***
– Ти я остави?
– Тя не трябваше да ме моли да избирам между нея и дъщеря ни. – Двете му ръце се намират на бузите ми, докато ми се усмихва. – Моето скъпо момиче. Тя никога нямаше да спечели това състезание.
– Ще ви оставя двамата на мира – казва тихо Скай, покланя се и се отправя към вратата на моргата.
– Обичах майка ти – казва ми той. – Нашата любов те създаде. А обстоятелствата ни отнеха шанса да те отгледаме като наша дъщеря. Може би нямаше да мога да бъда твой баща. Но трябваше да имам пръст в твоето отглеждане. Да те видя как растеш. Да те гледам как се смееш. Не можех да се доближа до теб в сиропиталището, така че пропуснах първите ти стъпки и първите ти думи. Бях просто един обикновен войник и не ми беше позволено да се доближавам до Сиропиталището. Трябваше да изчакам да те запишат в Академията на петгодишна възраст, за да те видя отново. Знаех, че имам пет години, за да стигна дотам, докъдето трябва да стигна. Работих здраво. Приближих се до бившия Старейшина осем. А когато той почина, бях обявен за негов наследник. Заех мястото му. Уверих се, че си под мое ръководство, за да мога да имам някакво влияние върху начина, по който се развива живота ти. Но ако някой някога узнаеше, че аз съм баща ти, щеше да бъдеш оставена съвсем сама или дори убита. Щях да се пенсионирам окончателно. Щеше да получиш червена пелерина. Или черна и аз можех да направя крачка назад. Кас те подкрепяше. Той обича кървавите ти кости, всеки глупак може да види това. Но когато глупавия ти задник доброволно се включи в тази глупост, аз също го направих. Защото така правят бащите за дъщерите си. Те ги подкрепят. И ги пазят. Дори от страничната линия.
– Ти си направил всичко това за мен? – Питам, докато се опитвам да не плача. – Обърна гръб на жена си и на пенсионирането си заради мен?
– Разбира се, Скарлет. Ти си моята дъщеря. Научих те да четеш. Уверих се, че няма да ти промият мозъка с глупостите на „Веригата“. Уверих се, че си израснала силна. Лоялна. Издръжлива. Да имаш добри хора около себе си. Винаги съм избирал и винаги ще избирам теб пред всичко останало. Винаги.
– Какво… – Прочиствам гърлото си и размърдвам крака, притеснена да попитам. – Какво се случи с майка ми? Тя все още ли е някъде тук?
– Не – казва той тъжно. – Не, хлапе. Тя не е още тук.
– Тя е умряла по време на мисията? – Гласът ми започва да се напряга и гърлото ми се стяга. – Тя… тя се обърна ли?
– Не. Казах ѝ, че не мога да те изоставя. Че дори и да успеем да те измъкнем от сиропиталището, този свят не е място за отглеждане на дете. Ако не умрем от глад, ще ни изядат живи или ще замръзнем, когато започне да вали сняг. – Той поема дълбоко, тържествено дъх. – Тя сама отне живота си, хлапе. В нощта преди да замине на третата си мисия. Първата мисия, която щеше да изпълни без мен.
Устните ми треперят. Захлупвам устата си с ръка, за да го спра. Никога досега не съм се чувствала така. Толкова уязвима и… и… тъжна. Не само за жената, която щях да наричам майка, която се самоуби. Но и заради скръбта, която виждам толкова ясно в очите на Старейшината.
– Съжалявам – прошепвам аз. – Ако не бях аз…
– Нищо от това не е по твоя вина. Никога не ми се извинявай. Аз съм този, който трябва да ти се извини.
– Трябваше да ми кажеш.
Той кимва и свежда глава.
– Няма да те виня, ако ме мразиш…
Обгръщам врата му с ръце и го прегръщам до смърт. Ръцете му се увиват около талията ми и ме прегръща толкова силно, че костите ми леко хвръкват. Но това е най-хубавата прегръдка в живота.
– Можеш ли да ми простиш?
– Няма какво да прощавам – казвам му. – Дори без да имам представа, винаги съм смятала, че си най-добрия баща, който някога съм могла да искам. Съжалявам, че бях толкова жестока. Аз съм тази, която се нуждае от твоята прошка. Постъпих грубо и казах ужасни неща. Много съжалявам.
– Всичко е наред. Това е шок. Разбирам го. А сега, Скарлет. Има още нещо, което трябва да ти кажа.
