***
Тий държи юздите на Ханзо, а аз – на Старейшина Осем, и заедно ги връщаме към стената. Тя се е съвзела. Почти. Но странното подсмърчане и хлипане не остава незабелязано. Свободните ни ръце се хващат една за друга. Нейните пръсти са заключени с моите. Не искам да я пусна, както и тя не иска да ме пусне. Пред нас другите вървят и водят конете си. Всеки от тях поглежда към нас от време на време. Проверяват дали все още съм там. Дали съм добре. Те я гледат подозрително. Гледат я нагоре-надолу с ясно изразено недоверие.
– Уау – прошепва Тий. – Изглеждат наистина защитни към теб. – Тя ме поглежда с широко отворени очи. – И много враждебно настроени. Ще ме нападнат ли?
– Преживяхме много – казвам и. – Те няма да те наранят. Боже, имам толкова много неща, които трябва да ти кажа.
Скай открито ми се подиграва. Докато се мръщя в нейна посока, тя извърта очи и връща вниманието си към пътя, който води към портата.
– Сигурна ли си? – Прошепва Тий. – Скай изглежда така, сякаш иска да ми откъсне главата.
– Е, да. Сигурна съм. – Хващам ръката ѝ по-силно и ѝ показвам усмивка. – Тя е безобидна. Относително казано. Вместо това погледа ѝ се насочва към все по-кървавата превръзка, увита около ръката ми, с която се държа за коня на Старейшината.
– Ранена си.
– Добре съм.
– Кървиш.
– Добре съм, Тий – настоявам малко рязко.
Докато стигнем до портата, тя е напълно отворена. Скай и момчетата влизат първи и точно когато минавам през бариерата, чувам радостен възглас, преди да бъда блъсната с прегръдка от Совата, която току-що е спринтирала надолу по стъпалата, за да ме пресрещне. Лум вади меча си и се готви да атакува, но аз поклащам глава и той запазва позицията си.
– Знаех си, че ще се върнеш, ти си абсолютно луда – смее се Совата. – Казах на Тий, че ще го направиш, но тя отказа да се помръдне от поста си. Момичето ти е там от няколко дни.
Тий не пуска ръката ми, а аз не мога да пусна коня на Старейшината, така че прегръдката е малко странна. Тя се отпуска и държи раменете ми, за да може да ме огледа добре. Веселата ѝ усмивка скоро изчезва.
– Дръж се. – Тя поглежда към страната ми и онзи поглед на скръбта залива и нея. – Старейшина Осем? Той е този, който… той не е…
– Да. Това беше той.
– О… о, не… – хленчи тя, закривайки устата си с ръка, а очите ѝ се пълнят със сълзи. – О, Скар…
– Трябва да отида да докладвам на Старейшината и… – Кимвам към снопа на гърба на коня. Наистина не мога да понасям изражението на лицето ѝ и подсмърчането, което продължава да идва от Тий. – Трябва да…
– Разбира се… – Тя се отдалечава и се усмихва тъжно, докато избърсва една сълза. – Иди и направи това, което трябва да направиш. Тя хвърля нервен поглед към Тий. – Каза ли ѝ за… знае ли…?
– Ще го направя – отвръща Тий, като поглежда между мен и Совата с изключително неудобство.
– Трябва да ѝ кажеш, Тий.
– Искам първо да е вътре.
– За да не може да се обърне с опашка и да го настъпи? – Подиграва се Совата. – Сякаш някога ще го направи.
– Ще се видим по-късно, Сово.- Тий ме дръпна леко за ръката и продължихме надолу по пътеката.
– За какво става дума? – Питам нервно. – Защо да го настъпвам?
– Нищо. – Тя свива рамене. – Това е огромна лъжа. – Чакам, гледам я с очакване и тя го знае. Трябва само да чакам. Тя ще разкаже. Но Скай не ѝ дава възможност да се изкаже сама. Обръща се и върви бързо към Тий, като спира толкова близо до лицето ѝ, че носовете им почти се докосват.
