***
Ханзо започва да се изморява малко. Бяха изминали шест дни на доста интензивно пътуване, спирайки само за през нощта на места, които са непознати и в повечето случаи несигурни. Не можем да бъдем прекалено внимателни. Никъде, където сме били досега, не е безопасно. А аз няма да рискувам да загубя някой друг тук, така че навсякъде, където спираме, трябва да е ново. И следователно, изчистено от нулата. Това е тежка работа за толкова малко почивка. Двама спят. Двама на вахта. Не повече от четири часа наведнъж. И щом слънцето започне да изгрява, продължаваме. Всеки е изпълнен с цел. Притеснения. Гняв. Скръб.
И въпроси.
Какво ще се случи, когато се появим с мъртвото тяло на Старейшина?
Кой ни е следил?
Ноа ли беше? Сивите плащове?
А за мен лично въпроса ми е защо Старейшината? Този човек никога не е говорил с мен, освен ако не е бил, за да ме накаже или опари. Какво са планирали? За какво говореше Старейшина Осем?
Останалите се страхуват, че се връщам към своята гибел. Виждам страничните им погледи. Чувам тайния им шепот. Те са напрегнати. Несигурни са в избора ми да се върна. Продължават да ме питат дали съм готова да остана тук, докато те се върнат и разберат какво се е случило с Старейшината от мое име. Скай беше повече от благосклонна към идеята да лагеруваме заедно в света.
Но аз отказах.
Трябва да разбера кой, по дяволите, ни е следил. Защо баща ми умря в онази яма. Трябва да видя семейството си. Да се уверя, че те са добре. Трябва да прегърна по дяволите Тий и да чуя сладкия ѝ смях. Трябва да видя лъчезарната усмивка на Уиндър. Трябва да видя как Кас смръщва вежди, когато правя нещо, което той не одобрява, преди да извърне очи и да остави ъгълчето на устата си да се усмихне.
И очевидно трябва да видя Старейшината.
Но се съмнявам, че изобщо ще искат да говорят с мен. Наруших толкова много обещания към тях. Заклех се да не ги изоставям. Че винаги ще бъда там. Лъжех за Ноа и за връзката, която имахме в тайна. Преспах с Кас, а след това избягах с канарчетата без нито дума обяснение. Действията ми доведоха до това, че Старейшина Осем стана доброволец. Ако не беше го направил, той все още щеше да е жив и пенсиониран. Те ще ме обвинят за смъртта му. Те също го обичаха и би трябвало да обвинят мен. На първо място е моя вината, че той е бил тук. Ако не ме намразят, ще бъда много изненадана. Но все пак трябва да ги видя. Уиндър няма нужда да ми се усмихва. Аз просто трябва да го видя да се усмихва. Тий няма нужда да се смее с мен. Аз просто копнея да чуя този кикот. А Кас, аз просто трябва да видя тези очи. Дори да са изпълнени с омраза. Просто имам нужда да ги видя.
Пръстите ми си играят с медальона, който имам на врата си. Прекарах часове в разглеждане на снимката в него. Майка ми имаше красива усмивка. Сигурно е било тежко за Старейшина Осем. Да ме гледа всеки ден. Толкова си приличаме на външен вид.
– Земя до Скарлет – казва закачливо Скай и тръгва точно до мен, докато пътуваме на изток на кон. Тя не ме е напускала, откакто излязохме от ямата. Всъщност никой от тях не го е правил. Винаги ме наблюдават. Сякаш се страхуват, че ще се счупя. Реакцията ми веднага, след като ме извадиха от дупката, ги изплаши. Бях празна и те нямаха представа какво да правят.
Но сега съм по-добре.
– Как се чувства ръката ти?
– Добре – лъжа. Тя пулсира и щипе. През превръзката отново започва да се просмуква червено.
– Ще ми позволиш ли да я почистя?
– Добре е – казвам ѝ.
– Не си в състояние да се биеш, откакто Старейшината умря – изрича тя.
– Защото ръката ме боли. – Истината е, че всеки път, когато погледна меча си, меча, с който го убих, ми става лошо.
– Знам. – Кимва тя. – Ето защо трябва да ми позволиш да я погледна. Ами ако имаме нужда от твоята помощ в борбата с втори клас? Ами ако…
– Ръката ме боли. Добре? Ще се излекува, когато се излекува. Край.
– Добре. Съжалявам.
Докато пътуваме, тя продължава да говори. Продължава и продължава. През половината време нямам представа за какво говори. Само кимам и от време на време казвам „да“. Мисля, че тя изпитва нужда да запълни тишината и да ме разсее. Да отвлече вниманието на всички ни от най-шумното и най-болезненото нещо около нас.
Снопът, който е преметнат през гърба на коня на Старейшина Осем.
Никой не може да го погледне. Никой не иска да говори за него. Аз просто държа юздите на животното, което носи тялото на баща ми, и гледам право напред.
Пред погледа ми се изпречва високата стена, която защитава Приюта.
– У дома сме.
