***
Изкачваме се на тухлената барикада и се разкриваме.
Поглеждам надолу към шестте гнилостни паразита долу. Голите им, разлагащи се тела са бавни и гнили. Ръцете им висят. Главите им се клатят. Краката им се влачат след тях, а бълбукането им продължава и продължава.
Те са толкова отвратителни.
Не мога да разбера как изобщо са били хора.
Все още нямат представа, че сме тук, въпреки че всички сме на видно място. След като ми намига бързо, Кас върви покрай стената наляво, а Уиндър си проправя път надясно.
Аз оставам в средата, като цялото ми внимание е насочено към Тий, докато тя се катери по страната на камиона, за да се издигне нависоко. След като е на мястото си, тя изправя лъка си и е готова за работа. Механичното ѝ оръжие използва ролки и въжета, които ѝ помагат да се справи с голямата тежест при пълно натягане. Изработен е от материали, които сме спасили тук, в дивата природа. Белите пера на стрелата ѝ са долепени до бузата, а очите ѝ не се откъсват от шестте мишени под нея.
Гледам как Флаш и Титан мълчаливо се насочват към задната част на сградата, за да видят какво има вътре.
Вдясно от мен Уиндър е приготвил бойната си брадва. Тридесетсантиметрово острие с форма на полумесец от едната страна и квадратен чук от другата. Тя е тежка. Голяма. Но той е повече от достатъчно силен, за да я владее, и е напълно опустошителна за онези, срещу които я размахва.
Вляво от мен, Кас.
Оръжията, които избира?
Двата му халадски кинжала.
Чифт двуостри кинжали, които се състоят от две извити остриета, прикрепени към една дръжка. Обикновено от мястото, където са кокалчетата му, излиза трето острие, но Кас ги е заменил с плоска, дебела буца метал, за да може да нанася адски силни удари. Те са мечта за нанасяне на удари с нож и рязане при бързо придвижване. А парчето метал при кокалчетата му разбива черепите прекрасно. Кас е чудо, което може да се види с тях на бойното поле. Той сякаш танцува, докато убива.
Всички са на позиция. Поглеждам към момчетата от двете ми страни и всички кимваме с глава за готовност, преди да вдигнем маските на лицата си. Те са малко повече от големи обвивки от черен плат. Покриват устата и носа ни, за да не попадне кръв от мишените в телата ни, така че да не се заразим и да се превърнем в самото нещо, което сме дошли да убием.
Всяка от маските ни е украсена. Те са нашата собствена версия на военна боя.
На тази на Уиндър е нарисувана най-голямата усмивка, с големи червени устни и огромни бели криви зъби. Тази на Тий има обикновена усмивка с комично нарисувани зигзагообразни зъби и розови бузи. Кас има много реалистична вълча уста, която ръмжи и от кътниците ѝ капе кръв.
Аз я нарисувах. Страхотна е.
А моята? Моята може да се похвали със златната усмивка на самурай с дълги кътници.
Аз съм малко самурайска фангърла. От осемгодишна възраст, след като прочетох за тях в една книга, която намерих в изоставен камион на библиотеката, съм обсебена.
Титан и Флаш отказаха да ни позволят да нарисуваме маските им, страхувайки се от евентуална ответна реакция от страна на командирите ни у дома. Те имат обикновените кафяви, които се издават в армията.
Мизерни гадове.
Протягайки се през раменете, изваждам оръжията си от двойния си гръбен колан.
Двете ми катани.
Всяка от тях е великолепна, четиридесет сантиметра дълга. Двадесет и осем от тях са изработени от най-фина стомана, изкована в две хиляди и четиридесет и осем слоя. Дръжките са плътно увити в черен копринен шнур. Цубата е кръгла, желязна красавица, издълбана с бели гълъби в полет. Тази, която държа в дясната си ръка, има заварен към дръжката черен стоманен кокал-дустер. Допълнителна екстра, добавена наскоро от Кас, Тий и Уиндър в чест на рождения ми ден.
Обичам катаните си.
Но това, което обичам още повече, е да ги използвам.
Надавам висока свирка, нарушавайки тишината на тази безлюдна пустош. Тя отеква от стените на фабриката и привлича вниманието на шестимата от клас „три“, които са пред нас.
– Ей, грозници! – Викам, като внимавам да не е достатъчно силно, за да ме чуе това, което е вътре във фабриката. – Гладни ли сте?
Те бавно се обръщат и гледат право към мен. Започват да човъркат въздуха. В гърлата им се чува бълбукането на все още втечняващите им се вътрешности, а от устата им излизат жлъчка, гной и кръв.
– Това е то. Имаме една прекрасна женска с червена коса. – Жестикулирам към себе си. – Или може би предпочитате червенокос…
– Ягодов блондин! – Поправя ме Уиндър, леко обиден от употребата ми на думата с „Ч“.
– Някакъв ягодово рус мъж. Или може би властен брюнет? – Добавям с кимване към Кас.
– Смешно – измърморва той, въртейки брадвата между пръстите си.
Стъпалата на всяка от целите се влачат в пръстта, а ръцете им се поклащат тежко отстрани, докато се движат. Скачам надолу, като правя игриво завъртане на остриетата в дланта си и отново се запознавам с тежестта им.
Не ми е нужно. Познавам ги така, сякаш са собствените ми крайници.
Момчетата също скачат надолу и започваме да се приближаваме към тях. Свирим и викаме обиди на мъртвите уши. Сега мишените са разсеяни, а Флаш и Титан, заедно с единичните си мечове, могат да стигнат до фабриката безпрепятствено. Малката група от шест ходещи трупа се пречупва. Единият отива при Уиндър. Двама отиват при Кас. И три за мен.
Това е моя щастлив ден.
– Скарлет… – Предупреждава ме Кас, когато започвам да се кикотя от радост. – Не прави нищо необмислено…
***
Инстинктът им да ядат се задейства и те се движат по-бързо. По-гръмко. Когато стигам до първия, той се хвърля към мен. Използвам един стар сандък и скачам високо във въздуха, преобръщам се над него и по време на движението си прорязвам с острието си врата му. Тялото му се свлича и главата му се търкулва по пръстта, но устата му продължава да се движи. Другите двама се обръщат, когато се приземявам. Завъртам се и се плъзгам на около половин метър и чакам да дойдат при мен.
Докато чакам, забивам в отрязаната глава в слепоочието му, за да заглуша завинаги щракащите му челюсти. Когато следващия стига до мен, прерязвам врата му с бърз замах. Но не докрай. То стои там като отворен автомат, ръцете му все още се протягат, а устата му продължава да се движи. Обръща се, за да ме види, и аз не мога да не се засмея малко при гледката как се опитва да разбере дали да върви назад или напред, за да ме достигне. Юмрукът ми се удря отстрани на главата му. Железният кокал-дустер кара черепа му да се разбие около юмрука ми. То се разклаща и с ритник го изпращам на земята, за да не се изправи никога повече. Третият се втурва към мен със зъби напред. Забивам острието си под челюстта му. Върхът излиза от горната част на черепа му. Мишената все още мига. Но спира, когато издърпвам оръжието си право през лицето ѝ.
То се сгромолясва на земята.
Три тела на трупове ме заобикалят.
С едно движение почиствам стоманата си от възможно най-много от сгъстената им кръв, преди да проверя момчетата. Кас се провира между двамата, прерязвайки гърлата им и пробождайки ги в слепоочията с грация.
Показване.
Докато Уиндър използва чуковата страна на брадвата си, за да блъсне дебелата си мишена на пода, а след това спуска извитото острие в стил палач, като отсича главата от дебелото ѝ тяло. След това вдига чука си и – плясък.
– Това беше лесно – сви рамене Уиндър.
– Защото това беше загрявката. Къде са Титан и Флаш? – Питам. Като по поръчка те изведнъж започват да спринтират към нас. Флаш се препъва в краката си в бързината, а Титан постоянно поглежда през рамо. – Е… това не е добре.
– Колко? – Пита Кас, когато стигат до нас.
– Десетки – изпъшка Титан. – Твърде много, за да ги преброя. А горните етажи са се срутили, така че всички са на приземния етаж.
– Това е тест. Знам, че казаха, че ще е по-трудно, защото искаме червени пелерини, но не биха го направили невъзможно за нас – настоявам аз. – Казаха, че са най-много петнайсет.
– Ами не знам какво да ти кажа, Скар. – Титан свива гневно рамене при най-малкия намек, че не вярвам на думите му. – След трийсетте загубих бройката. Има много!
– Сигурно се шегуваш… – Прошепва Уиндър, преди да погледне към мен и Кас. – Не можем да поемем трийсет! Те ще ни изядат живи! Буквално!
Но Кас и аз вече се подготвяме, избърсваме остриетата си с подгъва на кафявите си кожени палта, оставяйки след себе си гъста следа от черна кръв.
– Момчета… не може да говорите сериозно? – Веждите на Уиндър са повдигнати и неуверени. – Тридесет?
– Трябва да го направим. Ако се откажем, ще бъдем преназначени в ново подразделение и ще бъдем тествани отново – отговарям аз. – Ако не можем да преминем това нещо с екипа, с който работим повече от десетилетие, то със сигурност няма да го направим с група други провалени кадети, нали! Придържаме се към плана. Но и Титан, и Флаш ще работят на вратата, а ние ще убием каквото излезе навън.
Кас кимва. Титан и Уиндър също.
Флаш, от друга страна, изглежда така, сякаш е на път да се изцапа.
Назад към част 3 Напред към част 5
