Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 24

Глава 22

– Боже, Форд, вложи малко усилия, нали? – Изръмжа Ава от средата на гърдите му, където в момента се опитваше да го прегърне до смърт. – Мина цяла вечност, откакто не сме излизали.
Да, от няколко седмици, така или иначе. Но след раздялата той не беше никаква компания за никого. Дори на себе си.
Последната вечер беше казал на Брин, че единственото нещо, за което може да мисли, когато я погледне, е какво ще бъде следващия път, когато нещата загрубеят и тя си тръгне. Но сега единственото нещо, за което се сети, беше лицето ѝ, когато го каза. Сълзите и болката в очите ѝ. Молбата в гласа ѝ.
Начинът, по който звучеше вратата, когато я затвори зад себе си. Как гърдите му се почувстваха само като куха обвивка. И как би дал всичко, за да си върне това усещане, защото болката, която го замени, след като страхът и гневът отшумяха? По дяволите.
Смятайки, че трябва да се уедини, той се отправи на север към хижата, но след няколко дни не можеше да отрече, че се е прецакал. Монументално. Беше отблъснал Брин, защото ѝ беше бесен, че го е излъгала. че го е напуснала отново. Заблуждавайки го.
Това беше най-лошото – това, което го накара да избухне.
Осъзнаването, че е бил изигран. Отвратителното съзнание, че може да я нарани или да стане по-лошо – защото тя беше твърде добра в това да му казва това, което иска да чуе, а той беше твърде сляп глупак, за да види лъжите ѝ такива, каквито са. Студеният ужас в сърцето му при мисълта какво щеше да прави без него.
И да, част от този страх и гняв бяха оправдани. Но да направи това, което беше направил?
Да и каже сбогом, когато тя най-сетне беше свободна да го обича напълно? Когато тя стоеше там и плачеше, казвайки му, че това е техният шанс? Майната му. Беше страхливец, който нямаше смелостта да го приеме. Толкова се беше вкопчил в това тя да не го напусне, в страха, че напускането е всичко, което тя някога ще направи, че дори не беше помислил за факта, че Брин може да е имала адски добра причина да избяга. Никой в живота ѝ не се беше сетил за нея. Никой не ѝ беше давал основание да вярва, че ще направи това, което е казал – ще изпълни добрите си намерения. Брин не беше успяла да му се довери, защото всичко, което познаваше, беше злоупотреба с доверието ѝ. Тя не беше в състояние да го подкрепи, защото никой никога не беше подкрепял нея.
И когато най-накрая имаше причина да повярва да вярва – когато той я убеди да му се довери – какво беше направил той? Счупи го. Точно както всички останали, които е имала нещастието да обича. Но при тях поне беше предвидила, че това ще се случи.
С него обаче? По дяволите, говорим за заслепяване.
Той никога нямаше да си прости. Беше готов да пълзи по корем за нейната прошка, само че не беше успял да прозре собствените си глупости, докато не стана твърде късно.
Докато тя вече не беше продължила напред.
Сега не просто трябваше да живее със съзнанието, че е загубил Брин. Трябваше да живее със съзнанието, че я е захвърлил.
Форд затегна ръцете си около малката си сестра, но накрая тя просто изсумтя по онзи свой начин и го пусна.
– Ти си като да прегръщаш Херман Мънстър, само че по-твърд. – Тя отиде до масичката за кафе и взе чипс от кренвирш, за да го посочи. – И по-мърморещ. Никога не съм те виждала такъв заради момиче.
Тони заобиколи ъгъла и избърса ръце в дънките си.
– Какво момиче? Готина ли е? Ти ли се обади, че искаш да я вземеш, или това е момиче, което все още може да се вземе? Тя е законна, нали?
Единственият отговор на Ава беше да извърне очи, а после да ги прикове към тези на Форд.
– Все още не мога да повярвам, че не успях да се запозная с нея.
– Да, ама сега това няма голямо значение. Всичко приключи.
