване, сякаш не беше ясно, че няма да бъдат заедно през следващите месеци и години. Той не беше толкова сигурен, но тя беше вълнуваща и секси и си помисли защо да не ѝ даде шанс.
По това време вече знаеше, че не трябва да очаква нищо подобно на това, което изпитваше към Брин. Така че с Полина той намали очакванията си и просто се съгласи с нея. Седмица по-късно тя се беше заиграла със Сам, като обеща, че Форд никога няма да разбере. Очевидно не беше познавала Сам, защото момчето беше толкова лоялно, колкото и всички останали, а Форд знаеше за предложението на Полина приблизително три минути и половина, след като тя го направи. Това беше краят. Е, това, както и един тлъст чек и няколко хитри стъпки от страна на юридическия му екип, за да я накара да подпише споразумението за неразкриване на информация, което тя шокиращо беше спазила.
Никога повече нямаше да направи тази грешка.
Две унизителни случки в живота му, но те не бяха нищо повече от това, което почувства, когато разбра, че Брин отново го е изиграла. Предала го е.
В първите мигове студената паника от това, че Брин е изчезнала, почти го бе обзела. А щом разбра какво е направила и че е добре, паниката се превърна в ярост, която след това – по необходимост – се превърна в ледено спокойствие и ясно чувство за цел. Брин беше в апартамента на Джет. Знаеше, че е в безопасност, благодарение на текста ѝ. И макар да не беше уточнила къде се намира… тя използваше телефона си, а телефоните можеха да бъдат проследени. Можеха да бъдат хакнати. И макар че по принцип Форд предпочиташе да поддържа техническите си умения на високо ниво, имаше няколко приятели от колежа, които се чувстваха много добре в сивите зони. Тъмните сиви зони. И тъй като бъдещето на Брин беше заложено на карта, той нямаше проблем да се присъедини към тях.
Влезте в ролята на Дитер Минкс, Сол Грийн и Блейк Уилис. Дитер беше неговият асистент от младши курс и човек, чието любимо хоби беше да събира пробиви в защитната стена на финансови институции и правителствени организации от най-високо ниво. За щастие момчето беше безобидно и го правеше заради тръпката, а не за да се бърка в системата. Сол беше партньорът му в лабораторията от втори курс и човек с малко по-непредубеден подход към личния живот на средния човек. А после имаше и Блейк, с когото се беше запознал, изпълнявайки избираема дисциплина по чужд език, и се оказа, че има нещо общо с телефоните.
– Сол, какво имаш? – Форд отговори на обаждането му още на първото звънене. Пръстите му прелитаха по клавишите, влизайки в един забранен сайт след друг.
– „Счетоводителят“ на О’Шей – не този, който му попълва данъците, между другото – е човек на име Белами. Белами е тромав и небрежен, по-скоро месна глава, отколкото математик. Изкарал е няколко стажа, но двамата се връщат назад и това е човекът, на когото О’Шей се доверява.
Това, което правеха, беше незаконно. Несъмнено.
Форд го знаеше. И момчетата го знаеха. По дяволите, момчетата процъфтяваха от това, но за него не ставаше дума за прилив на енергия или тръпка. Ставаше дума за това да измъкне Брин от кръга на дълговете и насилието на баща ѝ. И той не можеше – не искаше – да рискува нейната безопасност или спокойствие и за ден повече от необходимото, само за да остане в рамките на закона. Искаше да я освободи. В безопасност.
Беше обещал, че може да сложи край на това – и точно това щеше да направи.
С всички необходими средства.
– И така, успяхте ли да откриете нещо, което да си струва малко влияние?
Сол се засмя, нахален кучи син.
– Да, може да се каже и така.

***

В шест часа. Брин отдавна се е отказал да се опитва да се отпусне. Но в крайна сметка, въпреки бавното тиктакане на времето и непрестанното въртене на ума ѝ през един сценарий след друг, от най-лошия до най-добрия и обратно, беше време да се срещне с Тимоти. Събра чашата с вода от перваза на прозореца, където бе стояла и наблюдавала живота през по-голямата част от следобеда, и я отнесе в кухнята.
Онова смразяващо чувство на страх се засили, когато отиде да провери чантата си и преброи банкнотите за последен път. Не можеше да даде на Тимъти причина да се съмнява в нея. Каквато и да е причина да се чувства така, сякаш е било необходимо да се измъкне.

„Мога да те предпазя, Брин.“

Обещанието на Форд се бе превъртяло в съзнанието ѝ от момента, в който бе напуснала леглото му. По дяволите, кого ли заблуждаваше? Още от минутата, в която ги беше казал, тя искаше да повярва. И ако някой можеше да изпълни това обещание, то това беше Форд. Но това беше един от рисковете, които не искаше да поеме. Не заради себе си, а заради него. Не можеше да допусне той да бъде въвлечен в този кръг от алчност, дългове и опасности, в който беше затънала през целия си живот. Не можеше да вземе сигурността му и да я захвърли, само защото това, че беше с него, превръщаше света ѝ в място, в което всъщност искаше да живее.
Тя не можеше да бъде толкова егоистична.
Обичаше го прекалено много.
Вдиша дълбоко през носа си, изправи рамене и потисна притеснението и страха, които разяждаха вътрешностите ѝ, докато не се превърнаха в твърд слой под решителността ѝ. Беше събрала толкова пари, колкото можеше да получи. Имаше план. И можеше само да се надява, че Тимъти е в едно от по-разумните си настроения.
Отиде до предния прозорец и погледна към улицата долу. От Бени нямаше и следа. Не че очакваше да го види, но това нямаше да е първият път, когато баща ѝ изопачаваше сериозността на ситуацията в своя полза.
Баща ѝ беше съобщил на Тимъти, че ще дойде при него, а след това беше предал указанията на ирландеца за времето и мястото. В десет часа. В склада той се обади в офиса си.
Място, на което беше ходила повече пъти, отколкото можеше да преброи. Място, където седеше в скута на Тимъти и буташе химикалки по бюрото му, докато баща ѝ се занимаваше с бизнес. Място, на което беше седяла веднъж или два пъти, без да разбира точно тревожното напрежение между баща ѝ и Тимоти, докато не разбра много по-късно, че пътуването, което Бени ѝ беше дал след училище, не беше заради дъжда. А защото са искали да изпратят послание на баща ѝ.
Краката ѝ изтръпнаха, докато вървеше към вратата. Връхчетата на пръстите ѝ се изправиха на крака, докато стискаше дръжката. Всичко щеше да бъде наред.
Двамата с Тимъти щяха да се споразумеят – и за разлика от баща ѝ, тя щеше да го спази. Щеше да доставя навреме, всеки път. И всичко щеше да е наред.
С изключение на частта, в която щеше да се откаже от единствения мъж, когото някога е обичала.
Гърлото ѝ се стегна, но нямаше време за сълзи, нерви или размисли относно решението си да отиде сама при Тимоти. През нощта. Само с част от парите, които баща ѝ дължеше.
Преглъщайки трудно, тя поклати глава. Твърде късно е да се откаже.
Заключи жилището на Джет и се спусна по стълбите на трите етажа, като тревогата ѝ се засилваше с всяка стъпка. А после отвори вратата на охранителната фирма и се съсредоточи върху колата си, паркирана на четвърт квартал по-надолу, когато…
– Къде си тръгнала, Брин?
Неочакваните думи я удариха като мълния, като изстреляха цялата ѝ нервна система в шоково предупреждение. Замая се и едва не падна, но тогава големите му ръце я обгърнаха около ръката и кръста и я държаха стабилно, докато миризмата на прясно пране я заливаше с успокояваща вълна.
– Форд – изпъшка тя и се облегна на него с облекчение, преди да се опита да скочи отново. – Какво правиш тук?
– Мога да те попитам същото. Но аз вече имам доста добра представа.
В този момент тя го чу – усети го.
Той беше ядосан.
– Форд, съжалявам. Не исках да те лъжа, но имах нужда…
– Аз да сваля гарда си? – Прекъсна я рязко той. – За да можеш да избързаш и да рискуваш сигурността си – по дяволите, може би дори живота си – когато аз бях тук. Точно тук, готов да ти помогне. Мамка му молех те да ти помогна.
Силата на думите му я накара да трепне – но после тя изправи гръбнака си, за да срещне очите му. Защото в това отношение тя беше права.
– Не исках помощта ти, Форд. Не исках да участваш. Но ти не искаше да слушаш.
– Защото тези момчета са опасни. Ти сама ми каза!
Тя поклати глава.
– Аз се справях с това.
И тогава ѝ хрумна, че може би все още може да предпази Форд. Все още да го предпази от попадане в радара на баща ѝ или на Тимоти. Тя го погледна право в очите.
– Справих се с него. Свърши се и съм добре.
Трябваше да ѝ повярва. Това беше единственият начин да го защити.
С очи, вперени в небето, той пусна остър, безсмислен смях, който предизвика по-ново, по-дълбоко чувство на страх в стомаха ѝ.
Тя огледа улицата около тях.
– Откъде знаеш къде съм?
Ръцете на Форд се кръстосаха на гърдите му и той я изгледа с безпощаден поглед.
– Проследих телефона ти и наех охранител, за да се уверя, че си в безопасност. Той е паркирал в синия седан.
Тя проследи колите, подредени по улицата, докато не намери тази с мъж на шофьорската седалка. Дори не го беше виждала, а се беше оглеждала.
– Взела си дрехите – категорично каза Форд, като привлече вниманието ѝ обратно към него. – Изобщо щеше ли да се върнеш в апартамента си?
Какво можеше да каже? Вече се беше опитала да му каже довиждане, но той не я слушаше.
– Джет щеше да ми помогне да продам мебелите. Утре щях да замина за Бостън.
– По дяволите, Брин.
– Съжалявам. – Повече, отколкото той някога би могъл да знае. Беше истина.
– Аз също. А сега се качи в колата. Отиваме да видим баща ти.
Краката на Брин се вкопчиха, докато се задъхваше. Баща ѝ? Не, тя трябваше да си тръгне сега. За Милуоки. За да види О’Шей. И за предпочитане без Форд.
– Не мога.
Форд спря, после се обърна към нея, готов за аргументи.
– Не мога да дам парите на баща ми. Не му вярвам да ги достави, защото това е всичко, което имам. Ако той… ако нещо се случи, няма да мога да получа повече. Освен това вече съм направила друга уговорка да ги доставя.
– Да, знам. Вече бях при О’Шей.
Устата ѝ се отвори, после се затвори. Отново се отвори.
Трябваше да знае какво е направил Форд. Докъде е стигнал в тази каша, от която тя искаше само да го освободи. Само че той вече беше… Откъде изобщо знаеше къде да го намери?
Сякаш усетил посоката на мислите ѝ, той кимна към колата, която чакаше със запален двигател.
– Сметката с Тимъти О’Шей е уредена. Никога повече няма да чуеш за него или за някое от неговите момчета. А сега просто се качи в колата.
Брин го последва до колата и се качи в нея, като скочи, когато Форд хлопна вратата, без да изчака да си върне дъхът, който беше излязъл от дробовете ѝ. Без да срещне погледа ѝ, преди да заобиколи колата и да се плъзне на шофьорското място.
– Тази среща е, за да се уверя, че баща ти разбира защо.

Назад към част 20                                                            Напред към част 22

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *