***
Тя въздъхва, поема отново управлението и се отказва от опитите да ме убеди да участвам в лотарията. Очите ѝ попадат на Уиндър, който се рови в задните си части, изваждайки бельото си.
Тя открито се подиграва:
– Търсиш злато ли там вътре, Уиндър? Престъни. Никой не иска да вижда това!
Момчетата пред нас се подсмихват, преди Уиндър да се обърне с лице към нас, а бельото му вече да е свободно от задника му.
– Мислите ли, че е бил там горе с другите днес? – Пита той.
– Кой? – Отговарям аз.
– Очевидно Ноа Сандс.
Подигравам се и поклащам глава.
– Няма как. Ноа е твърде важен, за да бъде поставен в опасност по този начин. Сивите плащове щяха да са на крак, ако той беше там.
– Това е жалко – въздъхва Тий. – Винаги съм се чудила как изглежда. Всъщност, като се замисля, може би е по-добре да не е бил там днес. – Тя поглежда надолу към мръсното си и потно тяло. – Не изглеждам точно по най-добрия начин.
Уиндър поглежда към Тий.
– Ако Ноа беше там днес, щеше да поправи лотарията така, че ти със сигурност да спечелиш, Тий. Ти си възхитителна. Дори цялата потна.
– Тя се изчервява, когато той ѝ прави комплимент. Винаги се изчервява, когато той ѝ прави комплимент. А той винаги го прави. – И дори ако Скар сложи номера си и спечели, той вероятно ще поиска да се повтори – добавя той.
– Ей! – Извиквам. – Какво трябва да означава това? Какво не е наред с мен?
– Нищо. Ти си добре. Но имаш такъв поглед…
– Какъв поглед?
Кас се обръща и се усмихва.
– Поглед, който казва – кажи или направи нещо нередно и ще ти отрежа главата, за да мога да играя футбол с нея. – Всички леко се засмиват. – Обикновено отблъсква хората.
– Представяте ли си Скар да е любяща съпруга? – Пита Уиндър Кас.
– По дяволите, не! Тя е прекалено злобна. И винаги е покрита с вътрешности на зомбита. Това е като нейния парфюм. Гниеща плът и сгъстена кръв. – Кас подушва въздуха, докато останалите се смеят. – Без обида, Скарлет.
– О, не се обиждам, по дяволите. Да ви еба майката. Аз съм удоволствие. И не мириша. – Подушвам и почти се задавям. – Е, днес не се брои. Днес е гореща вълна, ден за оценка и всички миришем. Така че…
Старейшината надава висока свирка и посочва на изток, където иззад една стара сграда към нас се запъва клас три.
Той се обръща на коня си и ме поглежда.
– Още кървиш?
Избърсвам ръка под носа си и там все още има малко мокра кръв. Въздъхвам и кимвам, като хващам юздите на Ханзо, преди да го ритна.
Привличам съществото. Така че мой дълг е да го потуша. Докато яздя, ребрата ми изкрещяват от болка. Звукът от копита, които се спускат към мен, ме кара да се обърна. Очаквам да видя Кас. Но това е Старейшина Осем.
– Добре ли си? – Пита той, поглеждайки към страната ми.
– Добре, Старейшино.
– Ездата ти е по-слаба отдясно. Ранена ли си?
– Не, старейшино.
– Хлапе, кажи ми…
Разкопчавам меча си, ритам Ханзо и потегляме в галоп, оставяйки го в прахта. Това е лесно убийство. Бързото замахване води до отстраняване на главата, а бързият шиш спира челюстите му да се вкопчат. Връщам се при Старейшината, който търпеливо ме изчаква да свърша. Той вдига ръка и аз спирам. Останалите продължават, но ни наблюдават.
Старейшината изглежда ядосан.
– Имаш нараняване и го криеш. Защо?
– Нямам никакво нараняване, Старейшино.
– Видях само част от битката между теб и клас две. Беше ли ранена, преди да дойда?
– Не – настоявам хладнокръвно.
– Защитаваш някого? – Той издава една подигравка, докато аз мълча. – Ако те видя отново да си стискаш страната, ще отидеш направо на лекар, когато се върнем. Разбираш ли?
– Ще ме запишат…
– Тогава би трябвало да помислиш за това, преди да се нараниш. – След миг взиране той добавя: – Ако утре сутринта все още те боли, ела при мен. Ще видя дали мога да помогна.
– Това ще се отрази ли на знака ми?
– Не, ако си държа устата затворена, няма да се отрази. – Той кимва към останалите. – Върви. И язди спокойно.
– Благодаря, старейшино.
Той мърмори, преди да потегли.
След час безсмислено говорене и болки в задниците Стената се вижда и всички въздъхваме с облекчение.
Наистина е готово. Свършихме последната си задача и времето ни като кадети е почти приключило.
Скоро ще станем истински войници и ще сменим тези кафяви палта с официалните цветове на армията.
Всичките ни коне ускоряват темпото си. Те също като нас искат да се приберат у дома, за да си починат и да хапнат. В средата на Стената има голяма желязна врата, която може да се отвори само отвътре. На всяка врата, изработена от чугун, са изобразени две гигантски V-та с набор от елегантни крила зад тях.
Емблемата на Веригата.
Тези врати са единствения вход към Пристанището.
Зелените плащове работят по системата от шайби, като отварят вратите за нас. От силното скърцане на зъбните колела зъбите ми се разклащат. Влизаме и те се затварят зад нас. Посрещат ни у дома с веселите аплодисменти на хората, които живеят тук като цивилни. Те винаги се събират, когато кадетите се връщат от последните си задачи. Наоколо са разхвърляни сиви плащове, които патрулират сред тълпите. Всички ги поглеждат нервно, като внимават да не задържат погледа им прекалено дълго. Те са брутални копелета, които издирват всяка престъпна дейност и следят виновните да бъдат наказани. Използвам свободно израза „престъпна дейност“. Винаги съм се възмущавала от факта, че когато ги видим, се чувстваме по-скоро параноични, отколкото защитени. В края на краищата те би трябвало да ни защитават, нали? Един от друг. От самите нас. От мъртвите. Но е трудно да се доверим на група хора, чиито лица никога не виждаме. Които търсят повече наказание, отколкото вина. Които носят дебел кожен камшик на бедрото си, изцапан с кръв. Докато бавно преминават през тълпата, онези, покрай които минават Сивите плащове, свеждат глави и държат очите си твърдо надолу. Една грешна дума. По дяволите, един погрешен поглед и скоро ще усетите камшика. Цивилен. Кадет. Черни или червени плащове. Няма значение. Единственият авторитет, пред който отговарят, е Ноа. И до известна степен на Старейшините. Те не могат да накажат Старейшина.
Но могат – и го правят – да наказват останалите от нас.
Щастливо.
Не бихте могли да имате два по-различни пейзажа. Вътре в стената всичко е обгрижвано с най-голяма грижа и отдаденост. Има зелена трева и буйни дървета. Цветя и плодове. Сякаш си влязъл в приказка. Тук всичко е свещено. Храната се отглежда далеч от обществеността и всичко се проверява строго. Нито едно зърно не се отглежда, без да бъде вписано в книгата. Нищо не се разхищава и никой не остава гладен. За съжаление, почти всичко е от кореноплодни зеленчуци. Проклетите репички са най-отвратителното нещо, което някога съм яла.
Имаме добитък. Но не ядем месо. Цялата кожа е от животни, които са умрели по естествен път, или от предмети, намерени отвъд стената. Всичко това е свързано с изцелението на света и уважението към природата. Ето защо е забранено изгарянето на каквито и да било горива или производството на каквото и да било замърсяване. Оттук и конете. Виждаме останки от технологиите, които света някога е имал. Телевизори. Компютри. Машини със стотици бутони и огромни пещи, които изхвърлят тонове дим в атмосферата. Дори огромни крилати конструкции, които някога са летели, и сондажни платформи, които са се спускали на километри под земята и са извличали петрол!
Всичко това играеше роля в смъртта на света. Затова сега го оставяме да изгние. Разбира се, след като взехме това, което ни трябваше.
Цивилните, покрай които минаваме, живеят в главния град в центъра на нашата оградена със стени крепост, в колиби и къщички. Те раждат бебета, обработват земята, събират вода и всичко останало, което не включва обучение и борба с немъртвите. Въпреки че ръкопляскат и се радват, празнувайки, че сме успели да оцелеем, те избягват да ни поглеждат. Всеки от тях, който държи ръката на дете, е дарил поне едно от своите потомства. Можеше да мина покрай майка ми и баща ми десетина пъти и никога да не разбера. Освен кестенявата ми коса, нямам никакви отличителни белези, които биха могли да бъдат някакъв знак за това откъде идвам. Лешникови очи. Не съм прекалено висока или забележимо ниска. Нямам родилни петна или аномалии. Но все още не съм видяла никого в града, който да отговаря на странното червено, с което се гордее къдравата ми коса.
Назад към част 9 Напред към част 11