Господи, как стана така, че думите все още се усещаха като шкурка в гърлото му и като оловно одеяло на раменете му?
– Значи ли това, че тя е свободна? – Попита Тони с пълна уста с чипс.
Очите на Форд се втренчиха в неговите и лицето на Тони пребледня, а ръцете му се вдигнаха. Той преглътна, а после, като се оттласна от дивана, на който току-що беше седнал, промърмори нещо за бира и тръгна обратно по коридора.
По дяволите.
Тони просто си беше Тони. Малко груб по ръбовете, но безобиден, добър човек. Приятел. Трябваше да го потърси и да му се извини, но така, както Форд се беше навел в момента, вероятно само щеше да влоши положението.
Трябваше да остане в хижата.
– Уау, Форд. Това беше нещо, каквото не съм виждала от теб от… от… – Ава спря и го погледна, а адвокатът в нея очевидно се замисли за конкретен, точен случай на спомен, който да цитира.
Той и махна с ръка, спестявайки и труда.
– Знам. Държа се като гадняр. Не искам да го правя, но, честно казано, просто не мога да спра. Липсвахте ми, докато бях в хижата, и исках да ви видя днес, но щом заговоря някого…
– Всичко, за което можеш да мислиш, е за нея? – Попита тя, а в големите ѝ кафяви очи се четеше разбиране.
Сега, когато Сам и Ава бяха женени, понякога той забравяше колко точно знае малката му сестра за лечението на разбито сърце.
– Да, почти.
– Форд, сигурен ли си, че наистина е свършило? Знам, че няма да ми разкажеш какво се е случило между вас – което между другото не е готино. Но дори и без подробностите виждам колко си объркан заради това. Искам да кажа, че може би тя е толкова нещастна, колкото и ти, и двамата просто трябва да…
– Тя си отиде.
Той се отпусна в дълбоките възглавници на дивана и потърка задната част на врата си, мислейки за празния ѝ апартамент няколко пресечки по-надолу. Съобщението на мениджъра му отново от сутринта, в което го пита дали може да подпише договор с нов наемател. Съобщението, на което той не беше отговорил.
Усещаше как очите на Ава се впиват в горната част на главата му.
– Еми, отиде си, като колко си отиде?
– Изчезна, сякаш си намери работа като репортер на домакинските мачове на „Бостън Селтикс“. А два дни след като се разделихме, тя се изнесе от апартамента си.
Ава се задъха, без съмнение спомняйки си какво е било, когато е била готова да поеме такъв ангажимент, за да промени живота си.
– Успя ли да говориш с нея, преди да си тръгне?
Той поклати глава, като се концентрира върху изтеглянето и изтласкването на въздуха от белите дробове, които не искаха да работят.
Тя прошепна тихо:
– Съжалявам, Форд.
Не толкова, колкото него.
Мислеше да ѝ се обади. Да и каже колко лошо се е прецакал. Колко съжалява. По дяволите, да проследи отново телефона ѝ и да я издири на изток, за да може пещерният му човек да я метне на рамо и да я отнесе у дома. Но откъде, по дяволите, му хрумна да мисли, че има право да прави всичко това? Първия път беше оправдал проследяването на телефона ѝ, защото го беше сметнал за въпрос на живот и смърт. Но това не беше нарушение на личния живот, към което можеше да се върне просто така.
А тя се беше преместила. Дори след като заплахата от баща ѝ и Тимоти беше отстранена, тя все пак беше направила избора да замине. А това казваше повече, отколкото думите биха могли да кажат.
То казваше, че тя продължава напред.
И колкото и да го убиваше, той се опитваше да я остави.
Той погледна към малката си сестра.
– Как го направи, Ава? Ти обичаше Сам толкова дълго и през всичките тези години все още успяваше да бъдеш функционална част от обществото. Ти се усмихваше. Смееше се. Не си хвърляла смъртоносни погледи на приятелите си, защото са го споменали.
Ава се качи на дивана до него и като облегна глава на ръката му, отговори:
– Практика. Много практика.