– Кажи ѝ какво криеш – предупреждава тя. – Или ще те накарам да ѝ го кажеш и няма да се насладиш и на секунда от това, обещавам ти.
Тий изглежда напълно ужасена. Без да откъсва поглед от момичето, чието лице е в нейното, тя изрича.
– Кас наистина ѝ е ядосан.
– Ще я нарани ли? – Изисква Скай.
– Н-икой не знае какво ще направи – заеква тя. Освобождавам хватката си върху юздите, опирам окървавената си длан върху гърдите на Скай и я подканям да се върне назад. Тя не откъсва поглед от Тий, докато отстъпва няколко крачки.
– Не я притискай в ъгъла – предупреждавам аз. – Никога. Чуваш ли ме? Казах ти. Каквото и да се случи, когато се върна, ти не трябва да се месиш. А сега, Скай… Отстъпи.
– Само за да знаеш – казва Скай на Тий. – Ако някой я погледне лошо, ще му извадя очите от черепа. Разбираш ли?
– Аз… ъъъ…
– РАЗБИРАШ ЛИ ГО?
– Скай! – Лая.
– Разбрах – прошепва Тий, стискайки ръката ми още по-силно, докато избутвам Скай по-назад и заставам между тях.
– Стига толкова! – Съскам. – Тий е моя сестра. Ще се отнасяш към нея с известно уважение. Разбираш ли? – Тя поглежда надолу към ръката ми и се втренчва в мен. – Какво?!
– Все още кърви. Казах ти, че имаш нужда от шевове. Трябва да…
– Не е нужно да правя нищо. Трябва да заведеш конете в конюшнята и да ги настаниш. Те са изтощени.
– Но…
– А после трябва да си вкарате задниците в главната зала за малко храна, преди да си легнете. Ще се прегрупираме на сутринта. Обсъдихме това. Не искаме да привличаме вниманието към себе си!
– Няма да те оставим – казва ясно Лум, извадил брадвата си и я преметнал през рамо. – Не е безопасно и ти знаеш това.
– Вървете! – Всички ме гледат. И аз ги поглеждам. – Не ме карайте да се повтарям.
Те се подчиняват с ясно изразена досада, преди да се обърнат и да продължат напред. Знам, че ако към мен се приближат Ноа, Сивите плащове или дори Кас, ще се бият. И моя отряд ще загуби. Те знаят новата си мисия. Това е всичко, което има значение.
– Уау… – Прошепва Тий. – Да разбирам ли, че ти си новия лидер на канарчетата, след като Старейшината вече го няма?
Обръщам се към Тий, която все още държи ръката си в моята.
– Трябва да знам в какво влизам. Моля те, Тий. Просто ми кажи.
С пресилена въздишка тя изрича.
– Кас казва, че те мрази. Не позволява на никого да произнесе името ти, а онази сутрин седяхме в главната зала и закусвахме, когато чухме за гълъба, който каза, че един от вас е умрял. И той… нещо като…
– Какво?
– Каза „сбогом“ и си тръгна. Оттогава никой не го е виждал.
Ой.
Тя продължава да ми разказва, че след като съм си тръгнала, не са имали никаква представа какво, по дяволите, да правят или защо съм направила това, което съм направила. Отишли да търсят Старейшина Осем, но и той си бил тръгнал. После всички се повлекли към обявяването на лотарията, където Старейшина Едно назовал моя номер като победител в лотарията. Докато говори, тя ме наблюдава за реакция. Липсата на шок у мен не я изненадва.
– Знаеше, че ще бъдеш избрана. Нали?
– Не мога да говоря за това точно сега. Моля те, не ме карай да го правя. Какво се случи след това?
– Ноа се ядоса. Като, наистина ядосан. Започна да иска да знае къде е победителя. Кас се изправи и обяви пред всички, че тази сутрин си тръгнала като канарче. Изтъкна факта, че той е знаел, а Ноа не е знаел. Между тях се появи този наистина неловък поглед. Всички можеха да усетят омразата, която изпитваха един към друг. Тогава Кас отиде и каза: „Изглежда, че тя предпочита да живее там, отколкото да бъде твоя съпруга, приятелю“. Ноа нареди Кас да бъде бит и арестуван. Искаше да го екзекутира, Скар.
