***
Отвореният прозорец носи със себе си хлад във въздуха. Вятърът развява завесата, заслепявайки ме от време на време, когато слънчевата светлина се промъква покрай развяващата се драперия.
Сядам и откривам, че леглото е празно.
Главата ми все още се върти от всичко, с което се сблъсках, откакто преминах през портите на Хейвън.
Аз съм Старейшина.
Кас все още ме обича.
Сред нас има шпионин.
Замисляме измяна и революция.
Баща ми е мъртъв…
Изтласквам последната мисъл от главата си и се изправям. Все още нося качулката на Кас и черен анцуг и се отправям към стълбищната площадка.
На вратата на спалнята е закачена бележка.
„Скар, трябваше да ходим на работа. Не исках да те будя. Аз съм на стената на петата миля. Ела да ме видиш.
Тий хх“
Подпрени на стената са моите катани. Протягам ръка, но мога да ги докосна само с върховете на пръстите си. Гърлото ми се стяга само при мисълта да ги вдигна. Ръката ми започва да трепери.
Какво, по дяволите?
Отдръпвам ръката си и веднага се чувствам по-добре. Когато се опитвам да ги вдигна отново, реагирам още по-зле и се мъча да дишам. В главата ми се появяват проблясъци на баща ми, който се гърчи в конвулсии, ръмжи и хапе. Гърлото ми започва да се стяга, точно както снощи в банята, преди да припадна.
Отдалечавам се. Отдалечавам се от мечовете си. Няма да ги взема. Не ми е нужно. Не и ако отида направо до стената и видя Тий.
Вдигам качулката си и излизам. На долния етаж Лум и Чили са се свили на стария мухлясал диван в хола и все още хъркат тежко. Скай лежи на пода под голямото одеяло и си мърмори насън. Оставям ги да си починат и излизам навън.
На верандата Титан седи на стъпалата. Той скача на крака, когато ме забелязва.
– Ти си станала! – Казва той. – Как се чувстваш?
– Добре – казвам му, но изведнъж се чувствам много предпазлива. Ако някой докладва на Ноа за мен, това може да е Титан. – Какво правиш тук?
– Наблюдавам. Знаеш ли… в случай че някой дойде да търси неприятности. Отново. Чух, че Сивите плащове са идвали.
– Как чу за това?
– Флаш ми каза.
– Откъде знаеше Флаш? Снощи не беше тук.
– Мисля, че Чили му е казал, когато дойде тази сутрин.
– Флаш е дошъл? Защо?
– Притесняваше се за теб – казва той с леко свиване на рамене. – Замина преди около час, за да се яви на работа на стената. А, и тук. – Той ми подава шепа пликове, за да ги взема.
– Какво е това? – Питам, като ги вземам.
– Тринадесет молби за преместване – казва той. – Хората идват от сутринта.
– Благодаря.
Краката на Титан се размърдват в пръстта.
– Искам да знаеш, че и аз искам да подам молба – казва ми той.
– Искаш?
– Искам. Но Флаш не е много сигурен. Знаеш какъв е той отвъд стената. Но аз работя върху това да го накарам да промени решението си. Не мога да го изоставя. Разбираш, нали?
– Разбира се.
– Чу ли? За заповедта за арест на Кас?
Започвам да слизам по стъпалата.
– Да. Чух.
– Какво ще правим? – Пита той. – Не можем да го оставим да бъде екзекутиран!
– В момента, честно казано, нямам представа.
– Знаеш ли къде е той? Добре ли е?
– Не знам дали ти благодарих, че ми помогна вчера. В случай, че не съм… Благодаря. Ще се върна по-късно.
– Скар, моля те! Позволи ми да помогна? Не тръгвай сама! Вече изгубихме Старейшина Осем. Кас е изчезнал, а ти си на доста страшната страна на един тиранин, който иска да те нарани. Моля те. – Той ме поглежда с онези тъжни и умоляващи очи. Толкова е странно, че такъв грубиян като мъж има толкова нежна и любяща душа. Не искам да губя повече от семейството си. – Остани тук, във вилата.
– Старейшина Осем!