***

Брин седеше с кръстосани крака на леглото си и се мръщеше на екрана на лаптопа си, на един клик разстояние от това да се постави на картата на социалните медии. Място, което избягваше, откакто се помнеше.
Само че сега нещата бяха различни.
Тя не работеше, за да остане извън радара на никого. Не се надяваше хората да разберат кои са приятелите ѝ или къде обича да прекарва времето си. Не се опитваше да прекъсне връзките си с никого. Нямаше и нужда да го прави.
Не, ставаше дума за свързване.
Само малко.
Тя преглътна, усети как сърцето ѝ заби, а след това и допира на пръста ѝ до подложката на мишката.
И добре дошла във Facebook, Брин.
Дъхът, който не осъзнаваше напълно, че е задържала, се освободи и тя седна, очаквайки паниката да дойде. Изчака още малко.
Но такава нямаше. Тя не се страхуваше. Защото нямаше от кого да се страхува.
Беше вълнуващо и единственото, което искаше да направи, беше да се обади на мъжа, който беше направил това възможно.
Да му каже какво е направила. Да се посмее с него колко голямо нещо е било такова малко нещо за нея и да знае, че той я разбира.
Затворила очи, тя на практика почувства ръцете му около себе си. Дъхът му разрошва косата ѝ, докато я държи близо до себе си.
Еуфоричното усещане за блаженство се изпари и следващата въздишка я остави да почувства същата празнота, от която не можеше да избяга, откакто Форд се сбогува.
– Ши-ут. – Вече нямаше сълзи.
През последните няколко седмици беше проляла достатъчно, за да превърне „Юнайтед център“ в басейн със солена вода. За щастие на нея и на феновете на Чикаго, работата беше единственото място, на което тя най-често се държеше.
Така че добре, имаше онези няколко момента, в които дори при засилващия се екшън на игрището Форд успяваше да си проправи път в мислите ѝ. Когато всички съжаления, оправдания и дълбока загуба заплашваха да я затрупат. Но тогава някоя изпусната топка летеше или тълпата избухваше около нея и тя се откъсваше от това.
За съжаление не можеше да разчита на подобна намеса на трийсет хиляди метра, когато беше на път за какъвто и да е мач, или когато се разхождаше по коридорите на супермаркета, или най-лошото – в малките часове на сутринта, когато новите ѝ съквартиранти спяха непробудно и светът около нея беше толкова тих и неподвижен, че нямаше какво да я спаси от спомените за това какво беше между тях през тези няколко ценни седмици. Когато последните ѝ съзнателни мисли преди да заспи, бяха за ръцете на Форд, които я обгръщаха, за дъха му в косата ѝ, а след това се събуждаше от равномерния барабан на сърцето му под бузата ѝ. Когато чуваше този дълбок, ръмжащ смях, когато говореха, говореха и говореха. Усмивката, която докосваше очите му, преди устата му да ги долови. И начинът, по който сърцето ѝ се разтуптя по онзи невероятен, пълен начин, когато го видя.
Колко правилно се бе почувствала да бъде с него. Така, както никога преди не се беше чувствала правилно.
Лежеше сама в леглото си, гледаше през прозореца, който гледаше към тухлена стена, и знаеше, че е можела да има всичко това завинаги. Това щастие и радост, и любовта са били на една ръка разстояние – и тя е позволила да и се изплъзнат.
Тя можеше да обвини баща си. Животът и. Но в тишината и спокойствието… нямаше как да се скрие от истината. Нейните избори и струваха живота, в която едва бе започнала да вярва. Изборите, зад които бе застанала толкова твърдо, но сега с всеки изминал ден се съмняваше все повече в тях. Мислите ѝ се въртяха насам-натам, когато Форд научи за смъртта на родителите си, когато той я попита какво ще стане, ако се разболее, и още нещо по-лошо.
Какво би станало, ако ролите им се бяха разменили?
Ами ако Форд бавно се топеше в проблеми, от които не виждаше изход – проблеми, от които искаше да я предпази? Ами ако той беше този, който се разболее? Ами ако беше станала автомобилна катастрофа и в един миг той беше изчезнал? И тя не можеше да се успокои дори с това, че полицаите са дошли на нейната врата, защото когато двамата с Форд имаха своя шанс, те не се възползваха от него.
Страхотно. Тя избърса бузата си с обратната страна на китката си и поклати глава. Нямаше да направи това отново. Не и сега.
Форд ѝ беше дал подарък, какъвто не беше предполагала, че ще има през целия си живот. Живот, който нямаше да пропилее, изгаряйки запасите от кърпички в Северна Америка.
Не, тя щеше да вземе дара си и да го изживее.
Дължеше това на Форд. Дължеше го и на двамата.

Назад към част 23                                                  Напред към част 25

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *