Глава 7
– Хей, мога ли да поговоря с теб за секунда, Форд? – Брин попита с тиха молба, докато баскетболистите – нейни приятели – се шегуваха за дългогодишната ѝ връзка с момчето от Милуоки. Момчето, с което беше от гимназията.
По дяволите. Приятел.
Същото гадже?
Господи, възможно ли е това? Винаги беше смятал, че е срещнала някого, когато се е прибрала у дома след първия семестър. Че е била млада и импулсивна, и по дяволите, никога не си беше помислял, че той всъщност е този глупак, който забива нокти в момичето на някой друг.
И да, не беше ли това прекрасно откровение.
Искаше му се да е изтръпнал. Щеше да се радва на някоя от онези реакции на черупков шок, които да надделеят над сетивата му, но вместо това напълно осъзнаваше суровото, разрушително чувство, което се зараждаше в червата му и се разкъсваше право нагоре към центъра на гърдите му.
Не се помръдна от мястото, където беше застанал до нея на билярдната маса, но когато Форд погледна в тревожното ѝ лице, сякаш между тях изведнъж се бяха вклинили хиляди мили. Сякаш тя беше петно, което той едва разпознаваше.
– Сложничко, а? – Попита той, а после прецени, че има по-голям шанс да измъкне истината от тези прями стрелци, отколкото от жената, която беше готова да легне в леглото му преди седмица, обърна се към групата и запечата на лицето си безгрижна усмивка.
– Не, не се познаваме толкова добре. – Очевидно. – И така, дългосрочно, а? Трябва да е доста сериозно.
Брин дръпна ръкава на ризата му, но трябваше да чуе това.
Русото момче, за което беше почти сигурен, че е представено като треньор, а може би беше асистент – по дяволите, ако можеше да следи – се втурна в движенията на Бионсе с вдигната ръка, въртейки я напред и назад.
– Господин Мейсън по-добре да ѝ сложи пръстен.
Треньорът/асистентът/както и да е човекът го работеше, правеше танца, докато останалите от групата го разсмиваха. Всички, с изключение на него и Брин, която казваше името му по-настоятелно.
Само че вниманието на Форд се беше стеснило до една-единствена остра точка. Той се наведе напред и се засмя, наистина се засмя, преди да изпъчи глава към танцуващия човек.
– Казахте Мейсън? Фред Мейсън?
– Да, точно така.
– Форд – подкани го Брин, като вече не се притесняваше от дискретността.
Той се усмихна в разкошното ѝ лице, а суровата рана в центъра му се замени с туптящо в гърдите удовлетворение, по-мощно от всичко, което бе изпитвал досега.
Беше се върнал пред общежитието на Брин, сърцето му туптеше силно, докато усещаше притегателната сила на устата, която го караше да се смее и да гадае през целия ден. Искаше да я целуне. Искаше да предяви претенции точно там и тогава, защото това момиче беше невероятно.
Устните ѝ се отдръпнаха от треперещ дъх.
– Фред – прошепна тя, навеждайки се към него – а той се отдръпна, смехът му избухна по-бързо, отколкото можеше да го сдържи.
– Кой е Фред? – Попита той, като получи солидно коляно в егото, заради начина, по който беше казала „Фред“. По дяволите, нямаше търпение да чуе как „Форд“ се изплъзва от устните ѝ по този начин.
– Мислех, че си казал, че се казваш Фред. Фред Мейсън. Ти каза, че се казваш Фред!
Добре, и на него му харесваше, че тя действително застава толкова твърдо зад убеждението си, че е забравил собственото си име. Макар че според начина, по който се беше заела с него, това беше възможно.
За втори път този ден той протегна ръка, като му хареса колко малка беше нейната, когато му я подаде.
– Форд Майерс. Приятно ми е да се запознаем.
Сега, когато стоеше в този твърде луксозен нощен клуб с Брин до себе си, която изглеждаше така, сякаш иска да зарови главата си в дупката, той подаде сигнал на сервитьорката и поръча рунд напитки. Щеше да остане за известно време.
***
– О, да, Фред – обяви Форд, като изрече името, сякаш току-що се бе върнало в съзнанието му. И изглеждаше твърде доволен от себе си в този процес. Изглеждаше твърде добре.
Никога не го беше виждала в нещо подобно на панталона от въглен, който прилепваше и висеше точно както трябва, и черната риза, която беше оставил разкопчана на врата. Беше странно да види Форд така облечен. Изглеждаше толкова изискан и стилен – макар че сега, когато се замисли, дори обикновените дрехи, с които го беше виждала през последната седмица, също бяха доста стилни.
