***
– Това, което току-що направи, е смъртна присъда.
Отстъпвам назад, твърде шокирана от случващото се и от внезапната промяна в личността му, за да измисля нещо, което да кажа или направя. Той проверява устните си. Има малко кръв.
– Ти ме удари.
– Съжалявам – прошепвам аз. – Ноа, не исках…
– Удари ме.
Получавам твърд шамар право в лицето и ме изпраща на колене с петна в зрението. Той се изправя над мен, сочи с пръст в лицето ми и в очите му се чете такава омраза.
– Ако още веднъж вдигнеш ръка срещу мен, ще те екзекутирам – предупреждава той, докато аз оставам на пода с наведена глава, а по брадичката ми капе кръв от разцепената устна. Не смея да помръдна. Не смея да кажа и дума. Оставам напълно неподвижна, дори не избърсвам кръвта. – Как смееш – казва той с нисък, заплашителен тон, който ме смразява до дъното на душата ми. – Как смееш да ме удариш. Аз съм от Бога. Аз съм вашия водач. Вашият командир. Вашият…
– Мислех, че си ми приятел.
– Ако не те обичах и те имах само като приятел, още в тази минута щях да те обеся на врата и да те хвърля от прозореца, задето ме удари.
– Съжалявам – повтарям тихо. – Не трябваше да те удрям. Но…
– Но? – Той се спуска надолу и повдига брадичката ми с пръст. Поглеждам в тъмните му очи. – Но какво? Каква е причината да ме удариш?
– Не си имал разрешението ми да ме докосваш по този начин – принуждавам се да кажа. – Това, че си такъв, какъвто си, не означава, че тялото ми е твое, за да го докосваш, както ти харесва.
– Така ли е? – Той ме хваща за ръката, вдига качулката си и ме издърпва на крака. – Ще ти покажа какво точно мога да направя с тялото ти, ако пожелая. Време е да се научиш на малко проклето уважение.
Той ме изкарва от стаята ми толкова бързо, че краката ми се спъват. Другите сиви плащове се отдръпват и ни следват, докато той ме води надолу по стълбите.
Във фоайето Тий, Уиндър и Кас са по средата на разказа за последната ни задача пред тълпа от по-млади кадети, които ги гледат със страхопочитание и държат на всяка тяхна дума. Кас вижда как ме извеждат.
– Хей! – Изкрещя той и се втурна след нас. – Какво си мислите, че правите? – Той тича след нас, навън, по стъпалата и поставя краката си между мен и Ноа и стълба за привързване. – Какво става? – Изисква Кас. – Какво направи? – Той ме поглежда с гневно намръщване. – Какво направи?
Ноа не иска да говори. Гласът му е твърде добре познат. Затова удря юмрук в лицето на Кас и го престъпва, докато той пада на земята. Ноа ме блъска в ръцете на друг Сив плащ.
– Завържи я за стълба – казва той тихо, а гласа му трепери от гняв. Сивият плащ кимва и ме води към стълба за лактите. Поглеждам към Ноа през рамо, докато ръцете ми са пристегнати около каменния стълб, така че да го прегърна. Той ме следва и застава близо до мен.
– Направиш ли това… това е всичко – предупреждавам го аз. – Аз и ти сме свършили.
Той накланя лицето си близо до моето.
– Кутията се отваря утре – казва той. Впиши номера си. И аз ще спра това.
Зад него всички се събират. Уиндър помага на Кас да се изправи на крака, но се налага и Уиндър, и Титан да го задържат. Ако Кас се опита да спре това, миглите ми се удвояват и той ще получи два пъти повече от мен. Всички знаем правилата.
Поглеждам назад към Ноа и упоритата ми жилка взема напълно връх. Сега вече не съм заключена в стая сама с него и той не може да ме докосва интимно без мое разрешение, не се страхувам толкова.
– Какво ще бъде, кадет? Сватбен пръстен? Или от камшика ми?
– Забутай годежния си пръстен там, където слънцето не грее. Ще приема камшика всеки ден. Надявам се, че това ще ти хареса. Защото това е последния път, в който ме докосваш.
Той хваща задната част на горнището ми и го разкъсва точно по средата, преди да прокара пръсти нежно по гръбнака ми. Потръпвам от отвращение.
– Не. Няма да е така. Щях да те заведа на пикник на лунна светлина на плажа тази вечер, за да отпразнуваме рождения ти ден. Но предполагам, че това е подаръка, който си избрала.
– Както казах. Ще взема камшика.
Протягайки ръка, той прави няколко крачки назад и Сив плащ му подава кафяв кожен камшик, инкрустиран с годините на нашата колективна кръв, просмукана в него.
– Десет камшика за неподчинение – извиква Командира от името на Ноа.
Оглеждам се наоколо. Кадетите стоят изправени и слагат ръце върху сърцата си. Знак на уважение. Всички знаем, че тези наказания са жестокост. А не дисциплина.
Тий се стрелва през тълпата от хора и бързо е грабната от няколко стоящи наблизо.
– Тий, затвори очи. Закрий ушите си. Не гледай, чуваш ли ме?
– СЕГА СТИГА МИНУТА! – Изкрещява Старейшина Осем и се втурва към мен. Двама сиви плащове препречват пътя му. – МАХНИ РЪЦЕТЕ СИ ОТ НЕЯ.
– Остани настрана, Старейшино. Това е работа на Сивите плащове – извика пренебрежително Командира.
– Това е моя кадет – изръмжава той. – Искам да знам какво е направила. Непослушание? Няма по-лоялен и отдаден на борбата кадет. Как не се е подчинила?
– Всичко е наред, Старейшино – казвам му аз, като държа погледа си твърдо върху него. – Всичко е наред. Моля те. Просто… не позволявай на Тий да види.
Той все още бута Сивия плащ по някаква причина.
– Кажи ми какво е направила!
– Не е твоя грижа – отвръща Командира. Ноа разгъва камшика и го удря по земята. Пукнатината, която създава, отеква навсякъде около нас и тълпата подскача. Тий надава вой като ранено животно. Още дори не е започнало.
– Старейшина Осем – моля аз. – Тий. Не я оставяй да види това! – Той се обръща и отива при нея. Лицето му е червено от ярост, но той я обгръща с ръка. Заравям лицето си в ръцете и се приготвям. Уиндър и Кас се присъединяват към Тий и Старейшината Осем. Тя заравя лицето си в гърдите на Уиндър и закрива ушите си, докато той я държи близо до себе си. Но всички останали ни гледат.
Плясък.
Свивам здраво юмруци и затварям устата си, когато камшика среща плътта ми.
Няма да крещя.
Няма да хленча.
Плясък.
Това е гореща пареща болка, която пулсира веднага щом камшика напуска кожата ми.
Плясък.
Поглеждам над ръката си. Челюстта на Кас е скована, а Уиндър държи китката му, в случай че реши да се опита да се намеси.
Плясък.
Всички настръхват.
Плясък.
Но никой не поглежда встрани.
Плясък.
Никой не казва и дума.
Плясък. Пляс. Пляс.
Ноа се втурва към мен, явно ядосан, че не го моля или умолявам да спре. Той се навежда към лицето ми, а плаща му се притиска в кървящия ми гръб.
– Сложи си номера – казва ядосано в ухото ми.
– Все още имаш още един. – Цялото ми тяло трепери. Изпитвам агония. Но няма да му позволя да го види. Няма да позволя на никого да ме види как се огъвам.
– Продължавай и се махни от мен. Ще взема още сто и пак ще ти откажа.
Той се отдръпва.
Плясък.
Той вложи много повече сила в това и аз издадох най-малкото хлипане, преди да го преглътна, така че никой да не го чуе.
Той хвърля камшика на земята и се изнизва, последван бързо от тримата сиви плащове, с които беше дошъл.
Кас стига пръв до мен. Той развързва ръцете ми и поема тежестта ми, докато се свличам в гърдите му. Тий, Уиндър и Старейшината не остават по-назад.