– Поглеждам през рамо и виждам как Старейшина Едно ме призовава с пръст. Обръщам се обратно към Титан и се протягам, обвивайки ръце около врата му.
– Ще се оправя, Титан – обещавам, докато се прегръщаме. – Ще се върна по-късно.
Обръщам се и тръгвам след Старейшината, който вече е започнал да се отдалечава.
– Всички все още ли са живи и здрави? – Пита той, щом се отдалечаваме от ушите. – Командирът не създава ли твърде много проблеми?
– Не прекалено много – отговарям аз. – Каза, че търси Кас, но прекара голяма част от времето си в претърсване на шкафовете, където Старейшина Осем криеше алкохола си.
– Шкафовете в кухнята? Знаели са за това?
– Да. Но Лум ги е преместил всичките, когато останалите са си легнали, така че не са намерили нищо.
Споделяме поглед.
– И така. Лум е паднал в ямата и е преместил алкохола. Това не променя факта, че е доброволец. Това е подозрително.
– Доброволец е, защото се е страхувал.
– От какво?
– Ами, очевидно се е сбил. И е спечелил. С много. Не съм сигурна, че другия човек се е събудил, ако трябва да съм честна. Беше се уплашил, че ще го екзекутират, затова доброволно се отърва.
Краката на Старейшината забавят ход, докато по лицето му се изписва осъзнаване. Той ме поглежда.
– Момчето, с което се е скарал. Предполагам, че е бил отвратителен педофил, който също така да е бил старейшина по времето, когато Лум е бил млад кадет, случайно?
– Ами. Не бих искала да казвам…
– Лум е в безопасност – казва той твърдо, продължавайки с бързия си и равномерен ход. – Истината е, че отидох да посетя стария гад, след като го нападнаха. Беше толкова изпаднал в делириум, че ми разказа всичко, което е правил с „Малките момчета“, с гнусна усмивка на лицето. Сякаш си спомняше за отминалите летни романси.
Старейшината се почесва по лицето, сякаш в устата му остава вкуса на говна.
– Каза ли им кой го е нападнал? – Питам нервно.
– Не. Не е имал възможност. Сложих възглавница върху лицето му и гледах как болния изрод умира – признава той откровено. Можеш да кажеш на Лум да си почива спокойно. Никой не знае. Ами останалите? Има ли нещо подозрително?
Старейшината ме изненадва все повече и повече. Виждам защо с баща ми се разбираха толкова добре.
– Скай беше навън, когато пристигнах. Каза, че се е качила горе, за да ме предупреди, че Командира е на входната врата, видяла е отворения прозорец и че ме няма, и е излязла да ме намери. Когато влязохме вътре, тя ме прикри. Каза им, че сме се разхождали заедно.
– Освен това тя почти умря в тази яма, така че е малко вероятно да има нещо общо с направата ѝ. Някой друг?
– Командирът знаеше, че нося мъжки пуловер. Уиндър му каза, че е негов. Но ще ви кажа какво е малко странно. Чили казал на Флаш, че Командира е дошъл в къщата. Флаш казал на Титан.
– Кас е категоричен, че именно Флаш е разказвал на Ноа за теб. Всъщност те никога не са се разбирали с тези двамата. – Той ме поглежда, докато продължаваме да вървим. – Какво мислиш ти?
– Мисля, че… – въздъхвам тежко и се предавам на очевидното. – Вероятно е Флаш. И може би Чили. Колкото и да ми е неприятно да си го помисля, просто не мога да се сетя за никой друг. Имам предвид… ягода? Кой бива осъден за Канарче за кражба на ягода?
– Това ли е направил? – Старейшината се засмива. – В интерес на истината, Старшина Десет беше осъден на три месеца зад стената за това, че е отмъкнал ябълка, когато беше по-млад. Там се е запознал с майка ти и баща ти, така че може би казва истината. Но той не е паднал в ямите и говори с Флаш, така че може би е той. – Обръщаме се към Войнишкия път и тръгваме към военното селище. Трябва да минем през него, за да стигнем до стената. Да играем на сигурно и да държим всичко близо до гърдите си.
