***
Приглушеният шепот на Скай и Старейшината ме събужда от краткия ми и неприятен сън. Слънцето беше започнало да изгрява, когато затворих очи, и когато ги отворих, то едва беше изгряло. Те не забелязват, че съм се размърдала. Все още съм на гробището, свита на кълбо с качулка на лицето и глава, сгушена в свивката на ръката ми. Дясната ми страна е скована и ме боли от изкривеното положение, в което съм се навела. Тъкмо се каня да я разтегна, когато чувам Скай да произнася името ми с тих гневен шепот.
– Ако има нещо, което трябва да знаем – казва тя. – Тогава трябва да ни кажеш. В опасност ли е Скар?
Старейшината въздъхва:
– Всички сме в опасност, Скай. Ние не сме на кървава почивка тук.
– Знам, че не съм най-острия инструмент в езерото – изсъсква тя, без да обръща внимание на насмешката на Старейшината. – Но знам, че я чака нещо лошо, когато се приберем у дома, и искам да знам какво е то, за да мога да я предпазя от него.
– Ако мислиш, че това момиче се нуждае от защита, значи не го познаваш.
– Нека ти кажа какво знам за нея. – Не отварям очи. Главно защото не искам да я смущавам. А и ми е малко любопитно какво ще каже тя. – Виждала съм я сама в лицето на клас три и не съм ѝ хвърляла око. Виждала съм я да пее, докато е заобиколена от плъзгащи се и хапещи чудовища. Видях я как използва крака си, за да го спре да ме ухапе.
– Да, не беше щастлива, че си изцапа обувките – смее се той.
– Но тя дори не се поколеба и не трепна, когато пъхна част от тялото си в устата на зомби, е това, което имам предвид. Когато храната ни свърши, тя не се паникьоса. Когато си изкълчи рамото, не се оплака нито дума.
– Какво искаш да кажеш? – Изстена той уморено.
– Искам да кажа, че вие двамата не си шепнете толкова тихо, колкото си мислите, че си шепнете. Тя не се страхува от нищо тук. Но се страхува да се прибере у дома. Всеки път, когато заговорим за това, тя се стряска и напуска разговора. А настроението ѝ, откакто се обърнахме, е наистина гадно. Всички сме развълнувани, че ще се връщаме. Развълнувани сме. Но не и тя. Тя иска да остане тук. Какво може да е по-страшно вкъщи от това, с което се сблъскахме тук?
– Не е моя работа да го казвам – отговаря той. Чувам го да се изправя на крака. Надничам от качулката си и виждам как тя го хваща за ръката, за да го спре. – Предлагам ти да махнеш това – предупреждава той с ниска заплашителност, която не съм чувала много често от него.
Тя не само отказва да го пусне, но и застава нос до нос с него, изглеждайки по-твърда и сериозна, отколкото някога съм я виждала.
– Не съм израснала с приятели, Старейшина Осем – заявява тя с нисък тон, какъвто никога не бих си помислил, че е възможно да произведе. – Всички ме смятаха за странна. Всички казваха, че главата ми е в облаците. Смееха се на бялата ми коса и ме наричаха слаба, защото позволих на един от тях да ме изплаши толкова много, че да си смени цвета. – Скай ми разказа накратко историята за това как косата ѝ е побеляла. При първото си излизане навън тя била притисната в ъгъла от няколко от клас две. Почти е умряла. Изплашили я до смърт и косата ѝ загубила цвета си. – Тя е единствения човек, който някога се е отнасял с мен като с равен. Като приятел. Ще я защитя. Но не мога да го направя, ако не познавам заплахата.
– Няма за какво да се притесняваш – изпъшка той и издърпа ръката си на свобода. – Ако има нужда от помощта ти, тя ще те помоли. Но не бих искал да си поемаш дъх.
– Какво е направила на Ноа Сандс? – Пита тя, когато той започва да се отдалечава. Той забавя ход и спира, след което бавно се обръща, за да я погледне обратно.
– Какво знаеш за това?
– Той няма да остави това, което тя е направила, да мине? Страхува се от това какво ще ѝ направи, когато се прибере у дома? Чух ви двамата, преди да напуснем лагера. Както казах. Не си шепнете толкова тихо, колкото си мислите.
– Ти също – казвам ѝ, сядам изправена и спускам качулката си. Тя губи стоманената си решителност със Старейшината, когато я поглеждам. Погледът ѝ среща земята в смущение. – Никога повече не говори така с началниците си. Разбираш ли? – Нареждам.