– Какво?!
Кимвайки, тя продължава.
– Кас се отдръпна тихо. Но всички останали се отдръпнаха с него. Дори Старейшината. – Тя ме поглежда с такова сериозно изражение. – Те се оттеглиха много. Дори той беше изненадан от това колко много хора дойдоха да го защитят.
– В какво го обвини?
– Извънбрачен секс – казва ми тя, като все още наблюдаваше внимателно лицето ми. Трябва да имам страхотно покер лице, защото тя не долавя нищо. – Той каза, че Кас сигурно те е притискал да се унижаваш и те е накарал да избягаш. Че Кас е ревнувал от него. Но Старейшината поиска да знае какви доказателства има Ноа, за да го обвини в такова нещо. А после изтъкна колко странно е, че Ноа знае нещо за теб или Кас, при положение че никога не сте се срещали. Което, разбира се, сега всички знаем, че сте се срещали. – Тя отново изчаква да добавя нещо или да отрека всичко. Но аз не го правя, което само по себе си и говори нещо, предполагам. Оказва се, че Ноа не е имал никакви доказателства за каквато и да е връзка между теб и Кас. А Кас не пожела да отрече или потвърди твърденията му. Той просто се усмихваше като идиот. А без теб тук никой не можеше да направи нищо според Старейшината. Но те все пак го измъкнаха.
– И тогава какво? Той добре ли беше?
– На следващата сутрин той се върна в главната зала на закуска. Изглеждаше като дявол. Пребит до кръв. Свиваше се, докато вървеше. Не искаше да каже какво точно се е случило, но каза, че е получил удар.
– Ударил е Ноа? – Пзтръпвам аз.
– Не знам. Това е всичко, което каза. Ами това и че си била егоистичен страхливец. Че си се забъркала в каша с Ноа и си избягала, оставяйки го да се занимава с твоите глупости. И че никога повече не иска да чуе името ти. Каза, че не бива да говорим за теб. Или с теб. Трябва да стоим настрана. – Тя свива извинително рамене. – Но аз просто се радвам, че Ноа не го е накарал да го убият.
– Но ти си тук. Защо да чакаш на портата, ако той ви е наредил да стоите далеч?
– Аз съм твоята сестра. Избирам теб пред всички останали. Казах му да се маха – отсича тя. – Той може да е Червения плащ. Но не може да контролира с кого избирам да разговарям.
– Той бил ли е ужасен с теб? – Чувствам се ужасно.
– Беше толкова зает с отделенията, че не съм го виждала много. Беше добре. Уиндър и аз просто се опитваме да не говорим за теб пред него.
Цялото ми тяло се свлича, а вътрешностите ми се сриват. Тя ме потупва съчувствено по рамото.
Кас ме мрази. Нараних го.
– Наистина ли е казал „добър път“, когато е помислил, че съм мъртва?
– Така каза. – Тя поглежда през рамото ми към снопа; по чертите ѝ се изписва призрачен поглед. – Но погледа му, когато чу…
– Какво? Как изглеждаше? – Колебая се дали да попитам, но все пак питам. – Щастлив? Тъжен?
– Ужасен. Мисля, че – казва тя, а очите ѝ се връщат към мен, докато се опитва да игнорира това, което се намира точно зад мен. – Никога преди не съм го виждала да изглежда така. Но Скар, ако си имала някакви мисли за добра среща между вас двамата, трябва да ти кажа…
– Не искам – казвам ѝ, преглъщайки тъгата си. – Знам Кас. Знам, че той никога няма да ми прости. – Големите ѝ очи се вглеждат в моите с огромна доза съчувствие. – Но аз направих това, което трябваше да направя, и не мога да го променя. Дори и да искам. – Ръката ми се плъзва по рамото ѝ. – Докато все още имам теб на моя страна, ще съм добре.
– Твоята страна е моята страна – уверява ме тя, а ръката ѝ се опира на моята. – Толкова се радвам, че си вкъщи в безопасност. Е – тя поглежда към ръката ми. – Относително казано. Скай е права. Ръката ти кърви. Трябва да я прегледаш…
– КАНАРЧЕ 5-3-6? – Грозният тон кара и двете да подскочим.
– Аааа, глупости – промърморвам аз, когато виждам петима господа Грей да препречват пътя ни. – Това не може да е добре.
– Скар…? – Прошепва Тий, като се приближава малко до мен. – Какво да правим?
– Всичко е наред, Тий. Просто мълчи. Аз ще се справя с него. – Обръщам се с лице към тях, заставайки между нея и оръжията, които са насочили към нас. Всички са пеша. Двама от тях са насочили стрели към мен. Други двама са извадили мечовете си, а петия е застанал фронтално в центъра.
– Мога ли да ви помогна, командире? – Обаждам се, като се опитвам да звуча спокойно. Знам, че този, който говори, е той. Твърде добре познавам гласа му. Както винаги, всички лица са скрити от плащове с качулки. Но това няма да им попречи да ме убият там, където стоя, с повече от перфектен изстрел.
– Канарче 5-3-6? – Повтаря той.
– Знаеш коя съм, командире. Има ли проблем?
– Вие ще дойдете с нас. Точно сега.
– Защо?
– Предайте оръжията си, отдръпнете се от Зелената пелерина и сложете ръцете си зад гърба.
– Ще попитам отново. Защо?
Стрелците отдръпват стрелите си на части като предупреждение. А когато оставам на място, те преместват целта си от мен, към Тий.
– Няма да питам отново, Канарче – заявява командира. Поглеждам към всеки от тях последователно. Но не мога да видя нищо отвъд качулките им. Много е възможно Ноа да е сред тях.
Обръщам се и предавам юздите на коня на Старейшината в ръката на Тий. Какво друго трябва да направя? Тя трепери, докато ги поема.
– Какво да правя? – Прошепва тя панически. – Да повикам ли помощ? Може би твоята единица?
– Просто, просто заведи Старейшина Осем в щаба на старейшините. Кажи на Старейшина Едно, че сивите плащове ме държат. Само на него, разбираш ли? Опитвам се да освободя ръката си. – Трябва да отида с тях, Тий. Пусни ме.
– Няма да те оставя. – Тя затяга хватката си. Ноктите ѝ се впиват в кожата ми.
– Тий, трябва да ме пуснеш, преди да са те застреляли. – Хващам китката ѝ. Но тя не ме пуска. – Тий. Пусни ме!
– Току-що си те върнах. Не мога да те загубя. Наистина не мога! – Възкликва тя, а в очите ѝ се появяват сълзи. – Ти не разбираш. Не можеш да ме оставиш отново!
– Канарче!
– Да. Дръжте се, командире! – Извиквам. Тий се разпада пред мен. Ноктите ѝ изкарват кръв. Какво, по дяволите, се случва с нея? Защо изглежда толкова уплашена? – Тий, послушай ме. Трябва да ме пуснеш. Всичко ще бъде наред.
– Ти не знаеш това!
– Повярвай ми. Всичко ще бъде наред. – Успявам да се освободя, преди да пуснат стрела. Целувам я по бузата и се отдалечавам.
– Твоите оръжия, Канарче.
– Да. – Разкопчавам катарамата на колана си и подавам оръжията си на Тий. – Погрижи се за тях.
– Те не могат да направят това! – Настоява тя.
– Сигурна съм, че могат, защото, знаеш ли, те са такива. Просто се погрижи за Старейшина Осем за мен. И се увери, че другите не се притесняват – добавям аз. – Последното нещо, от което се нуждая, е да се втурнат след мен.
– Отдалечи се, Зелен плащ – предупреждава Командира Тий. Тя се отдалечава, държейки здраво в ръка оръжията ми и юздите.
– На колене. Канарче. Ръцете зад гърба ти.
Спускам се надолу и поставям ръцете си зад гърба. Тя не откъсва поглед от мен, докато един от мечоносците си проправя път, за да закопчае китките ми.
