***
И никой никога не се оплаква, защото, без да звучи високопарно, Кас и аз сме най-добрите. Тук е на живот и смърт. И едно погрешно решение или лош избор може да сложи край на нечий живот. Това е бреме, което не много хора искат да носят.
Но както казах, Кас и аз? Ние сме най-добрите. А останалите ни се доверяват напълно. Както и трябва.
Никой не е умрял при нас.
И все пак.
– И така… – Казва Тий, докато всеки от тях се приближава малко към мен и Кас. – Какъв е планът?
– Придържаме се към обичайната си формация. Вие двамата – посочвам Титан и Флаш. – Вие сте разузнавачи и втора вълна. Тий, ти си нашите очи и нашият лък. Остани нависоко. Аз, Кас и Уиндър сме на земята отпред. Формация от три точки. Това е последната ни задача, хора. Имаме един изстрел. Ако го объркаме… всичко свършва. Във всеки смисъл на думата.
– Това е глупава реч – отсича Уиндър.
– Тренираме за това от петгодишни. Това са дванайсет години опит. Дванадесет години солидна подготовка. Дванайсет години кръв, пот и сълзи. Всичко това ни доведе дотук. Няма какво друго да кажа. Днес е деня. Днешният ден ще определи остатъка от живота ни. Затова играем по техните правила. Показваме им на какво сме способни. Да заслужим званията си, да оцелеем и да се приберем у дома. Разбирате ли?
– Разбирам – съгласяват се всички.
– Добре. Какво ще кажете за един ободряващ разговор?
– Много по-добре – кимва одобрително Уиндър.
Отново поглеждам през горната част на стената.
– Титан, Ти и Флаш… когато Кас, Уиндър и аз направим своя ход, вие заобиколете отвън тези камиони. Използвайте превозните средства като бариера между вас и шестте мишени. Тий, този трети камион там? – Уверявам се, че тя знае точно накъде соча. – Качваш се на покрива му. Той ще ти даде добра гледна точка. Титан и Флаш, направете разузнаване на сградата и се върнете при нас възможно най-скоро с това, което видите вътре. Трябва да знаем срещу колко цели ще се изправим и какъв е техния клас. Избягвайте шестте цели отвън. Ние ще се справим с тях.
– Разбира се. – Кимва Титан.
– Тий, колко стрели имаш? – Питам аз.
– Двадесет – отговаря тя. Ръката ѝ потупва колчана със стрели на бедрото ѝ. Другата ѝ ръка е здраво опряна върху тетивата на лъка на гърдите ѝ.
– Колко мишени смяташ, че ще имаме пред себе си? – Смее се Уиндър.
– Е, може и да пропусна – казва тя, като не откъсва немигащите си очи от мен, докато му говори.
– Ти никога не пропускаш, Тий – напомням ѝ аз.
– Е, веднъж – подиграва се Уиндър и ме побутва по рамото, където имам белег от една от стрелите ѝ. Тий издава високо хленчене и прехапва устните си.
– Не му обръщай внимание – настоявам аз. – Всичко ще бъде наред. Просто остани горе на камиона. Задачата ти е с лъка. Това е всичко. При никакви обстоятелства няма да се биеш с нищо друго освен с лъка си.
– Нямам нищо друго освен лъка си – прошепва тя и бузите ѝ почервеняват от смущение. – А трябва ли?
Поклащам глава, но вътрешно се стъписвам.
Защо, по дяволите, не е взела меча си?!
Изваждам кинжала от кобура си и ѝ го подавам вместо него.
– Вземи това, за всеки случай. Всички се съгласихме, че отиваш за Зелена пелерина, така че трябва да видят уменията ти с лък. Това е всичко. Ако видят това, със сигурност ще те издигнат на стената.
– Сигурна ли си, че не си луда? – Пита тя. – Това, че съм на стената, означава, че няма да се присъединя към вашия отряд.
– За стотен път. Разбира се, че не – настоява Кас. – Стената се нуждае от теб повече, отколкото ние. Ти си най-добрия стрелец в армията и твоето място е горе на стената, за да пазиш всички нас.
Докато тя кимва и си поема дълбоко дъх, Кас спира погледа си върху мен.
– Благодаря ти – изричам аз, преди той да ми намигне.
Идеята да я сложа на стената беше негова. Така тя не трябва да се бие тук. Вместо това може да си остане вкъщи и да защитава всички там. Тя е способна да бъде на земята. Достатъчно с острие. И е смела. Глупаво. Но да бъде навън я ужасява. А страха води до грешки. А грешките могат да доведат до убийството на теб и на други хора. Всички ние се грижим за нея прекалено много, за да позволим това да се случи.
– Ако стрелите ти свършат, сигнализирай. Ще ти донеса още – казвам ѝ. – Няма да разберем какво – или колко – има в тази фабрика, докато Флаш и Титан не направят своето разузнаване. Дръж очите си отворени и ни пази гърба. Имаме една ясна цел. Бързо и ефикасно да прочистим посочения район от всички цели.
– И да не бъдете изядени живи от тях.
– Да… Благодаря ти, Уиндър. Когато шестте мишени са свалени и когато знаем с какво си имаме работа вътре в тази фабрика, се насочваме към вратата и я отваряме достатъчно, за да могат да излязат няколко от тях наведнъж – казвам им, докато всички кимат. – Те ще се изсипят към светлината. А сега запомнете, хора, че тъй като двама от нас се стремят към червените пелерини, тази мисия ще бъде по-трудна. Предполагам, че ще се сблъскаме с няколко цели повече, отколкото се е налагало на другите части. Те ще искат да видят уменията ни. Да видят как се доказваме. Така че, моля ви, без силни шумове. Не крещете. Мишените ще бъдат бавни, стига да не бъдат стимулирани.
Във въздуха се разнася високочестотна свирка. Поглеждаме към хълма и виждаме зрителите, всички застанали в редица и ни наблюдават.
– Това е сигнала. Време е за тръгване – прошепвам аз и във възторг удрям Кас още веднъж по ръката, преди да се обърна към останалите. – Тий… Върви към камиона и остани там. Тихо. И не пропускай.
– Разбрах. – Кимва тя.
– Флаш, Титан…
– Отиваме да надникнем през прозорците и да видим какво има вътре във фабриката, докато ти, Кас и Уиндър убиете шестте мишени отвън – отговаря Титан. – Разбрах.
Тий ме целува по бузата.
– Обичам те. Бъди жива и здрава там и ритай задници. Хайде, хора.
Аз излизам, а Титан и Флаш ме следват.
– Шест клас три – казва Кас, когато тръгваме. – Лесно е.
– Скучно. – Обръщам очи. – С нетърпение очаквам да видя какво има в тази фабрика.
Не че не обичам клас „Три“. Искам да кажа, че мишената си е мишена и никоя мишена не бива да се приема с лека ръка. Но клас „Три“ е бавен. Тромави. Малко скучни.
Групата зрители, които ни наблюдават, оценяват уменията ни с оръжие и способността ни да се адаптираме към постоянно променящата се среда, която създава един постапокалиптичен свят, населен с милиони от тези същества. Днешният ден определя ранга ни за времето, когато след няколко дни ще се присъединим към армията. Това е последния от шестнайсетте теста, които трябваше да издържим през изминалата година. Последната ни година от програмата за обучение, която започна в деня на раждането ни и приключва, когато най-младия член на подразделението навърши седемнадесет години.
Това съм аз. Детето на групата. И днес е моя рожден ден.
– Ръцете напред. – Протягам ръка. Кас поставя дланта си върху моята. Уиндърс поставя дланта си отгоре. – Като всеки друг ден. Без задържане. Без показване. Влизаме и излизаме всички.
Кас обвива пръстите си около ръката ми и я стиска здраво.
– Не прави глупости, Скарлет – казва ми той.
– Познаваш ме. – Усмихвам се развълнувано.
– Да, познавам те. Така че ще го кажа отново. Не прави глупости. – Леката му усмивка не съответства на сериозността на очите му. – Ако те убия, ще е наистина гадно.
– Моля те – отсича Уиндър. – Ако Скар бъде ухапана и се превърне в мишена… всички сме прецакани.
Но въпреки шегата, между нас има силно напрежение. Хората са умирали при тези тестове. И по-лошо. Били са ухапани и са се превърнали в един от… тях.
– Помнете нашето обещание. Ако ни ухапят, ще се убием. Без колебание. Не чакаме никой да се обърне. Ние просто го правим. Никой от нас не иска да бъде оставен така. – Кимам към съществата зад нас и момчетата кимат в знак на съгласие. – Смърт или слава. – Повтарям мотото, което ни е пробутвано откакто се помним.
Смърт или слава, кадети.
Смърт или слава.
– Тяхната смърт – добавя Уиндър.
Кас кима с глава.
– Нашата слава. Да го направим.
Назад към част 2 Напред към част 4