– Какво?
Той се отпуска и ме поглежда с най-милото изражение, което някога е имал.
– Не бях съвсем честен с теб за това, което правихме тук.
– Какво имаш предвид?
– Работих с други хора. Формулирах план, в който да оставим Ноа и Сивите плащове зад гърба си. Където Веригата няма да ни управлява.
– Искаш да кажеш… предателство?
– Местата, които сме избрали. Тези, които могат да бъдат нови Убежища. Е, те ще бъдат. За нас. Оставяме „Веригата“ зад гърба си. Време е да се откъснем и да започнем отначало без тяхното управление. Скарлет, те замислят нещо. Старейшината и аз… открихме нещо ужасно. Нещо…
Високочестотен, пронизителен писък накара и Старейшината, и мен да се обърнем и да погледнем към отворената врата на моргата.
– СКАЙ? – Извиквам.
– ПОМОГНИ МИ! – Изкрещя тя в паника. – МОЛЯ! ПОМОГНИ МИ, СКАРЛЕТ! – Тя е в абсолютна истерия и страха в гласа ѝ ни кара и двамата да спринтираме към нея. Когато влизам през вратата, Старейшината хваща талията на панталона ми и ме дърпа назад.
– Внимавай! – Извиква той. – Проклетият под е пропаднал!
Дъските на пода са изтръгнати, което води до изкоп в мазето. Скай е паднала и е заобиколена от немъртви. Тя държи едната си ръка на гърдите, а с другата държи дъска и се нахвърля върху тях.
– Ръката ми е счупена. Не мога да я движа! – Вика тя. – Помогнете ми!
– Дръж се! – Казвам ѝ, докато тя ме гледа с ужас и моли за помощ. – Ще те измъкнем!
Тя удря дъската в главата на клас три, който само се спъва, преди да се опита отново да стигне до нея.
– Прекалено много са! – Тя се покатерва на купчина тухли и се протяга към една подпорна греда над главата си, като отчаяно се опитва да се измъкне от обсега им. Но без две ръце не може да се катери или да се бори. Един от тях я хваща за глезена и я кара да изкрещи. Тя го удря с дъската и се отдръпва до стената.
– Не искам да умра! Не искам да ме изядат жива! Помогнете ми… моля!
– Идваме – казва ѝ Старейшината. Когато тръгва да скача надолу, аз го дърпам назад.
– Какво правиш?
– Ще се боря с тях. Ти вземи въже или нещо друго, за да ни измъкнеш.
– Няма да слизаш там! Дори не си въоръжен!
– Не съм достатъчно силен, за да те измъкна, ако отидеш! Вземи въжето. Аз ще се справя. – Вземам оръжието му и го бутам, докато той стои, без да иска да се подчини. Без да му давам друг шанс да спори, вдигам маската си и скачам в ямата.
Той изчезва от погледа ми, когато се приземявам между нея и клас три. Опитвам се да размахам меча на Старейшината, за да отсека главата на всеки, който се приближи твърде много. Но те са твърде много. Нямам място за замахване и тези, които удрям, се заместват с още. Ръцете им ме сграбчват навсякъде. Челюстите им са широко разтворени, когато се нахвърлят върху нас двете. Скай удря един от тях с дъската си в лицето, изкълчва челюстта му и избива няколко от зъбите му.
Но това не го спира.
– Скар, трябва да се измъкнем! Твърде много са!
Тя е права. Има поне двайсет.
Удрям крак в гърдите на един от твърде близките и докато той се спъва назад, имам достатъчно място да замахна с меча и да му отрежа главата. Поглеждам нагоре. Все още няма следа от Старейшината.
– Скар, внимавай! – Крещи тя.
Поглеждам тъкмо навреме, за да видя как един от тях се хвърля към мен със зъби напред. Забивам китката си в лицето му, така че вместо това получава пълна уста с кожен маншет. Но той ме зарязва толкова силно, че аз падам назад и се приземявам на пода с него отгоре. Тогава всички започват да ме връзват. Тежестта им изтласква въздуха от дробовете ми, докато всички се нахвърлят един върху друг, отчаяни да се доберат до мен и Скай. Усещам как ръцете и зъбите им хапят и драскат по кожата, която защитава тялото ми. Не съм сигурна дали ще издържи срещу толкова много хора. Кожата ме боли, когато я хапят, причинявайки дълбоки синини. Но те не пробиват кожата ми. Скай изтръгва меча от притиснатата ми ръка и започва да сече по тях, като през цялото време крещи като банши. Докато крайници, вътрешности и черна слуз летят навсякъде, виждам самотна червена тухла на няколко метра от тях. Протягам ръка, обвивам здраво пръстите си около нея и я удрям в черепа на този, който все още гризе маншета на китката ми. Той пада безсилен върху мен, докато главата му се разцепва. Удрям този зад него, и този зад него, докато успея да ги отблъсна и да се върна при Скай. С бързо движение я вдигам и я хвърлям на гредата. След това тя протяга ръка към мен.