– Просто искам да помогна – оплаква се тя.
– Тогава ми помогни да започна закуската.
– Ако Ноа представлява риск за теб, тогава ми позволи да ти помогна.
– Искаш да помогнеш?
Тя вдига глава и кимва нетърпеливо, като се втурва към мен.
– Да! Искам да помогна, Скар. Позволи ми да помогна.
– Тогава ми помогни да приготвя закуската и забрави, че някога си чувала да казваме името на този човек. Разбираш ли?
– Аз просто…
– Разбираш ли? Или не? – Скачам от надгробната плоча и я побутвам леко в гърдите. Знам, че тя само се опитва да ме защити. Умереност, Скарлет. Но ако Ноа разбере, че някой друг е открил истината за нас, няма да се поколебае да го накара да замълчи. Завинаги. – Е?
– Разбрах. Господи – отвръща тя, върти очи и рита пръстта.
Когато тръгвам към църквата, тя ме следва плътно до мен.
– Това, че си властна крава, няма да ме спре да се грижа за теб – мърмори тя.
– Знам – казвам ѝ, като обгръщам раменете ѝ с ръка. – Но ми се иска да е така. И за протокола, ти си странна. Но аз обичам странните. И също така обожавам косата ти. Майната му на това, което другите казват за теб. Ти просто се правиш на себе си, Скай. Защото си брилянтна.
Тя ме гледа с пълна сила. Поглеждам към Старейшината и виждам как той се смее на себе си, докато ни гледа как си тръгваме.
Вътре Чили и Лум разговарят. От пръв поглед – разгорещено. Те млъкват веднага щом влизам.
Чудесно. Неприятно е.
– Добре! – Обаждам се. – Закуска и после тръгваме на път.
– Все още ли отиваме на това място за цветя? – Пита Чили, отдръпвайки ядосаното си и навъсено чело от развълнувания Лум и ми показва своята престорена момчешка усмивка.
– Да. То е на няколко часа път оттук. Хвърли ми тенджерата, може ли? – Обаждам се аз. – Аз ще донеса вода от кладенеца, за да можем да започнем закуската.
Въпреки че съм протегнала ръце, готови да я хванат, Чили пъха тенджерата в ръцете на Лум и му кимва в моята посока. Той се изправя на крака, изглеждайки все така неудобно, идва и ми подава тенджерата.
– Наистина съжалявам – казва той, когато я вземам. – Не бях на място с това, което казах за твоите хора.
– Вие също сте мои хора, Лум. – Напомням му. – И аз също не бях в ред. Край на футбола с глави на зомбита. Обещавам. Казвам ти какво. Просто ще ги убия и ще им унищожа мозъците като всяко друго нормално момиче. Договорено?
– Договорено – смее се той.
– Добре. Тогава ти донеси водата и приготви закуската. – Връщам му тенджерата. – Аз ще претърся периметъра. Спах странно и трябва да разходя възлите от мускулите си.
– Всичко, за да се отървеш от готвенето, а?
– Знаеш моето мнение за нещата. – Побутвам го. – Мъжете готвят. Жените убиват немъртвите.
– Дали не го знам – засмива се той и върти игриво тенджерата, докато се разделяме.
Разходката по края на терена е добре дошла почивка от останалите. Последният път, когато бяхме тук, лагерувахме цяла седмица. Около нас има три села. Всички са с къщи и малки магазинчета, пълни с провизии. Да не говорим за прясната вода от един малък кладенец.
Следвам оградата, която преминава в жив плет, а след това във висока до кръста тухлена стена. Блажената тишина и редкия момент на спокойствие се прекъсват по начин, с който започвам да свиквам твърде много.
Някой крещи.
Паническият вик ме изпълва с адреналин и спринтирам по посока на кладенеца, където в момента Лум вика за помощ. Виждам кладенеца в средата на открито поле, както винаги. Но там го няма Лум. Никъде. Но все още го чувам. Останалите се изсипват от вратата на църквата и застават до мен, всички сме готови с различните си оръжия и всички сме напълно озадачени къде, по дяволите, е той. Аз се задъхвам. Но не от усилие. От страх. Лум е в беда и е тук? Това е смъртоносно.
– Това Лум ли е? – Пита Скай. Тя прави пълно триста шестдесет градусово завъртане и хвърля ръце във въздуха. Всичко, което виждаме, са празни полета. – Къде, по дяволите, е той?