– Какво, по дяволите, си направила? – Пита ядосано Кас. – Ти, глупава идиотке.
– Достатъчно, Касиус – прерязва го Старейшината. – Сега не е момента. Заведи я в стаята ѝ. Скоро ще дойда с крем и лекарство, които ще помогнат.
– Обгърни ръцете си около врата ми и увий краката си около кръста ми – казва Кас – ще те нося.
Поемам обратно тежестта си и се изправям, като придържам предната част на тениската си, за да не се окажа полугола. Кръвта се стича по кожата ми, а болката ме кара да се замая.
– Мога да ходя – казвам с усилие, като избърсвам сълзите, които се разливат въпреки мен. – Не е нужно да ме носят като бебе. Аз съм добре. Поглеждам към Ноа, който ми отвръща с поглед през рамо, преди да изчезне от погледа ми.
След това повърнах по цялата земя.
***
След като гърба ми е измит, подсушен и намазан с крем от Старейшина Осем и приятелите ми, Старейшината ми подава своето „лекарство“. Бутилка уиски, която изпивам, докато гърлото ми не изгори. То отнема напрежението. Свличам се на леглото си топлес, с лице надолу, за да може гърба ми да подиша малко въздух. Те продължават да ме питат какво съм направила. Нищо не им казах. Продължиха да настояват. А аз продължавах да отказвам. След известно време момчетата си тръгват. Старейшината също. Не и преди да ми пожелаят тържествено честит рожден ден.
Насаме с Тий, тя се свива до мен на леглото, за да заспи, като стиска пръстите си за моите.
Работата е там, че това не е голяма работа. Не съвсем. Почти всеки ден гледаме как някой бива бичуван. Забележително е, че не са ме удряли по-рано, при моя темперамент. Тий не е получавала. Нито веднъж. Тя е твърде добра. Твърде мила.
Докато Тий хърка, аз не мога да мигна. Ребрата ме болят. Гърбът ми пулсира, но не кърви много. През по-голямата част от времето той се държеше настрана. Можеше да бъде и по-зле. Командирът се гордее с ударите си. Той даде на Кас белезите му. Ноа не беше толкова строг към мен, с изключение на последния. Няма да имам много лоши белези. Само ще ме боли няколко дни.
Горещо и задушно е, дори при отворен прозорец, но Тий спи спокойно за първи път от месеци. Обикновено тя се мята и върти. Последните няколко седмици бяха най-лошите. Подготовката за оценката ни беше трудна. За всички нас. Но тази нощ тя е като светъл лъч. Задачите свършиха. Всички тестове са завършени. Утре тя ще постави името си в тази кутия. Лотарията на Ноа. Но заплахите му и онази гадна жилка, която никога не съм виждала досега, играят силно в съзнанието ми. Не искам да бъда негова съпруга. Сега повече от всякога. И със сигурност не желая и Тий да бъде с мъж като него.
Единственото, което искам, е този проклет червен плащ. Заслужила съм го, по дяволите! Ноа не може да ме принуди да се откажа от него. Няма да му позволя. Никога не е имало жена с червен плащ. Никога не е имало жена, която да е нещо забележително. Казват, че няма правило, което да забранява на тези длъжности да има жена. Просто никога не е имало достатъчно добра жена.
Какви глупости.
Обръщам се настрани с дълбока въздишка. Колкото повече мисля за случилото се с Ноа, толкова повече се ядосвам. Ако беше някой друг, който ме беше целунал така, щях да му отрежа ръцете. Но сега аз съм тази, която е изложена на риск. Аз бях тази, която си изпати.
Майната му на това.
Да лежа тук и да премислям всичко отново и отново няма да доведе до нищо друго, освен да ме разочарова. Измъквам се от спящата Тий, внимателно навличам спортен сутиен, къси панталони и маратонки и излизам през вратата.
Имам нужда да прочистя главата си.
Назад към част 13 Напред към част 15