С приближаването ни сърцето ми започва да бие по-силно. Стената изглежда по-висока, отколкото си спомням.
Странно.
Стискам здраво в ръка юздите на коня на Старейшината, докато яздим. Всички останали са се приближили малко повече, сякаш образуват защитна бариера около мен. И когато главната порта с онези глупави V-та, които се хвалят с авторитета на Веригата отпред, започва да се отваря, всички спират.
– Какво правят? – Пита Лум. – Никога не отварят портата, докато не видят кои сме. – Той слиза надолу и опира ръка на дръжката на брадвата си. – Скарлет, стой зад нас.
Всички останали също слизат и застават в редица пред мен, всички с готови оръжия.
– Не трябва да се намесвате – казвам твърдо. Без значение кой излиза през тази порта и какво иска, вие стойте настрана и оставете всичко да се случи. Скачам надолу и заставам отпред.
Вратата едва се е отворила, когато един човек се промъква през пролуката и започва да спринтира към нас, вдигайки прах, докато тича.
– Какво, по дяволите? – Пита Чили тихо. – Кой е този?
Скай поставя стрела и я насочва към настъпващия войник, който продължава самотния си бяг през пустошта, пеша, право към нас. Той крещи нещо. Но е твърде далеч, за да го чуем. Движе се бързо и крещи нещо с такова отчаяние, че не знам дали трябва да бягаме от него, или да тичаме към него, за да му помогнем.
– Той крещи името ти – осъзнава Лум и ме поглежда с причудливо изражение.
– СКАРЛЕТ? – Крещи той. Толкова е далече, че едва го чувам. – СКАРЛЕТ?
Скай поставя стрелата си, готова да стреля. Но аз я бутам и поклащам глава. Защото мисля, че знам кой е той.
– СКАРЛЕТ? ТЯ ТАМ С ВАС ЛИ Е? – Изкрещява към нас тя. – МОЛЯ. КАЖЕТЕ МИ, ЧЕ Е С ВАС!
– Тий… Прошепвам. – Хора, това е Тий!
– Е, във всеки случай мога да кажа, че Тий се радва да те види – смее се Чили, преди да погледне към мен. – Е? Продължавай тогава. Какво чакаш?
Поставям юздите на коня на Старейшината в ръцете му, преди да се впусна в спринт.
– Тий! – Викам, докато тичам. – TИЙ!
– СКАРЛЕТ! Това си ти! – Тя изхлипва щастливо, тичайки толкова бързо, колкото краката я носят. – ЗНАЕХ СИ! ЗНАЕХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ У ДОМА!
Виждам лицето ѝ, обляно в сълзи. Нейната лъчезарна усмивка. Успокоението ѝ, че ме вижда. Чувствам всичко, което виждам на лицето ѝ, и още нещо. Разтварям ръце. Тя разтваря своите.
И се сблъскваме.
Тя се вкопчва в мен с всичко, което има. Ръцете ѝ са като клещи. Цялото ѝ тяло ме обгръща. И аз знам, че правя същото с нея. Щеше да ме боли, ако и двете не бяхме толкова щастливи да се видим. Тя ридае във врата ми, говори толкова бързо, че нямам представа какво, по дяволите, казва. Аз просто я държа. С облекчение усещам косата ѝ в лицето си. Да усетя аромата ѝ. Да усещам цялата сила на прегръдката ѝ, която смазва ребрата ми.
Когато тя вдига глава, отмятам косата от лицето ѝ и подсушавам бузите ѝ с палци. Чувствам се толкова ужасно, че дори за секунда съм си помислила, че някога ще и хрумне да ме намрази.
– Знаех, че ще се върнеш цяла и невредима – проплаква тя – трябваше да се върнеш. О, Скарлет, толкова много ми липсваш. Нямаш представа. Тя ме придърпва обратно в прегръдка, която е толкова приятна, че не искам да свършва.
Завирам лицето си в шията ѝ и просто я вдишвам. Точно тук, това е дома.
– Всички останали добре ли са? – Питам. – Момчетата, добре ли са?
– Всички са добре. Но Скар? – Пита тя. – Писмото ти… кой умря? Гълъбът ти. – Тя ме гледа в очите. – Четири живи. Един починал. Нямаше име. От дни седя на стената и чакам да се върнеш. Мислех, че може би… това си ти. – Тя погледна през рамото ми към мястото, където останалите все още стояха. Очите ѝ се задържат върху празния кон, който носи на гърба си вързоп. – Скар… къде е Старейшина Осем?
– Ние… ние… – Поглеждам през рамо към тялото, преметнато през кобилата. – Изгубихме го, Тий. Много съжалявам.
Тя ме придърпва обратно в прегръдките си и отново заравям лице във врата ѝ, докато тя отчаяно ридае. Но това далеч не са щастливи сълзи.
Казвам ѝ колко съжалявам, че съм го оставила да умре. Това е всичко, което изглежда мога да кажа.
Съжалявам.
Много, много съжалявам.
Назад към част 37 Напред към част 39