– ЛУМ? – Извиквам. – КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ ТИ? ЛУМ!
– ТУК! ПОМОГНИ МИ! ПРЪСТИТЕ МИ СЕ ИЗПЛЪЗВАТ.
Пръстите му?
– КЛАДЕНЕЦА! – Вика той. – БЪРЗАЙТЕ!
Спринтираме към него. Идиотът е паднал в кладенеца? Излизам напред, отчаяно се опитвам да му помогна, очите ми са изцяло насочени към каменната стена на кръглия кладенец и глупаво не гледат накъде вървят краката ми.
– Идвам – казвам му. – Дръж се, Лум.
– Скар! Чакай! – Вика той.
– Идвам… О, по дяволите! – Земята изведнъж изчезва под краката ми и аз падам като чувал с тухли в капан. Протягам ръце и се хващам за всичко, което мога да хвана, за да спра да падам. Особено когато виждам какво има на дъното на тази яма. С бързо движение удрям меча си в земята и се закотвям, за да не падна повече. Срещу мен Лум виси на върховете на пръстите си.
– Добър ход, шефе. – Гласът му е напрегнат, а лицето му е зачервено от усилието, което полага, за да не се плъзне. – Бърза си с този меч. Това трябва да ти се признае.
– Е, благодаря. Какво, по дяволите, е това? Поглеждам нагоре, където в светлия навес над нас има две малки дупки.
– Някой е покрил ров с капак от клони и листа!
И двамата поглеждаме надолу.
– Какво, по дяволите, правят там долу?
Петимата от клас три долу се протягат нагоре, обвиват отвратителните си пръсти около глезените ни и започват да ни дърпат. С всяко ритане, за да ги измъкнем, ние се изплъзваме още малко.
– ХОРА?! ВЗЕМЕТЕ СИ ЗАДНИЦИТЕ ТУК! – Крещя, като затвърждавам хватката си върху дръжката на катаната. – И ВНИМАВАЙТЕ ЗА ДУПКАТА!
– Дупка? Какво…
Старейшината хваща Скай за врата и я спира да не се разбие във фалшивия под над нас. Те използват петите на ботушите си, за да го разбият и да разчистят гледката си. Докато всички ни гледат невярващо, Лум започва да се подхлъзва. Чили го хваща за китката точно преди да падне и го издърпва нагоре.
– Откъде, по дяволите, се е взело това? – Пита Старейшината.
– Страхотен въпрос – отговарям аз, все още висяща и дърпана от няколко немъртви ръце. – Да го обсъдим ли тук? Или може би бихте могли… Не знам… ДА МЕ ИЗДЪРПАТЕ НАГОРЕ?!
Той се връща към ситуацията.
– Разбира се. Извинявай, хлапе. – Той се навежда и ме вдига бързо и доста силно. Аз се издигам във въздуха и той ме оставя да се приземя на земята в неудобна купчина.
– Ау.
Но никой не ми обръща и най-малко внимание. Защо да го правят? Всички се вглеждат в капана. Присъединявам се към тях. Петимата от клас три се дърпат отстрани, бутат се и се блъскат един друг, за да се опитат да стигнат до нас.
– Някой от вас ли е изкопал това? – Питам, като поглеждам надолу към ямата.
– Не аз – отговаря Старейшината.
Лум поглежда към Скай.
– Ти ли?
– Не – казва тя, като преглъща тревожно. – Ти? – Пита Чили, който поклаща глава. Всички поглеждаме към Старейшината. Но той просто гледа в дупката подозрително, а мислите му се блъскат.
– Намираме се на повече от двеста мили от всички известни места за разузнаване. Кой, по дяволите, е изкопал това, ако не някой от нас? – Питам аз. – Някой може ли да види кървав парцал?
Всички поглеждаме. Но не можем да видим нищо.
– Кой би сложил капак на капан за зомбита? – Прошепва Лум.
Побутвам Скай и кимам към съдържанието на ямата. Тя изважда лъка си. Отнема ѝ минута, за да убие всички с много малко шум. След това Лум и Чили скачат надолу, с маски нагоре.
– Няма кървав парцал – обажда се Лум, ритайки с крака горната част на почвата. – Това не е един от нашите капани.
– Освен ако някой от тях не го е изял. Може би друга група канарчета е стигнала дотук и го е изкопала? – Добавя Чили.
Чувствам как нещо се свива в стомаха ми, докато гледам по-отблизо.
– Какво, по дяволите… – Мърморя. – Виждаш ли какво носят?
