Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 25

Глава 23

Майната му на тренировките. Тя не го водеше до нищо.
Също като предложението на Тай да отиде на фитнес. Да изгори напрежението.
Шест дни и четиридесет мили на бягащата пътека по-късно и беше ясно, че изпотяването на Брин от организма му няма да се случи. Нито пък чудодейният лек на Сам – да подремне с милата Пенелопе на гърдите си. Тази малка тежест върху сърцето му беше сладка. Но единственото, за което бе успял да си помисли, бе какво би било да протегне ръка над бебето на Брин. Каква невероятна майка щеше да стане тя с тази вбесяваща защитна жилка. Как би изглеждала бременна. И да, когато пещерният му човек започна да си мисли какво би било да я получи по този начин – беше време да върне Пенелопе. Бързо.
Което го отведе до бара, където в момента се хранеше с бира номер, който той-не-се-грижеше-повече да помни, вземайки на подбив метода на Тони „сигурно ще се справиш с тази мацка“, за да я изпие. Засега не беше впечатлен. Особено след като все повече се приближаваше до това да направи това, което се беше заклел, че няма да направи. А то беше…
– Сложи телефона – измърмори Мич и поклати глава с отвращение. – Няма да и се обадиш.
Тогава момчето се наведе над бара и подаде сигнал на барманката за още един рунд, като подхвърли намигване и усмивка, когато тя му хвърли нахален поглед. Форд провери бирата си, мислейки си, че все още има пълна, но освен ако Тони не я е допил по някакъв начин, докато е бил разсеян – а Тони е човек с нулева скритост, това не изглеждаше вероятно – той я беше допил сам.
Добре, че вече не му пукаше, иначе можеше малко да се притесни от това, което го очакваше на сутринта.
А що се отнася до това, че Мич му каза да прибере телефона? Да, това беше солиден съвет. Той го знаеше, дълбоко в себе си. Но цялото това безразличие се пренасяше върху онази част от него, която се занимаваше със сдържаност. Онази част, която имаше всички основателни причини да не се обажда на Брин. След полунощ. От един бар. Докато беше пиян.
Той изключи устройството с палец, за да го изтръгне от ръката си.
– В никакъв случай, пич – обеща Тони. – Помниш ли как не ми позволи да се кача на онова дърво до старото жилище на сестра ти? Бях готов на грандиозен жест, толкова сигурен, че тя най-накрая ще ми позволи да я обезкостя – извинявай, искам да кажа да я изкарам навън.
Форд му махна с ръка. Няма лошо.
– Ти спаси живота ми онази нощ. Животът ми, човече.
Форд си спомни. И Тони беше прав. Беше спасил живота му. Ава щеше да убие човека, ако се беше опитал да се промъкне през прозореца на спалнята ѝ. Или това, или полицаите, паркирани в половината квартал, щяха да арестуват жалкия му задник, а тъй като беше Тони, доводите казваха, че един добър електрошок няма да е съвсем неочакван. Всъщност шансовете бяха, че падането от дървото щеше да го извади от строя. Между клона и сградата имаше около шест метра и…
Той придърпа Тони в силна едноръка прегръдка.
– Аз го направих. Защото те обичам, човече.
Тони звучеше така, сякаш се задушаваше, а може би Форд го държеше прекалено силно, но както и да е.
– Аз също те обичам.
Няколко бири паднаха между тях и Мич въртеше очи, приличайки адски много на по-големия си брат Тайлър, когато го правеше.
– Прекъснете го, момчета. Имаме бира за пиене. Тъги за удавяне. Такива глупости.
Тони седеше вдясно от него.
– Това е забавно. Но понеже те обичам, трябва да ти призная. Не знам дали това работи. Просто исках една бира.
Форд не беше изненадан.
Мич издаде тих кикот и вдигна дъното на чашата си, за да се допре до това на Тони.
– Няма проблем, Ти. Казвам ти. Всичко това – Мич направи отвратителна физиономия и махна небрежно с ръка в общата посока на Форд – приключва, когато я видиш отново. Запомни думите ми, приятелю. Чувстваш се гадно, но в момента, в който я погледнеш, ще си спомниш защо си казал довиждане. И ще се радваш, че си го направил.
Форд потърси отговора в дълбините на бирата си, но дори след като последната глътка не беше нищо повече от горчивия послевкус на съжалението, той не мислеше така.
Тони хълцаше.
– Тя живее в Бостън.
Плюс това, имаше и това.
– Значи отиваме в Бостън – заяви Мич, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.
Главата на Форд се повдигна. И може би беше така.
– Да! – Тони удари ръката си по бара. – Винаги съм искал да направим едно пътуване. Това ще е епично. Пълна разпуснатост. Ще спираме на всички…
– Майната му на пътуването. – Мич преглътна дълго бирата си. – Ще летим.
За първи път от месец насам Форд се почувства почти жив.
– Дай ми телефона.

***

Утрото беше ударило с чук по главата на Форд, потвърждавайки, че, да, той е бил пълен глупак. По дяволите, дори върховете на пръстите го боляха, докато натискаше клавиш след клавиш, което го приближаваше още повече до изпълнението на една важна задача. Единственото нещо, което трябваше да свърши тази сутрин. И то трябваше да бъде свършено тази сутрин.
Още едно щракване и той седна, като най-накрая успя да си поеме дъх. Добре, само че не прекалено пълно.
Бирата отдавна беше една от любимите му хранителни групи. И беше сигурен, че по някое време през следващата седмица или две, те отново ще станат приятели. Но приятели, които уважават границите на връзката им. Приятели, които знаят кога да кажат „край“.
Засега само при тази мисъл – стомахът му се обърна и той стисна зъби. Нямаше да се разболее. Достатъчно пиян, за да конфискуват телефона му, беше достатъчно лошо. Или пък добре, тъй като планът му да хване следващия полет за Бостън не беше никаква алтернатива на пиянското набиране на Брин посред нощ.
Това не беше най-добрият час. Не и в най-добрия момент.
Но в никакъв случай нямаше да се откаже от пътуването.
В това отношение беше твърд като скала.
Поне до момента, в който малката му сестра не се вмъкна в апартамента му с червено лице, развявайки и затваряйки пухеното си палто върху пуловера и дънките си.
– Какво, по дяволите, Ава? Добре ли си?
– Слава Богу… ти си се изкъпал – изпъшка тя, подпря ръце на коленете си и го изгледа с критичен поглед. – И зъбите… измити? Задраскай това, ти си Форд….Трябва да са.
Бяха. Разбира се. И изчистени с конец.
– Какво става?
Още едно задъхване, а след това тя го издърпваше от стола му.
– Тя е тук. Брин. Червенокосата, чиято снимка може би случайно изрових в телефона ти. Опитвах се да ти се обадя. Тя е в кръчмата зад ъгъла. Работи. Защо, по дяволите, телефонът ти седи пред входната врата, Форд!

***

Добре, значи сега я е видяла. А Мич нямаше никаква шибана представа, защото не само че Форд определено не беше забравил Брин, но и беше адски ясно, че да я види няма да е достатъчно. Господи, тя наистина беше тук. Не беше напускала града. Не се беше преместила през половината страна, за да го остави зад гърба си заедно с всичко останало, което искаше да остави зад гърба си.
Форд се опита да преглътне покрай камъка, заседнал дълбоко в гърлото му, но единственото, което се получи, беше това сухо задушаване, което доказваше колко далеч е стигнал. По дяволите, той едва успяваше да прокара въздух покрай него. А думи?
Никакъв шанс. Още не.
А и не беше проблем, докато гледаше как Брин се смее с блондинката зад бара, докато тя избърсваше една маса в почти празната кръчма. Косата ѝ беше вдигната на див възел на върха на главата, а няколко къдрици се виеха меко около лицето и ушите ѝ. Изкушаваше го да докосне това, което не можеше да има.
Тя все още не го беше видяла, така че той имаше поне още няколко секунди, за да събере мислите си. Да измисли как да я спечели обратно.
Вратата се отвори зад него и миг по-късно сестра му се блъсна в него с трясък и хриптене.
– Крещях ти да чакаш!
Очите на Брин се насочиха към него, а устните ѝ се разтвориха от задъхване.
И тогава Форд се провираше през празните маси, като смътно осъзнаваше, че сестра му му казва, че ще поседи само за минута. Брин не помръдна, просто следваше напредъка му, докато не застана пред нея, казвайки на пещерния човек, че не може да я притисне към себе си и да вземе устата ѝ, сякаш му принадлежи. Сякаш тя го притежаваше.
Вместо това той се задоволи да докосне ръката ѝ с едно от онези приятелски, неловки разтривания и стискания, които го караха да се чувства като игра, която в този момент беше напълно извън възможностите му.
– Брин, изглеждаш добре.
Красиво. Великолепно. Адски секси в друга тениска и дънки.
Тя изглеждаше като следващия му дъх.
Потривайки ръце по изрязаната черна престилка, вързана около кръста ѝ, тя му подари онази срамежлива усмивка, която винаги го убиваше.
– Не… Не знаех, че ще видя… Ако знаех… – Тя прекъсна с избрана експлицитна фраза. Такава, която тя дори не се опита да поправи.
Боже, той обичаше тази нейна уста.
Когато очите ѝ отново срещнаха неговите, тя наклони глава настрани и се усмихна.
– Благодаря ти. Радвам се да те видя.
Той огледа ресторанта.
– Имаш ли минутка да поговорим?
Тя кимна.
– Моята секция е празна.
Какво правеше тя на такова място?
Какво правеше в Чикаго?
– Случи ли се нещо със „Селтикс“ или с мачовете на TNT? Мислех, че… – Гръдният му кош сякаш беше на път да се превърне в Брус Банър, сякаш не можеше да побере това, което се случваше в него. Само че това не беше метаморфоза, предизвикана от ярост.
Това беше Брин.
– Мислех, че си се преместила в Бостън.
– Какво? Не. Искам да кажа, че се изнесох от апартамента си, да. Не се чувствах комфортно да живея в твоята сграда след всичко.
Тя отвърна поглед, но не и преди той да види проблясъка на болката в очите ѝ. Болка, която проряза душата му. Но тя бързо я прикри и после му се усмихна обратно, а очите ѝ бяха светли.
– Преместих се в едно жилище на няколко пресечки по-нагоре в Норт Оноре. Няколко момичета се опитваха да запълнят една свободна стая. За пръв път в живота си усещам, че мога да имам съквартиранти, така че се получи. И това – добави тя, притискайки ъгълчето на престилката си и правейки малък реверанс.
– Това е просто нещо допълнително, за да запълня времето си. Исках да съм заета.
– Заета.
Тя си пое дъх и огледа мястото.
– Това е чудесно място за работа. Приятни хора. Всъщност тук си намерих много приятели.
Форд се опита да се усмихне, но знаеше какво всъщност прави Брин там. Работеше, за да му се изплати. Вероятно затова се беше преместила и на място със съквартиранти.
Беше ѝ казал, че не иска парите ѝ. Те не означаваха нищо за него.
Господи, тя беше упорита.
Беше съвършена.

***

Имаше чувството, че между тях има километри разстояние. Твърде много за начина, по който Брин искаше да го докосне. Не можеше да повярва, че той е тук. Най-накрая стоеше пред нея, след като тя на практика беше обикаляла улиците на Уикър Парк във всеки свободен момент с надеждата да се сблъска с него отново. С надеждата, че ще е както през първите седмици.
Но тя знаеше, че има вероятност никога повече да не бъде така.
– Щастлива ли си? – Попита той.
Тази минута? Да види прекрасното му лице пред себе си? Определено.
Но като цяло? Тя си пое дълбоко дъх и му каза истината, защото ако някога се надяваше да има още един шанс с този мъж, нищо друго нямаше да свърши работа.
– Да и не – започна тя несигурно. После се усмихна. – Ето, нека се махнем от пътя. Отзад има малко уединение.
Форд вървеше с нея, а ръката му леко се полюшваше на гърба ѝ, докато тя обясняваше.
– В някои отношения последните няколко седмици бяха най-хубавите в живота ми. Невероятно е да мога да говоря с майка ми или с Мики и да не се притеснявам какво ще чуя за баща ми. Гледам на нещата около мен, на хората, които срещам, и вече не си казвам да не свиквам с тях. Не се чувствам така, сякаш трябва да държа приятелите си на разстояние. – Тя притисна длан върху мястото в гърдите си, което почти се беше пръснало от емоции, и прошепна: – Невероятно е, Форд.
Той ѝ се усмихна, но усмивката не стигна до очите му, когато отговори.
– Трябваше да имаш това през цялото време. Съжалявам, че не успях да направя нещо по-рано.
Тя поклати глава, като се насили да задържи погледа му.
– Не е като да съм ти дала голям шанс.
– Това не означава, че все още не мога да искам да е било различно за теб. И за двама ни.
Тя кимна с глава, за да го разбере, и се осмели да погледне още веднъж в дълбоките мокасови очи.
– Мисля, че съм приключила с желанието нещата да бъдат различни. Не мога да променя това, което се случи. Не мога да вземам решения, различни от тези, които взех – макар че – тя преглътна трудно, защото това беше една част от истината, която Форд трябваше да чуе, – ако някога отново имам избор като този, бих избрала по различен начин. Бих избрала нас.
Мускул в челюстта на Форд потрепна и той погледна към ресторанта.
За изхода ли проверява? Зачуди се тя, а сърцето ѝ се сви при тази мисъл. Трябваше да му разкаже останалото, преди да е изгубила възможността си.
– Но въпреки че съм приключила с пожеланията за неща, които не мога да променя, не съм се отказала да си пожелавам бъдещето.
И да, сега тя отново имаше вниманието му. Тези дълбоки, тъмни очи бяха втренчени в нейните, все още твърде затворени, за да ги прочете, но той слушаше.
– Какво си пожелаваш, Брин? – Попита той бавно, а дълбокият му глас беше толкова тих, че тя усети как се разнася из нея.
– Пожелавам си всичко, Форд – прошепна тя, а емоцията затрудняваше думите. – Ти и аз. Щастливото бъдеще, за което говореше. Онова, в което не вярвах, но сега вярвам.
Тя посегна към ръката му, усещайки как мускулът се напряга под ръцете ѝ.
– Знам, че заради това, което направих, ти не вярваш, но…
– Брин – започна той, опитвайки се да я прекъсне, но тя не можеше да му позволи.
– Готова съм да отделя време, за да ти го докажа. Притесняваш се, че ще избягам, че в основата си никога няма да се променя. Но Форд, аз вече се променям.
Той се приближи с една крачка, навлизайки в личното ѝ пространство. Веждите му бяха изтеглени напред, а очите му бяха по-тъмни от всякога, когато ги е виждала.
– Недей.
– Не се плаши – не се променям заради теб – побърза да каже тя. – Променям се заради себе си. Защото искам да имам корени. Искам хора в живота си, дом и дреболии. Искам късните нощи, мързеливите сутрини и бутането на количката в магазина за хранителни стоки заедно. Искам да организирам барбекюта, на които да идват всичките ти луди приятели и роднини, а след това искам да се включа в олимпиадата по сглобяване на мебели и искам да спечеля. Искам домашен любимец, въпреки че да имаш такъв ме плаши до смърт, но знам, че ако го имаш с мен, ще успеем да го направим щастлив. И някой ден искам да имам най-висшестоящата в класацията, красива тъмнокоса спортна луда, която да ме нарича мама. Искам да се защитаваме взаимно. Да се изправяме пред предизвикателствата, които животът ни подхвърля, и понеже вярвам в нас, да знаем, че ще излезем по-силни. Искам всичко това – и го искам с теб, Форд.
– Искаш ме? – Каза той бавно, а погледът в очите му беше напълно неразчетен.
– Да. Липсваш ми. Както никога не ми е липсвало нищо друго в живота ми. И те обичам, както в деня, в който се запознахме – само че дори повече от това. Но – тя пое дълбоко дъх, – ако не ме обичаш отново, ако са се случили твърде много неща и аз вече не съм това, което искаш за живота си, искам също така да знаеш, че ще се оправя. – В крайна сметка. По някакъв начин. Тя се надяваше. – И винаги ще ти бъда благодарна за това, че направи истински живот възможен за мен.
– Брин, не искам благодарността ти. Това не е…
– Знам, знам – увери го тя и отново го прекъсна, защото с всяка изминала секунда отчаянието ѝ да направи всичко, да каже всичко, което може да направи, нарастваше. – Просто за мен е важно да го знаеш така или иначе. – Тя прехапа устна и срещна очите му. – Видя ли тази молба за приятелство, която ти изпратих във Facebook?
Форд примигна, а брадичката му се отдръпна назад.
– Аз… не използвам Facebook. Сестра ми веднъж ми създаде акаунт, но не знаех, че все още съществува.
– Добре, така че предполагам, че това е някакво облекчение, защото когато не получих отговор, бях малко нервна. А и не е нужно да използваш Facebook. По дяволите, аз никога не съм го използвала преди. Най-вече защото не ми харесваше идеята там да има твърде много информация за мен. Не исках Дани да може да види кои са приятелите ми. Не исках… ами, знаеш. Но сега имам петдесет и седем приятели и… – Форд провери телефона си, а палците му се движеха по екрана със светкавична скорост.
Тогава от джоба на телефона на Брин се появи известие.
Телефонът можеше да почака. И за двамата. Поставяйки ръката си върху неговата, тя изчака да вдигне поглед. И когато той го направи, тя беше готова да влезе в играта.
– Обичам те, Форд. Моля те, дай ми ша…
– Брин – каза той, гласът му беше груб, настоятелен, сякаш искаше да я спре. Но тя нямаше да спре, докато не му даде всичко. Разголи се.
– Вярвам ти. Доверявам ти се с всичко, което съм, и с всичките си надежди и мечти за нашето бъдеще.
– Брин, спри…
Тя не можеше.
– И без значение колко тежки са нещата, никога повече няма да си тръгна. Защото ти ми даде възможност да повярвам. Да вярвам в нас. Да вярвам във всичко. Аз…
Форд изпусна ръмжене на неудовлетвореност, достатъчно дълбоко, че Брин трябваше да спре. Той беше ядосан, а може би просто беше приключил със слушането на това, което не искаше да чуе. Светът на Брин сякаш се разпадаше, когато ръцете му се загребаха обратно в косата и точно когато беше сигурна, че той ще се обърне и ще си тръгне – той посегна към нея. Задържа погледа ѝ, докато я хващаше отзад за врата и я целуваше.
О, Боже, той я целуваше. Наистина я целуваше, по онзи начин, който беше силен и добър и който тя не искаше да свършва. Това не беше сбогуване. Онези целувки бяха нежни и сълзливи, докато тази целувка беше… всичко.
Пръстите ѝ се вкопчиха в предната част на ризата му, докато той я придърпваше изцяло към себе си, за да може да го усети, твърд и истински, върху корема и гърдите си. Устните му се движеха горещо по нейните, ръката му се стегна около талията ѝ, а пръстите му намериха път към косата ѝ.
Той се плъзна покрай разтворените ѝ устни, опита я с едно движение на езика си – и светещите зелени пеперуди на гама-лъчите се върнаха.
Една врата се затвори отдалеч. Гърбът ѝ срещна нещо твърдо и тялото ѝ започна да се движи само по инстинкт. Коляното ѝ се плъзна по външната страна на крака на Форд, ръцете ѝ стигнаха до косата му, болните ѝ гърди се притиснаха по-силно в гърдите му.
И тогава с накъсано проклятие Форд се отдръпна. Погледна я в очите и прокле отново, преди да се върне за още една истинска целувка. Този път, когато той се отдръпна, тя беше тази, която скъси разстоянието. Беше отчаяна от топлината му. За още едно доказателство, че той не е приключил с нея.
Но той хвана бузата ѝ с голямата си длан, погали лицето ѝ, докато търсеше очите ѝ.
И тогава, като слънцето, което изгрява след най-дългата нощ, усмивката му беше там. Малко крива, но много щастлива. Всичко, което сърцето и душата ѝ бяха чакали и се бяха надявали през последните дълги седмици.
– Извинявай, скъпа, просто не можех да чакам още минута.
Брин се усмихваше, онези напиращи, твърде емоционални сълзи сега се стичаха по бузите ѝ.
– Това е добре, нали?
Смеейки се, той я погали по бузата.
– За мен е. – После бръкна в джоба на дънките ѝ и извади телефона ѝ. – Провери съобщенията си.
Брин се вгледа в устройството, озадачена защо ѝ го подава.
Но след това той го включи с палец и тя видя известията във Facebook.
Първо, Форд Майерс беше приел молбата ѝ за приятелство.
И второ – тя погледна към Форд, веждите ѝ се изкривиха, дори когато усмивката силно се напъха в устните ѝ.
– „Фейсбук“ иска да потвърди, че сме „във връзка“.
– Дали сме? – Попита той и се наведе, за да целуне врата ѝ, бавно и влажно. – Кажи „да“, Брин. Моля те.
Сърцебиенето ѝ се ускори, докато той се задържаше там, дразнейки чувствителната кожа с устните, езика и зъбите си.
– Форд, ти се държиш така, сякаш – о, Боже – се опитваш да ме убедиш, вместо аз да се опитвам да те убедя.
Още едно декадентско остъргване на зъбите му и тя изтръпна, като се вкопчи в раменете му.
– Имах пълното намерение да се опитам да те убедя. Имах план и всичко останало. – Той облиза ухото ѝ.
– План?
– Щях да те съблазня. – Големите му ръце се спуснаха надолу по страните на тялото ѝ, като преминаха по талията ѝ, а след това се насочиха към бедрата ѝ, като палците му се забиха в малките чувствителни кости, които леко се издаваха. – Да те изморя по всякакъв начин. Имам нужда да ми дадеш още един шанс и нямаше да играя честно, за да го получа.
При това тя отдръпна главата си назад.
– Аз да ти дам още един шанс?
Той наведе глава към нейната.
– Бях толкова ядосан, толкова уплашен, Брин. И това ме направи толкова шибан глупак. Ти си единствената жена, която някога съм обичал. Единствената, която някога съм искал напълно. И когато най-накрая, най-накрая имах шанса наистина да те имам – аз го захвърлих в един шибан пристъп на гняв.
Тя се опита да му каже „не“, че е имал пълното право на това, което е почувствал онази нощ. Че го е излъгала. Предала е доверието му отново и отново. Показала му е, че когато чиповете са били на земята, инстинктът ѝ е бил да си тръгне. Дори и да е имала за цел да го защити. Само че гърлото ѝ беше твърде свито за думи и единственото, което можеше да направи, беше да притисне ръка върху сърцето му и да поклати глава.
– Брин, исках да си те върна. Да те помоля за още един шанс, преди седмици. Да ти кажа колко съжалявам. Но после ти се изнесе от апартамента си и аз помислих, че си приела работата в Бостън. Че може би трябва да те пусна.
О, и начинът, по който каза последните думи, сякаш едва успя да ги задуши.
– Но това се промени, когато разбра, че все още съм тук?
Той се засмя без чувство за хумор.
– Не съвсем. Опитах се да те оставя да продължиш напред, но с всеки изминал ден не-битието с теб беше все по-лошо. Тогава снощи се пречупих. Не можех да изкарам още един ден, без да се опитам да те спечеля обратно.
– Какво искаше да направиш?
Отново посегна към телефона си и извади имейл с потвърждение за билет за мача на TNT във Филаделфия, на който тя трябваше да работи след две нощи. Със седалка на около метър и половина от мястото, където щеше да стои тя.
– Как се сдоби с този билет? – Никой не можеше да спечели този билет.
– Казах ти и преди, че съм находчив човек с много хъс, когато става дума да получа това, което искам. И искам още един шанс с теб. Само че този път се кълна, че няма да позволя нищо да застане между нас отново. Не мога да те загубя, Брин. Обичам те.
И после отново я целуна, ръмжейки срещу устата ѝ колко много я обича, колко много му липсва. Как никога нямаше да я остави да си отиде. Тя беше бездиханна, дърпаше ризата му, закачаше коляното си за бедрото му и се люлееше в…
Чук, чук, чук.
Брин спря, а очите ѝ се разшириха.
Заведението.
Беше забравила къде се намират и дори не осъзнаваше… Чакай – как се бяха озовали в склада?
Форд ѝ се усмихваше.
– Пак си загубила следите?
– От колко време сме тук? – Прошепна тя, ужасът се смеси с радостта ѝ и някак изплува от гърдите ѝ като смях.
– Имам… не, почакай, известието от Facebook. – Форд грабна телефона си, а после направи физиономия. – Това няма значение.
– Какво? – Изпищя тя.
Но после Форд беше взел ръката ѝ в своята, преплете пръстите им и я придърпа обратно към гърдите си, за да може да се усмихне в лицето ѝ.
– Всичко, което има значение, е следното. Каквото и да се случи, аз ще бъда с теб.
И така, вече беше по-добре. Тя се усмихна и се надигна на пръсти, така че той да я целуне. Беше бърза и сладка, но не достатъчна, но по-късно щеше да има още. Когато смяната ѝ свърши и те останат сами, а бъдещето, което най-накрая се осмели да си пожелае, се очертае пред тях.
Чу се още едно почукване и Форд отвори вратата.
– Трябваше да знам.
Ава стоеше там, скръстила ръце, с потупващи се пръсти и самонадеяна, доволна усмивка на лицето. И престилка, вързана около кръста ѝ?
– Съжалявам… добре, не съвсем, но управителят малко се притесни. Дори и когато аз му вдъхвах своя значителен чар. – Тя се обърна към Брин. – И така, обичаш ли го?
Брин се усмихна, почти се пръсна от радост.
– Обичам го.
– Най-накрая сестра! – Стройните ръце я обгърнаха и дъхът на Брин изстина, когато Ава изпищя: – И вече ми дължиш много, защото току-що взех смяната ти вместо теб. Ще бъдем най-добри приятелки. Напълно мога да кажа, че не ти е гадно.
Брин се засмя, а сърцето ѝ все повече олекваше – до момента, в който Форд я придърпа обратно към гърдите си, обгръщайки я с ръце в притежателна прегръдка, която усещаше твърде добре.
– Спокойно, Ава, не я отблъсквай, преди да имам възможност да го направя официално.
Смехът спря и Брин погледна през рамо, очаквайки Форд да направи някаква глупава физиономия. Само че това, което видя, изобщо не беше шега. Форд се взираше в малката си сестра, напълно сериозен.
Обръщайки вниманието си обратно към нея, чертите му се смекчиха.
– Страхуваш ли се?
Брин потърси отговора дълбоко в себе си и когато го намери, му каза безрезервната истина.
– Дори не е близо. Обичам те. И съм вътре.

Назад към част 24                                                    Напред към част 26

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *