***
Той се обръща бързо.
Започвам да крещя. Но нищо не излиза. Дишането и гласа ми засядат в гърлото, докато се препъвам назад, падайки върху телата на онези, които току-що убихме заедно.
Очите му са чисто бели. Устните му почерняват. От устата му изтича гъста, черна кръв и жлъчка, а кожата му вече е започнала да посивява.
Бил е ухапан.
Сигурно се е случило, когато е скочил пред онзи клас три, предназначен за мен.
Беше се сбогувал.
Той подушва въздуха и долавя аромата на кръвта ми. Цялото ми обучение е излязло през прозореца. Пускам катаната си, падам по гръб и просто се отскубвам, докато той отмята глава назад и пуска познатия висок вой, който идва точно преди да нападнат. Всичко сякаш се забавя. Не мога да се изправя. Не мога да се измъкна. Не мога да кажа нищо.
Баща ми е зомби от клас две.
Баща ми е мъртъв.
И дори когато той започва да се спуска към мен, аз не правя нищо друго, освен да гледам. На заден план чувам приглушените викове на останалите. Но не мога да разбера думите им. Звучат на милиони километри от мен. Единственото, което виждам, единственото, което чувам, е човека, който ме е отгледал от петгодишна възраст. Човекът, който беше до мен всеки ден, който ме научи как да се бия, който ми даваше съвети, дори когато не исках, и който ме защити от толкова много неща.
А сега той си отиде. Той е мъртъв.
Но в същото време той не е!
Той е точно там.
– СКАРЛЕТ! – Крещи Чили. – ВДИГАЙ СЕ! Вземи меча си! – Подът скърца и се срутва, докато те се приближават към ръба. Старейшината е на четири крака, драпа по неравната земя от тела като звяр, докато пълзи по-близо. Зъбите му са оголени. От устата, очите и ушите му се стича нещо.
– СКАРЛЕТ! ЗА БОГА! БОЙ! – Заповядва Лум. Старейшината ме хваща за глезена. Той се вкопчва като чудовище. Едва го разпознавам. – СКАР! МАХАЙ СЕ ОТ НЕГО!
Другата му ръка сграбчва прасеца ми. Удрям петата на обувката си в лицето му и го повалям назад. Но той просто се опитва отново. Продължавам да ритам.
– ТАТКО! СПРИ, МОЛЯ ТЕ!
Ритник. Ритник. Ритник.
Счупих носа му толкова силно, че в лицето му остана само дупка. Предните му зъби са изчезнали. И с още един ритник челюстта му се счупва. Той пищи, докато аз крещя, но продължава да се опитва да се добере до мен. За да ме убие.
– СПРИ, ТАТКО! СПРИ!
Ритник. Ритник. Ритник.
– МОЛЯ!
Той се отдръпва назад, а после се хвърля напред. Крайниците му се разпиляват като паяк, докато аз се препъвам назад.
– Вземи меча си – изкрещява Скай.
Преобръщам се и се отдръпвам с нокти, за да мога да протегна ръка и да грабна катаната си.
– На крака! – Изрича тя.
Изправям се на крака и се обръщам с лице към него. Той все още се опитва да стигне до мен. Лицето му е разбито. Тялото му се движи с резки, стряскащи движения.
– Татко… ти все още си там! Знам, че си.
– НЕ. НЕ Е. УБИЙ ГО, СКАРЛЕТ! – Нарежда Скай. – УБИЙ ГО СЕГА!
Приготвила съм меча си. Той се приближава. Отстъпвам все повече и повече, докато не се удрям в стената. Ръцете ми треперят. Цялото ми тяло трепери.
– Не мога – признавам с ужасен шепот. – Той е моя… той…
Всички крещят името ми. Нареждат ми да го убия. Но той е моя баща. Още преди да се науча да го наричам така, той винаги е бил мой баща. Ръката му се увива около крака ми, докато се приближава. Другата му ръка ме хваща и той се изтегля нагоре по тялото ми. Останалите продължават да ми крещят, докато Старейшината се издърпва на крака. Сега е пред мен, разтваря кривогледата си челюст и изпищява, преди да се хвърли към гърлото ми. Затварям очи.
Това е то.
Така ще умра.
И си мисля… Нямам нищо против това.
Защото не мисля, че мога да живея в този ад без него.
Не мисля, че искам да живея.
Пръстите ми отпускат хватката си върху меча и усещам как цялото ми тяло се отпуска. Умираме заедно.
И това е нормално.
Това е нормално.
– КАДЕТ 5-3-6. УБИЙ ЦЕЛТА. ТОВА Е ЗАПОВЕД! – Изисква Лум, имитирайки до съвършенство гласа и тона на Старейшина Осем. Преди да разбера какво се е случило, пръстите ми стягат хватката и тялото ми реагира. Осемнайсетгодишната ми подготовка взема връх и аз забивам острието на меча си в страничната част на черепа на Старейшина Осем толкова дълбоко, че дръжката става хлъзгава от кръвта му. Бледите му очи просто ме гледат. Устата му е разтворена. Цялото му тяло се свива и той пада, като повлича със себе си мен и меча ми. Изваждам катаната си и я пускам на пода, за да мога да го хвана в ръцете си.
Не… Не. Не. Не. Не. Не. Не.
Притискам го в люлката и надавам огромен, силен, мъчителен писък, който отеква нататък, нататък и нататък. Притискам го до себе си.
Люлея го.
Старейшината ми.
Моят приятел.
Моят баща.
Изчезнал.
Назад към част 35 Напред към част 37