– Всички знаят, че тя не иска да се омъжи за Ноа – казва тя панически на сивите плащове. – Той не може да я принуди. Не и сега.
Безопасно окована, командира застава пред мен. Извивам врат нагоре и виждам най-леката усмивка под качулката.
– Мисля, че сега брака е на заден план, Зелен плащ – подиграва се той. – Той е планирал нещо друго.
– Ще ме осъди за Канарче? – Смея се.
Следващото нещо, което виждам, е юмрука му, който се удря силно в лицето ми. Приземявам се настрани в мръсотията, докато Тий крещи. Командирът ме рита в корема. След това отново в ребрата, преобръщайки ме, така че да съм по гръб и да кашлям и хриптя, докато кръвта пълни устата ми. Сивият плащ, който ми сложи белезници, хваща Тий, докато тя се опитва да се намеси.
– Не можеш да го направиш! – Вика тя. – СПРИ!
– Засрамила си го – изръмжава Командира, вдига ме за косата и ме разтърсва грубо. – Твоят неверник сложи ръка на най-божествения.
– Да. Чух, че Кас е получил удар – подигравам се аз, въпреки че думите ми малко се размиват.
– Да. Твоят човек е получил щастлив удар. Ще си платиш за тази обида. – Той посяга към джоба си и изважда клещи. Големи метални неща, направени от здрава стомана. – Той го удари в устата. Изби един от зъбите му.
– Ти току-що ме удари. И така, кой ще те удари? – Смея се, но се задушавам от кръвта си.
– И така, господаря каза… – Той ме хвърля на земята, привита и замаяна. – Ако е причинена вреда, този, който я е причинил, ще плати. – Той коленичи над мен, с по един крак от двете ми страни, а ръцете ми все още са закопчани зад гърба ми. Пръстите му влизат в устата ми и той разтваря челюстта ми, като вкарва клещите между зъбите ми. – Око за око. – Затиска клещите около задния ми зъб. – Тий изкрещява толкова силно, че сивия плащ покрива устата ѝ. – Зъб за зъб. – Лицето му се набраздява, докато се захваща. Краката ми се подмятат, докато се опитвам да го сваля от себе си. Извиквам нечленоразделно покрай метала и кръвта. – Добре дошла у дома, Канарче. – Той се дърпа. Болката, когато зъба ми се изтръгва от венеца, ме кара да крещя неистово. Още кръв изпълва устата ми, докато той се възхищава на току-що откраднатия кътник. Той се смее и го прибира в джоба си, след което ме вдига на крака. Опитвам се да не обръщам внимание на Тий, който ме гледа безпомощно, докато се люшкам. Командирът ме завърта. Мога да кажа, че под качулката му се крие жестока усмивка. Изплювам кръв в лицето му.
– Какво? Ноа не е достатъчно смел, за да ме измъчва сам?
– О. Той иска да те измъчва. Иска да те пречупи. И ще го направи. Това беше просто моето лично посрещане у дома. Хайде. Хайде да вървим.
Тий се свлича на земята, но скоро се изправя на крака. По бузите ѝ се стичат сълзи, но в очите ѝ има ярост, каквато никога не съм виждала.
– Къде я водиш?! – Изисква тя.
– Канарче 5-3-6 е арестувана. – Хвърля назад през рамо той, като вече ме води нанякъде.
– За какво?
– За дезертьорство от служба – казва той. – И знаеш ли какво означава това? – Той увива пръсти в косата ми и издърпва главата ми, така че да го гледам нагоре. – Присъдата за това е смърт.
– СМЪРТ?! – Изпищява Тий. – НЕ МОЖЕШ!
– Присъдата ти трябва да бъде изпълнена на разсъмване. Дотогава лорд Сандс ще ти прави компания. А той те чака с много по-лоши неща от клещи. Уверявам те. Той поглежда през рамо към Тий. Екзекуцията ѝ е насрочена за утре сутринта. Седем сутринта. Присъствието е задължително. Ще се видим тогава, малка зелена пелерина.
Изтеглят ме.
– Иди да намериш Старейшината, Тий! – Извиквам в отговор. – ИДИ! СЕГА!