Той винаги изглеждаше добре. Удобно.
Изкушаващо.
– Мисля, че вече си го спомням.
Разбира се, че се сети.
И дали това беше нещо добро или лошо, Брин не беше съвсем сигурна. Разбира се, убиваше я мисълта на Форд, че е имала връзка с друг, когато се беше върнала в апартамента му преди седмица. Въпреки че се беше постарала да го накара да повярва, че точно такава е била преди десет години, идеята той да повярва в това сега? Тя не можеше да го понесе.
Но алтернативата?
Форд да знае, че е използвала името, което е смятала за негово, за да създаде измислено гадже? Да, щеше да има какво да обяснява.
Само че не и докато Форд не спре да се усмихва, сякаш току-що е спечелил от държавната лотария.
– Някой да ме запознае с подробностите за Фред – подкани той, кръстоса ръце на гърдите си и се облегна на билярдната маса, за да се настани удобно. – Мина доста време.
Брин зарови лице в телефона си, прелиствайки календара си и проверявайки имейли, които бяха проверени преди дни. Неудобството изгаряше гърлото и бузите ѝ, докато тези момчета, спортисти, грубияни и екип, които тя познаваше от години, разказваха всяка кървава подробност.
– …висок и тъмен…
Да, и това беше.
– …с очи като „разтопен шоколад“…
Тя не беше казала това. Освен ако не беше онази нощ, когато научи урока си за шотовете с текила. Вероятно тази нощ. От два дни беше с махмурлук.
– …страшно умен програмист…
Точно така. Няма връзка.
Тя щеше да умре.
– …най-хубавият човек на планетата…
Вярно. Дори и да се наслаждаваше на дискомфорта ѝ.
– …прекалено дълги крака, за да може да се качи където и да е на задната седалка на колата си…
Боже, това беше епично унижение. Къде беше ТАРДИС на доктор Кой, когато имаше нужда от бягство? Когато Форд стрелкаше погледите ѝ, докато се трупаха красноречиви подробности – части, толкова специфични за него, че нямаше как да ги подмине като съвпадение.
– …срещи в игралната зала…
– …пикници на покрива…
– …тя знаеше, че го обича още от първия ден…
С последното и беше достатъчно. Понечи да се отдалечи, но се спря при усещането, че ръката на Форд се сключва около китката ѝ. Той се надигна в цял ръст и завъртя тялото си така, че да говори само на нея.
– Изглежда, че този Фред е някаква находка – каза той и очите му се втренчиха в нейните. – Жалко, че ще се разделиш с него.
***
Брин изчезна в момента, в който той освободи китката ѝ. Посочи телефона си с пресилена усмивка, която никой освен него не забеляза, а след това практически потегли към салона в далечния край на ВИП секцията.
Той се отдръпна и попита по-разговорливо дали сериозно е била с този Фред толкова дълго време.
– Да, даваме ѝ доста зор – засмя се той, – подиграваме се с него, защото в повечето случаи тя е доста стисната по отношение на него. Но налейте в нея няколко питиета и тя ще започне да разправя.
Форд огледа няколко от играчите, които бяха потънали в собствен разговор.
– И така, тези момчета. Момчетата от отбора. Тя никога не е…
Той дори не беше довършил въпроса, когато беше прекъснат от изблик на смях. След като си пое дъх, треньорът поклати глава.
– Дори не е близо, човече. Разбира се, всеки път, когато имаме нова кръв без пръстен на пръста си, има обичайното горещо преследване, което можеш да очакваш. Брин е секси като всички, умна е като камшик, не се прецаква и със сигурност може да се държи с големите момчета. Но няма смесени сигнали с тази. Никакви залъгалки. И по дяволите, половината отбор я смята за по-малка сестра – така че не се притеснява.
Да, той виждаше как това работи. Защо това, че е на разположение, може да компрометира динамиката, която тя не искаше да рискува. Така че може би измислянето на връзка имаше смисъл. Но частта за използването му като шаблон за този измислен мъж? Е, това само потвърждаваше, че той не е излязъл изцяло от главата ѝ. Както тя никога не беше излизала от неговата.
А планът му да ѝ даде време да свикне с идеята да са заедно, да изчака, докато тя сама прояви привличане? Не и след това. Няма как.