Момчетата ги обръщат. Всички са по гръб, с отворени усти, а от очите и ушите им тече жлъчка и гной.
– Това е армейска униформа.
Старейшината коленичи заедно с мен, за да ме разгледа отблизо. И петимата са в абсолютно една и съща армейска униформа.
– Ние не носим това – заявява Чили, докато Скай му помага да го изкара от капана, преди да се протегне, за да подаде ръка на Лум. Те отмятат дрехите си и свалят маските си. – Това не е облекло на свещената армия.
Тъмнозеленото, примесено със светлозелено в груба шарка, е много странно. Никога не съм виждала нещо подобно. Просто ми се стори странно, че всички носят едни и същи парцали. Но Чили е прав. Това няма нищо общо с това, което ние носим.
– Не е нашата армия, Чили – уточнява Старейшината. – Това е старата армия. Още отпреди епидемията. Всички тези момчета са войници отпреди пет десетилетия.
– Странно – казва Чили съвсем непринудено с незаинтересовано вдигане на рамене. – Искаш да отида да ги изгоря? Или да ги погребеш?
– Чили… това е повече от странно – заявявам аз.
– Как? – Пита той. – Светът е пълен със зомбита. Те са попаднали в зомби капан. Каква е голямата работа? Това е, което се очаква да се случи, когато направиш капан.
– И кой, по дяволите, е направил този капан? – Питам, като показвам с жест към капана. – Миналия път го нямаше тук и ние не сме го направили! И вижте къде е. Точно до кладенеца. И скрит? Защо да криеш капан за зомбита? Те не са паднали през покрива. Това направихме ние. Единствените дупки в него са тези, които ние направихме.
– Вероятно друга група канарчета са го направили и не са си направили труда да го запълнят. Или може би просто не сме го забелязали преди.
– Преди не беше тук, Чили. Престани да бъдеш глупав. – Той почервенява, когато му отправям обида. – Не мислиш ли, че е съвпадение, че и петимата, които просто така се оказаха в него, носят едно и също нещо?
– Понякога пътуват на групи. Не е толкова странно. – Тонът му не е толкова сигурен, когато отново поглежда към дупката, почесвайки се по тила. – Искам да кажа… какво друго би могло да бъде това?
– И защо все още носят дрехи? – Пита Скай. Тя прави жест към почти пълния чифт зелени бойни панталони на този, който е най-близо до нея. – Повечето от тези, които съм виждала, са голи или поне носят много по-малко и са в много по-лошо състояние. Но тези… – Тя се изправя и поглежда към всичките пет. – Тези дрехи не изглеждат зле.
– Мислиш за следващото си облекло ли? – Дразни я Чили.
– Ами ако съм? – Отвръща тя. – Зеленото ми отива.
Въпреки че Чили и Скай се карат отстрани, аз се изправям на крака и поглеждам към Старейшината и Лум. И тримата споделяме мълчалив поглед на дълбока загриженост за мистерията на ямата със зомбитата.
– Добре – Старейшината се държи по обичайния си начин, но с авторитетно поведение. – Момчета, идете и пригответе закуската. Скай, довърши претърсването и внимавай за още… капани за зомбита. Ние със Скарлет ще заровим ухапаните.
Всички кимат и изпълняват указанията. Връщат се заедно в църквата и си мърморят теории. След като се разчистиха, той застана близо до мен и ме погледна в очите.
– Това е много обезпокоително – казва той тихо.
– Ти ми кажи. От всички места по света, където може да се намери капан с пет сравнително чисти клас три, каква е вероятността да го намерим в обекта, в който бяхме отседнали преди няколко седмици?
– Има още три групи Канарчета. Познавам лично всеки един от техните лидери. И никой от тях никога не би излязъл толкова далеч. И никоя не прави капани като този.
– Написа ли за това място в писмото с гълъбите, което изпрати, когато за последен път бяхме тук? – Питам аз.
Той кимва бавно и двамата отново поглеждаме надолу към ямата.
– Знаеш толкова добре, колкото и аз. Това не е капан за зомбита, старейшино. Това е капан за хора. – Поглеждам го. – Това е капан за канарчета!
– Не можем да бъдем сигурни в това – казва той, явно не вярвайки на нито една своя дума. – Въпреки това. Трябва да ги погребем и да се махнем оттук. Бързо.
– Съгласна съм. Да се махаме по дяволите оттук.
Назад към част 27 Напред към част 29