– ИЗКАЧИ СЕ, СКАР!
Поставям едната си ръка върху гредата и тя изстена под допълнителната ми тежест.
– Качвай се тук! – Изрича тя.
– Ако се кача там, тя ще се счупи и двете ще паднем. – Грабвам меча, който все още е в ръката ѝ. Просто остани неподвижна, колкото е възможно, и ще издържи.
– А ти?
Обръщам се и пронизвам всичко, което се приближи твърде много. Те посягат към нея, но тя е точно извън обсега, така че насочват вниманието си обратно към мен.
Аз скачам. Удрям. Замахвам и се бия. Викам и крещя, докато владея това тежко и тромаво оръжие.
– СТАРЕЙШИНА! – Извиквам, забивайки острието във врата на един човек. – БЪРЗАЙ!
Чува се стон. И то не такъв, какъвто идва от мъртвец. Дъската, която държи Скай, поддава и аз се озовавам на отсрещната страна на стаята. Чува се силно скърцане. Поглеждам към Скай и тя ме поглежда. После с писък дъската се счупва и тя се сгромолясва на пода.
– СКАЙ? – Изкрещявам. – СКАЙ, КАЖИ НЕЩО!
Тя не отговаря и начина, по който всички вдигат глави и подсмърчат, ми подсказва, че кърви. Отвръщат се от мен и тръгват към нея.
– СКАЙ!
Старейшината се приземява пред нея, с моя меч в ръка и ласо в другата. Той размахва умело острието ми, убивайки всичко, което се изпречи на пътя му. Но тя е стена от чудовища. Той не може да я защити, да се пребори с всички тях и да се измъкне.
Виждам един ръждясал пирон, който стърчи от стената, и удрям силно ръката си в него. А след това го издърпвам надолу, разрязвайки плътта си на дълбок назъбен разрез. Кръвта се излива от раната и разплисква пода около мен. Това работи и ги разсейва. Аз кървя повече от нея. Това е нещо.
– Хей! – Изкрещявам аз. – ЕЛАТЕ ТУК. ЕЛАТЕ ПРИ МЕН!
Всички се обръщат и започват да се катерят към мен. Зад тях Старейшината вдига на крака едва осъзнаващата се Скай и завързва въжето под ръцете ѝ.
– ХЕЙ?
– ЛУМ! – Вика Старейшината в отговор. – ГЛЕДАЙ ДУПКАТА!
Лум и Чили предпазливо надничат през ръба и с шок и недоверие разглеждат касапницата долу.
– Какво за…
– Издърпайте я нагоре! – Нареждам аз, като отново и отново свалям тежкия меч. Дръжката на меча е хлъзгава, защото продължавам да кървя. Те спринтират от другата страна и вземат въжето, за да я вдигнат. Щом краката ѝ се отлепят от земята, Елдър се насочва към мен, пресичайки всичко, което се окаже на пътя му. Скай е вдигната нагоре и ни примигва на фокус. Когато се опомня напълно, тя започва да крещи да я пуснат обратно, за да може да се бие. Но никой не я слуша. Тя не е от полза за нас. Замахвам прекалено силно и меча излита от ръцете ми, докато кръвта продължава да се стича от раната ми, подлудявайки всички. Старейшината не забавя ход и не спира, докато се втурва напред. Поема меча си, докато минава покрай него, и ми хвърля катаната, която се озовава в невредимата ми ръка. Сега вече наистина мога да се захвана за работа. Това е моето оръжие. Моят крайник. Забивам го в червата на един и набучвам още двама зад него като зомби кебап. След това го издърпвам нагоре, разцепвайки и двамата на две. Завъртам се, отрязвайки главата на още двама, след което обръщам движението си и вземам още един.
Този меч е много по-лек. Старейшината нанася сериозни поражения с неговия. Глави, ръце и парчета плът летят навсякъде. Когато стига до мен, той ме хваща за тила и ме целува по челото.
– Добре ли си, хлапе?
– Добре. А ти?
Той кимва и вдига меча си, за да го стовари върху единия зад мен, докато аз забивам меча си нагоре под брадичката на единия зад него. И когато виждам краката на Скай да изчезват през ръба, Чили се появява отново с въжето в ръка, готов да го хвърли обратно надолу.
– СКАР! – Изкрещява той и го пуска. – ХВАНИ ГО! – Подът под него започва да стене. Срутилата се греда е държала голяма част от пода и без нея те стоят върху разпалки.
– Отдалечи се от ръба! – Викам в отговор. – ПРЕДИ ДА ПАДНЕШ!
– ХВАНИ СЕ ЗА ВЪЖЕТО!
Парче от пода поддава и Лум изтегля Чили точно навреме. Но той изпуска въжето. Втурвам се напред, за да го взема обратно.
– СКАРЛЕТ! ОГЛЕДАЙ! – Старейшината се хвърля между мен и скочилия срещу мен клас три. Той се сблъсква с него и се приземява на купчина.
– СТАРЕЙШИНА! – Втурвам се към него, размахвайки диво катаната си, докато вървя. Когато стигам до него, той е притиснат под него. – СТАРЕЙШИНА! Издърпвам го от него и отсичам главата му. – Добре ли си? – Питам, протягам ръка надолу и му помагам да се изправи на крака.
– Добре съм! – Казва той.
– Има твърде много. Какво да правим?
Той ме обгръща с ръка и ме придърпва в прегръдка.
– Старейшината – казва той. – Като се върнеш, му кажи нашия план. Разкажи му за местата, които открихме. Разкажи му за Ноа и неговите заплахи. Чуваш ли ме? Никой друг. Доверяваш му се и не казваш на никого, че говориш с него. Разбираш ли?
– Какво…
– Обичам те. Толкова много. И толкова се гордея с теб, хлапе. Ти си всичко, което един баща може да си пожелае.
– Ще се измъкнем от това – казвам му. – Защо звучи така, сякаш се сбогуваш?
– Нямаме много време. Бори се!
Той ме пуска и се обръща обратно към битката. И двамата го правим. Рамо до рамо. Баща и дъщеря. Подът е толкова осеян с трупове, че едва се държим на краката си. Докато се спъваме и препъваме в купчината тела под нас, не спираме да се борим. Не спираме да се люшкаме. А Чили държи лъка на Скай и го използва, за да изстрелва стрела след стрела. Добавяме още тела към купчината и когато и последното пада, аз се хващам за страната и затаявам дъх, преди да вдигна катаната високо над главата си и да надам победен вик.
– ДА! – Изригвам. – ЕТО ЗА КАКВО ГОВОРЯ!
– ДА, ПО ДЯВОЛИТЕ, МОМИЧЕ! – Аплодира Чили. – СТРАХОТНО, СТАРЕЙШИНА ОСЕМ! ДА!
– Да, страхотно – въздъхва Скай. – Може ли и двамата да се махнете оттам сега?
– Да, да. – Обръщам вниманието си към пода. – Виждаш ли въжето? – Оглеждам касапницата. Намираме се до колене в парчета от зомбита. – Старейшина, виждаш ли въжето? – Поглеждам към него. Той е в другия край на стаята с гръб към мен. Виждам как раменете му се повдигат и спускат, докато се опитва да си поеме дъх. Мечът му все още е в ръката му и той просто стои с лице към стената.
– Старейшина… добре ли си? – Приближавам се с една крачка. Дишането му става все по-силно и по-трудно. – Старейшино? – Питам отново.
Той изпуска меча си.
– Добре ли си? – Приближавам се с още една крачка. Тялото му започва да се свива и звучи така, сякаш се задушава. Главата му се накланя назад и започва силно да се гърчи. – Старейшина? – Чувам страха в гласа си. Ужас. Паника и скръб. – Старейшино? – Но той не казва нито дума.
– Скарлет – казва бавно Скай. – Скарлет, бягай от него.
Но аз не го правя. Приближавам се с още една крачка.
– Старейшина Осем, чуваш ли ме? Старейшина… Старейшина… – Приближавам се с още една крачка и слагам ръка на рамото му. Дишането му спира. Треперенето. Гърченето. Всичко свършва веднага щом усеща, че го докосвам. Той стои замръзнал и гледа стената.
– Татко?
Назад към част 34 Напред към част 36
