***
– Какво ти казва това? За увеличаването на броя на внезапните смъртни случаи? Дали мишените стават все по-умни там? Дали сега техниките ни за обучение са по-лоши, отколкото преди десет години? Не – казва той, без да ни даде възможност да отговорим. – Войниците ни са най-добрите, които някога са били, а онези чудовища там не стават по-мъдри, за да ни хванат. Има и още нещо.
– Още? – Питам с ужас.
– Само преди няколко седмици открих, че Ноа възнаграждава онези, които наистина се връщат от мисиите на Канарчетата, с почетни длъжности в Сивия плащ.
– Наистина? Той го е направил? Не знаех това.
– Никой не знаеше. Открих го само по случайност. Чух група сиви плащове да си говорят за това, когато си мислеха, че няма никой наоколо. И така. Имаме група хора, които напускат Хейвън като канарчета, а после се връща само един, понякога двама. Понякога не се връща никой. Но тези, които се връщат, докладват направо на Ноа веднага щом стъпят в Хейвън. Никой не знае кои са тези, които се завръщат, защото те отиват направо в имението на Ноа край морето и излизат, облечени в онези глупави сиви качулки. Искаш ли да научиш моята теория?
Знам точно какво подозира той.
– Някой саботира канарчетата. И ти си мислиш, че това са тези, които се връщат.
– Мисля – въздъхва той тъжно. – В противен случай това е твърде голямо съвпадение. Канарчетата тръгват и в повечето случаи никога не се връщат. Това е всичко, което знаем. Това е всичко, което ни се казва.
– Това е всичко, което виждаме – съгласявам се аз, мислейки си за всички войници, които съм познавала и които са напуснали като канарчета заради някакво неизвестно престъпление, и никога не са се върнали.
– Точно така. Поне така беше през последните няколко години. Тези единствени оцелели се връщат и докладват на Ноа. Не мога да ти кажа колко от Сивите плащове някога са били канарчета. Просто не знам.
– Значи смятате, че може би тези Канарчета, оцелелите, от самото начало работят за Ноа? Че заминават с частите под негово ръководство?
Старейшината кимва.
– Обзалагам се, че Ноа вече знае всички ваши сигурни местоположения. Обзалагам се, че Ноа знае навсякъде, където сте ходили. Какво сте видели. С какво сте се сблъсквали и колко често сте пикали. Защото, ако последните няколко години са нещо, което може да се каже, съм дяволски сигурен, че някой от вашите хора е работил за него през цялото време. Но това все още не променя факта, че трябва да напуснем, а вие сте единствените хора, които знаят за гостоприемни райони, в които бихме могли да оцелеем.
– Никой от моя отряд не би ни предал. – Поклащам категорично глава, а косата ми се развява по лицето ми. – Нито един. Не. В никакъв случай!
– Хм. – Старейшината сяда назад, като ме оглежда внимателно. – Какво ще кажеш да ми разкажеш как наистина е умрял баща ти? Разкажи ми това, което не можа да ми кажеш в щаба на Старейшините.
Поглеждам към Кас, който ми кимва окуражително.
– Ямата, в която падна Скай, беше направена. Подът не е поддал. Беше разкъсан и мишените бяха сложени в тази дупка. Имаше и друга яма на отделно място. Мишените изглеждаха чисто. Бяха облечени. Може дори да не са били толкова стари.
– И така, кой е паднал в тези ями? – Пита той.
– Лум и аз в първата до църквата. Скай в моргата. Аз скочих, за да я спася. А Старейшината… искам да кажа… баща ми, той скочи, за да ме спаси.
– Значи Чили не е паднал? – Казва подозрително Кас.
– Не.
– Тогава той трябва да е шпионина.
– Но няма как да е изчезнал достатъчно дълго, за да направи капаните, без да забележим, че го няма. Няма как. Ние спяхме на смени. Най-много по три часа. Това е физически невъзможно!
– Може би не и за него – казва Кас. – Но има начини да се предават съобщения на хората. Той е можел да съобщи на другите къде ще бъдеш. Може би други сиви плащове? И знаеш, че съм почти сигурен, че някой е докладвал и на Ноа, преди да си тръгнеш. Откъде иначе щеше да знае всички тези неща, а? За игралните зали? За Тий?
– Аз… не мисля, че Чили би могъл. Не мисля, че някой от тях би могъл. – Поглеждам между тях. Сигурно не могат да говорят сериозно. – Мисля, че грешите. Както казахте, моето звено беше различно. Тръгнахме по-рано, отколкото се предполагаше. Вероятно Ноа още не е имал възможност да вкара шпионина си.
– Знам, че е трудно да подозираш някого, с когото си се сражавала в толкова близки отношения – казва Старейшината. – Но Скарлет, този под не се е разкъсал сам и следата от мъртви канарчета не може да е просто съвпадение!
– Но… Ноа искаше да ме върне. Не мъртва – възразявам аз. – Той ме обича, нали? Иска да се омъжа за него. Би ли рискувал да ме убие? И само един от нас е умрял. Не като другите, при които цели части бяха унищожени. И доколкото ми е известно, на никой от нас не е връчена сива пелерина.
– Удари пирона по главата. Ноа искаше да те върне. Не мъртва. И какво те върна? – Попита Кас с познавателен поглед. – Какво се е случило, заради което според закона трябва да се върнеш у дома? Когато войник умре, след като е бил осъден за Канарче, подразделението има право да върне тялото му у дома за погребение. След това те отново тръгват на път. Някой е умрял, ти си се върнала у дома. А ако е Старейшина, това е закона! Трябва да се върнете!
Двамата със Старейшина Едно се споглеждат, докато парчетата от пъзела им се напасват така перфектно. Но за мен парчетата все още не пасват.
– Наистина ли мислите, че някой е убил баща ми, за да се върна у дома и да се омъжа за Ноа? И са го направили за какво? За сив плащ? – Смея се и поклащам глава. – Няма как.
– Така или иначе, мисля, че е най-добре да играем на сигурно. Трябва да предположим, че Ноа знае всички места, които си открила. – Старейшината се навежда и разгръща страниците на книгата, която все още е в скута ми. – Трябва да погледнеш и това.
Поглеждам към списъка с имена, до тях са посочени дати и възрасти.
– Какво е това?
– Липсващите – казва ми той. – Както цивилни, така и войници. Започнах да получавам доклади от селото преди няколко месеца. Явно са съобщили на Сивите плащове, че хората изчезват. Но те не правеха нищо по въпроса. Просто казваха, че понякога хората бягат. И така, един от селските лидери се промъкна във военното селище и ме потърси лично, за да ме помоли за помощ. Разгледах въпроса. През последните две години над сто цивилни са изчезнали и нищо не е направено, за да бъдат потърсени.
Гледаме се един друг доста време, докато това потъне в съзнанието ни. Цялата информация, която той споделя, е много повече от тревожна. Тя е направо ужасяваща. Хватката на Кас върху мен се затяга.
– Ноа е обявил, че никой не трябва да излиза отвъд стената, докато не свърши зимата – разказва ни Старейшината. – Нито черните плащове, нито кадетите, нито канарчетата. Въпреки факта, че снега дори не е започнал да вали. Ето защо искаше да говори с мен по-рано. За да приложи своето… „блокиране“. Издигнал е Сивите плащове на стената, заедно със Зелените, за да се увери, че никой няма да напусне.
– Ние сме в капан?
– Да. Поне докато снега свърши да вали. – Той полага ръката си върху моята. – Той не иска да си тръгваш, Скарлет. Искаше да отменя статута ти на старейшина, за да можеш отново да се омъжиш. Аз отказах, разбира се. Но се опасявам, че е само въпрос на време да намери начин да го заобиколи.
– Искаш да кажеш, че ще заобиколи теб.
Той кимна бавно.
– Да. Той даде да се разбере адски ясно, че ако не те освободя като Старейшина, ще премахне всички пречки, които стоят между плановете му да се ожени за теб.
– Той иска да те убие, Старейшино.
– Иска да убие всеки, който застане между него и теб – заявява ясно той и очите му за миг се насочват към Кас.
– Няма да позволя някой друг да умре заради мен! – Изригвам, отблъсквам утешителните им ръце и се изправям на крака. – Няма да го направя!
Пръстите на краката ми потъват под килима с дълбок косъм, докато ходя нагоре-надолу, нагоре-надолу. Умът ми бушува. Мислите ми крещят над себе си, докато всяка от тях се опитва да привлече вниманието ми. Образи на моето подразделение, на всичко, с което се сблъсквахме, на всички смехове, които споделяхме, и на моментите, в които се спасявахме взаимно. Лъжи ли са те? Манипулации? Какво ще стане, ако Старейшина Осем и аз сме били единствените истински членове? Ами ако причината никой друг да не умре отвъд стената е, че никой друг не е трябвало да умре? Как мога да знам на кого да се доверя? Кого да се опитам да спася, когато не мога да видя кои са враговете ми?
Къде са изчезналите цивилни? Защо това се случва? Имаме чудовища, които отчаяно искат да ни изядат живи, и планета, която крещи да бъде спасена. Как… как е възможно най-голямата заплаха за човечеството да са други проклети хора?
Другите двама ме оставят да се разхождам из стаята, докато обсъждат плановете си. Те искат да си тръгнат. Искат да избягат от Рая и да се установят на ново място. Обсъждат методите за промъкване покрай охраняваната стена. Обсъждат кои запаси са най-важни. На кого да се доверят. Кого трябва да вземем със себе си и как ще се бием, когато Ноа се опита да ни спре.
Спирам да се разхождам. В този момент сякаш съм ударена от мълния. Всичките ми мисли и конфликти, гнева и омразата ми, всичко това замлъква и сега ума ми е спокоен и тих като водно езеро.
– Нищо от това няма значение – казвам над тях, прекъсвам разговора им и се обръщам с лице към тях. – Как ще избягаме… Няма значение.
– Как можеш да кажеш това? – Оплаква се Кас. – Разбира се, че има значение. Трябва да сме внимателни. Трябва да планираме, Скарлет. Една грешна стъпка и Ноа ще сложи край на всички ни. Една грешна стъпка и той ще ни убие и ще те вземе, както си иска! А при всички мъртви канарчета и изчезнали хора…
– Това няма значение, защото ние няма да си тръгнем. Няма да изоставим това място. Тези хора. Цивилните, които, както казахте, изчезват. Които сега са принудени да отглеждат повече от нашия добитък? Които дори не могат да изберат кого искат да обичат? Които имат откраднати деца и са принудени да водят този живот. – Поглеждам към Кас. – Няма да ги оставя. Няма да оставя моите приятели, моите другари, децата в сиропиталището, кадетите от „Кафяво наметало“… Няма да оставя нито един от тях. – Поглеждам към Старейшината. – Ако ги оставим, ще ги оставим да живеят в мизерия. А живота е толкова рядко срещан, че не би трябвало да е и мизерен. Казахте, че планирате преврат? Тогава да го направим! Да свалим правителството. Да изритаме Ноа и Сивите плащове от дома, който сме построили. Да ги прогоним за живот отвъд стената.
– Това е момиче – усмихва се Старейшината. – Ето я дъщерята на най-добрия ми приятел.
– Добре тогава… – Кас изпуска дълъг дъх и прокарва пръсти през косата си. – И какъв е планът?
– Имам трима старейшини, за които знам, че ще се борят срещу Ноа – информира ни Старейшина Едно. – Петима, включително вас и мен. Старейшините Шести, Девети и Десети ще се изправят срещу Ноа. Но има двама, за които знам, че няма да го направят. Старейшина Две и Старейшина Пет от известно време докладват на Ноа за всичко, което другите старейшини и аз правим. Иска ми се да ви кажа от колко време. Може да са години. Може да са месеци. Другите старейшини, старейшините Три, Четири и Седем, просто се страхуват от Ноа и могат да тръгнат по всякакъв начин.
– Можем ли да направим крачка без тях?
– Можем да опитаме, но ако отидем при тях и те решат, че да кажат на Ноа нашите планове ще бъде по-безопасно за тях, тогава ще приключим още преди да сме започнали. Като казвам свършено, имам предвид мъртви. Кадетите им са лоялни към тях. Ако застанат на страната на Ноа, те също може да се окажат на негова страна.
На входната му врата се чука.
Всички замълчаваме и поглеждаме към коридора.
– Очаквате ли гости? – Прошепва, поглеждайки към часовника на стената Кас, който ни казва, че е три сутринта.
Старейшината поклаща глава.
Те почукват отново. Този път по-силно.
– Старейшина Едно! – Обажда се познат глас.
– Това е Командирът на сивите плащове – прошепвам аз. – Гадината, която ми извади зъба, когато се върнах.
– Какво е направил? – Изсъсква Кас, скача на крака и увива ръка около кръста ми. Опитва се да погледне в устата ми.
Командирът почуква отново.
– Знаем, че си там. Отвори!
– Изведи я отзад – нарежда Старейшината, като ни избутва в коридора. Когато се обръщаме към задната част на къщата, чукането продължава от същата посока, в която ни водеше Старейшината. – По дяволите. Обкръжени сме. – Без да се колебае нито за миг, Старейшината ме хваща за лакътя и ме дърпа обратно в хола. Двамата с Кас наблюдаваме как той хваща един от рафтовете и дърпа, разкривайки скрит шкаф зад него. Той представлява малък квадрат, облицован с още рафтове. А на тези рафтове са наредени безброй бутилки с алкохол, пури, книги, консерви, шоколадови бонбони и сладкиши.
– Вътре. Бързо!
Назад към част 10 Напред към част 12
