***
Старейшината ни налива чаша уиски, преди да седне на кадифения диван. Отвръща поглед, докато аз обличам някакви дрехи, а Кас ми дава своя пуловер с качулка, за да го облека. Оставям го да ме залее, ноздрите ми се изпълват с неговия аромат.
– Седнете – казва ни Старейшината – пийте. – Той прави жест към чашите на масата, които наблюдавам подозрително.
– Пиенето е забранено.
– Да не ми казваш, че онзи твой баща никога не е споделял уискито си с теб? Със сигурност знам, че държеше здрав запас от него, скрит в кухненския шкаф зад онези книги.
– Откъде знаеш, че е… искам да кажа, че е… Всички ли знаеха, че е баща ми, освен мен?
– Кой според теб е оженил него и майка ти? Хм? – Казва той и отпива глътка. – Тогава бях млад Старейшина. Той беше най-добрия ми приятел. Но не обръщай внимание на всичко това. Това, което искам да знам, е… на борда ли си?
– На борда? – Питам, все още изправен. – На борда за какво?
– Сигурно баща ти ти е казал.
– Какво да ми е казал?
– За бога – изпъшка той. – Нека просто да преминем към същината, нали? – Отново ми прави жест да седна. Налага се Кас да ме побутне в гърба, за да сложа задните си части на дивана. Кас сяда до мен, а ръката му се опира в моята. Притеснявам се за интимността ни, но Старейшината не се интересува от нея.
– С баща ти обсъждахме възможността да се откъснем от „Веригата“ от няколко години насам. А после той трябваше да отиде и да умре, спасявайки дъщеря си, така че никога не стигнахме по-далеч от това да говорим за това. – Той ме погледна малко тъжно. – Той наистина те обичаше. Знаеш това, нали? Мислеше за теб като за света. – Поглежда към Кас. – И те одобряваше. Казваше, че ти си единствения, който може да я направи щастлива. Притеснявах се, че ти е дал повече доверие, отколкото заслужаваш, когато започна да се изказваш колко много я мразиш. Дори аз ти повярвах за известно време, докато не изчезна, когато си помисли, че тя може да е умряла. Но щом Ноа вярва, че двамата не си говорите, това е единственото, което има значение. – Той вдига чашата си и отпива глътка. – Откъде знаеше, че можеш да ми се довериш? Да я доведеш тук беше голям риск.
– Не, не беше – отговаря Кас. – Баща ѝ ми каза, че мога да ти се доверя в едно писмо, което ми остави.
– Е, това ни спестява малко време, предполагам. Всички можем да се доверим един на друг. Това не е ли чудесно? И така, аз, баща ти и Старейшина Десет. Всички планирахме някакъв преврат.
– Преврат? – Пита Кас.
– Знаеш какво е това, нали? – Смее се Старейшината. – Ние не харесваме правителството. Не ни харесва управлението им и смятаме, че можем да го направим по-добре. Проблемът е, че всички се страхуват от Ноа и неговите сиви плащове. Всеки път, когато някой се изправи срещу него или се опита да промени начина, по който се случват нещата тук, или попада в мишената, или бива осъден за Канарче. А тези, които му се противопоставят и напуснат тези стени, никога не се връщат. Отношението на Ноа и неговите Сиви плащове към всички нас е безмилостно и става все по-лошо. Не успяхме да съберем достатъчно хора, които да застанат с нас в преврата, затова планирахме да вземем онези, които искат да напуснат, и вместо това да отидем някъде другаде. Ако Ноа получи дори намек за несъгласие в редиците, той го изтръгва по-бързо, отколкото можеш да кажеш зомби хапка. Никой не се осмелява да му се противопостави. – Той посочва към мен. – Освен ти.
– Аз?
– Всички знаят колко много обичаш военните и това, което те защитават. Каузата. Поразяването на целите и възвръщането на страната ни! И сега всички знаят, че той е подправил тази лотария, защото нито един човек не вярва, че ти би сложила името си в тази лотария по начало. След това той изпадна в истерия, като поиска да знае къде е „Скарлет“. Когато използва твоето име, всички знаят, че той знае коя си. Че лотарията изобщо не е била случайна. В края на краищата, той беше получил само твоя кадетски номер. Той показа на всички какъв човек е в действителност, след като взе Кас и изгуби самообладание така жестоко. Никой не хареса това, което видя. Другите момичета, които бяха поставили своя номер? Те искаха да го оттеглят. За всеки случай, ако по-късно той реши да повтори лотарията и избере тях. Ти му се противопостави, а след това си тръгна. Но за разлика от другите в миналото, ти се върна. И се върна като Старейшина. Беше арестувана, но все още си на свобода. Сега войниците те търсят.
– Мен? За какво?
– За това, което може да им се размине. Но не това е важното. – Той се навежда напред в стола си. – Виждате смисъла, нали?
– Те искат да не се подчиняват – казва Кас. – Не искат да спазват правилата му и сега знаят, че не е нужно да го правят.
– Точно така. Те са на косъм от това – казва Старейшината. – Каза, че набираш хора. Предполагам, че си намерила места, на които можем да се преместим? Към това се стремеше, нали? Когато държеше речта си в залата? С баща ти все говорехме за създаването на нова база, но не можехме да стигнем достатъчно далеч в света, за да намерим нещо прилично. Намерихте ли нещо?
– Еми… – Очите ми танцуват наляво-надясно. – Аз…
– Тя вече яде ли нещо? – Пита Старейшината тихо Кас, сякаш няма да го чуя, ако мърмори. – Все още не е в кондиция.
– Не съм яла нищо още, не. – Давам на Кас уискито си и опирам глава в ръцете си. – Трябва ми само минутка. Добре?
– Не разполагаме с минута, Скарлет – настоява Старейшината. – И без това рискуваме, като си тук, в моята къща. Намерила ли си някое подходящо място, където да се преместим?!
Кимвам и вдигам глава.
– Да. Да, намерих. Старейшина Осем и аз ги запазихме за себе си. Не искахме Веригата да знае за тях, за да не могат да ни намерят, след като си тръгнем. Не ги сложихме в нито едно от писмата на гълъбите до дома.
– Разкажи ми за местата.
– Не.
– Не? – Изръмжава той.
– Не. Съжалявам, но не съм много наред, след като Ноа удари главата ми в бюрото си и не съм се хранила и не спала нормално в продължение на дни. Знам кога мога да се доверя на преценката си, а точно сега не мога да се доверя на нея.
– Преди да ме вкараш в купчината си „не се доверявам“, просто помисли кой ви отърва и двамата от Ноа. Той беше на път да те разфасова, Касиус. А Скарлет, ти беше едва в съзнание, под ботуша му и на път да се омъжиш насила за него, преди аз да спася задните ти части. А този твой старец? Онзи, който умря, за да те спаси? Той беше най-близкия ми и скъп приятел. Той беше моя проклет брат и умря, за да спаси твоя жалък задник. Мислиш ли, че някога бих предал човека, когото той обичаше най-много? Че бих застанал на страната на човека, който е повече от вероятно да е причинил смъртта му?! – Гневът му замърсява въздуха. Той ме гледа с разярени очи и бели кокалчета. – Не обръщай внимание на факта, че си в дома ми, говориш за измяна, пиеш уиски, а само преди малко беше полугола с език в гърлото на гаджето си! Ако бях на страната на Ноа, не мислиш ли, че щях да го извикам тук? А? Да му предам теб и Кас?
– Съжалявам – предлагам аз.
– По-добре да е така, по дяволите! – изпъшка той, изпи остатъка от питието си и се изправи на крака. Очите му ме наблюдават на всяка крачка, докато не излезе от стаята.
– Не можеш ли да не го вбесиш? – Промълви Кас, стискайки ръката ми. – Не сме точно потънали в съюзници тук.
– Не исках и аз – отвръщам аз и се умилявам. – Но нямам представа на кого да се доверя, Кас. След всичко, което каза… Всичко, което се случи… Всичко, което загубих! Как мога да му се доверя? Как мога да се доверя на когото и да било? Достатъчно е само една грешна дума, казана в грешното ухо, и още хора ще умрат. Не мога да бъда отговорна за смъртта на някой друг. Ако не бях крещяла на Скай и не я бях разстроила, тя никога нямаше да избяга по този начин. Нямаше да се втурне в моргата. Нямаше да падне вътре! Ако Старейшина Осем не беше скочил да ме спаси… Ако…
Той се обръща. Ръцете му обхващат лицето ми, а очите му ме търсят.
– Не си отговорна за ничия смърт.
Докато се подигравам, той заздравява хватката си и повдига вежди. Отказва да пусне лицето ми и се навежда малко по-близо.
– Ти. Не си. Отговорна. Смъртта му не е по твоя вина!
Със стоически поглед той изчаква да приема думите му. Но аз знам, че независимо какво ще каже и колко често ще го повтаря, никога няма да се отърва от тази смазваща душата, умопомрачителна, сърцераздирателна вина.
Кимването, което предлагам, е в най-добрия случай половинчато и мисля, че той знае това. Мисля, че знае, че това е най-доброто, което мога да предложа. Но той го приема. Приема и неспособността ми да пророня сълза за загиналия си баща, точно както е приел и неспособността ми да кажа думите, които знам, че той копнее да чуе. Тези три думи никога не са минавали през устата ми. Никога не съм ги казвала на баща си и болката, която изпитвам, е непоносима. Страхувам се да си помисля колко по-лошо щеше да бъде за мен, ако ги бях казала. Ако си бях позволила да го обичам истински. Кас никога нямаше да се запита, че липсата на сълзи някога щеше да се отрази на това колко много ми липсва Старейшина Осем. Той беше не само човека, когото сега познавам като свой биологичен баща, но и човека, който ме научи как да оцелея на този свят и да намеря радост и сигурност сред цялата тази смърт, разруха и болка. Старейшината искаше да ме обича. Той безкрайно се опитваше да ме накара да призная, че не само се грижа за семейството си, но и че се нуждая от тях толкова, колкото и те от мен. Години наред го объркваше факта, че единствената емоция, която бях способна да покажа на някого през първото десетилетие от живота си, беше смущението. Тялото ми го издаваше. Бузите ми ставаха пурпурни. Но не се смеех. Не плачех. Нямаше да ревнувам или дори да се ядосвам. Старейшината никога не се отказа да се опитва да ме накара да се отворя за другите. Нито пък семейството ми. Уиндър, Тий и Кас стояха до мен през цялото време, а Старейшина Осем винаги се спотайваше някъде наблизо, и заедно ме научиха как да чувствам. А сега не мога да се изправя пред това да чувствам каквото и да било.
– Вярваш ли ми? – Попита Кас, връщайки блуждаещите ми мисли тук и сега.
– Да – отговарям, като поставям ръката си върху неговата, а палеца му се движи напред-назад по бузата ми. – Вярвам. Повече, отколкото вярвам на себе си в момента.
– Тогава ме остави да преценя на кого можем да се доверим, докато не се почувстваш готова за това. Довери ми се, Скарлет. Позволи ми да ти помогна.
Навеждаме се, устните ни се срещат за не повече от секунда, когато Старейшината се връща с папка. Той я пуска в скута ми и отново заема мястото си.
– Какво е това?
– Отвори си очите и виж сама.
Прелиствам страниците и виждам, че това е счетоводна книга.
Книга за смъртта.
– Забавно нещо – казва Старейшината, сочейки с пръст към едно писмо, в което се съобщава за смъртта на шест канарчета. – Преди две години средната преживяемост на канарчетата рязко спадна. И имам предвид… рязко спадна. Преди двадесет процента от напусналите не се връщаха. Не е добра статистика, ако трябва да сме честни. Но много по-добра от тази, която имаме днес. Сега средно деветдесет процента от тях са убити в бой.
– Толкова много? – Прошепвам, ужасена. – Не знаех това.
– Това е така, защото вече никой не знае кой е бил осъден и кой е бил доброволец. Или кога са напуснали. Или за колко време трябва да заминат. Преди две години всичко се промени. Ноа пое контрола над канарчетата и сега той изпълнява присъдите. Той е единствения, който знае кой е заминал и за колко време ще замине.
– Той не е знаел за моето заминаване – отговарям аз.
– Да, така е. Ами защото ти и баща ти технически никога не сте били Канарчета. Баща ти е проникнал в сградата на охраната и е взел имената на следващия канарски отряд, който е трябвало да замине, и ги е излъгал, като е казал, че той ръководи мисията и че датата на заминаването им е била изместена. Нямаше никакви документи. Той дори не ми каза какво е планирал. Просто направи това, което трябваше да направи, за да те махне от Ноа преди обявяването на жребия.
– Но… той имаше канарски палта и за двама ни.
– Той имаше старото си канарско палто. И имаше старото канарско палто на майка ти, което ти даде.
Ръката ми стиска здраво тази на Кас, когато осъзнавам, че през цялото време съм носила палтото на мъртвата си майка.
Назад към част 9 Напред към част 11