– Казвам на Тий всичко – информирам го аз. – Доверявам ѝ се напълно и Ноа знае, че тя означава света за мен. Тя трябва да знае истината, за да може да се защити. – Очаквам да възрази, но той просто кимва и продължаваме. Колкото повече вървим, толкова повече войници виждаме. Когато минават покрай нас, някои шепнат или избягват да ни гледат. Други кимат с учтивото „Добро утро, старейшини“.
– Това е добре. Той ме накара да доведа Уиндър тази сутрин. Сега се е върнал в къщата при него и го осведомява за всичко. Силно се надявам, че никой от вас няма лоши преценки за характера, това е всичко, което искам да кажа.
– Добре ли е той? – Питам тихо, като се усмихвам на няколко момичета в черен плащ, които ми помахат. – Кас, имам предвид?
– Той е добре. Притеснява се за теб и е ядосан на мен. Прекара нощта с белезници на вратата ми, като заплашваше, че ако пострадаш, защото не е бил там, за да те защити, ще ме убие. В момента е в хола ми заедно с Уиндър и двамата са готови да се хвърлят отново в скривалището ми, ако някой почука. Слушай. Аз съм на път да говоря с някои Старейшини… о, Боже мой…
И двамата спираме на място, когато влизаме във военното селище.
– Какво, по дяволите… – Оглеждам се с пълен ужас. На всяка стена, на всяко дърво, на всеки стълб и раздавани от няколко сиви плащове са прикрепени листовки с рисунка на лицето на Кас и думите:
Търси се. Жив или мъртъв за опит за убийство и сексуално посегателство.
Протягам ръка и изтръгвам една от ръцете на млад кадет в кафяво палто.
Без значение от думите, които са не само лъжа, но и отвратителни, начина, по който Кас е нарисуван, го кара да изглежда демонично. Стеснили са очите му и са му придали злобна усмивка. Още по-лошото е, че всички войници ги гледат, кимат и се съгласяват, че „в този човек винаги е имало нещо не съвсем наред“.
Без да ми остава и секунда, започвам да ги събарям. След минути ръцете ми са пълни със смачкани листове хартия и въпреки това те са единственото, което виждам, когато се огледам.
– Скарлет!
Завъртам се на пети, бясна и готова да се бия. Виждам как Совата, моята приятелка, която е със зелена пелерина от стената, върви към мен. Тя е следвана от още двама души, които разпознавам като Боузър и Тан, други двама Зелени пелерини. Докато си проправят път по-близо, те изтръгват листовките от ръцете на хората и ги късат от дърветата, точно както правя аз.
– Можете ли да повярвате на това говедо – изръмжава ядосано тя, като оглежда останалите. – Всичко това са лъжи! – Изрича тя. – Всичко това са пълни глупости! И вие сте глупаци, ако вярвате в това.
В другия край на двора всички сиви плащове се обърнаха да ни гледат. Направих крачка напред, ядосана и отчаяно желаеща да атакувам.
– Не смей – предупреждава Старейшината, хваща ме за лакътя и ме държи настрани.
– Те не могат да направят това!
– Очевидно могат – промърморва Старейшината. – Остави го. Избери си битките. Тази не си струва да се води. – Обръща се към мен и вдига вежди очаквателно. – Ясно ли е?
Стискам зъби и кимам.
– Да, Старейшина.
– Добре. Хайде. Имаме места, където трябва да бъдем. Вие… – Той поглежда към Совата и нейните приятели. – Искам да кажете на всички, които искат да слушат, че всичко това са глупости и да не им вярват. Това идва от мен. Така че, ако имате някакви проблеми, насочете ги към мен. Разбирате ли?
– Да, Старейшино – отговаря Совата. – А Старейшина Осем? – Тя се обръща към мен. – Това, което казахте снощи? За вербуването? За това, че света отвъд не е същата мъртва земя, каквато виждаме около Приюта? Това истината ли беше?
Тан и Боузър се приближават, нетърпеливи да чуят.
– Абсолютно – отговарям аз. – Светът се лекува. Колкото по на юг отиваш, толкова по-здравословно е всичко. Виждала съм цели села, покрити с мъх, и коли, изгубени под дългата трева. Красиво е. И ако искате да се присъедините към нас, за да го възстановим, винаги сте добре дошли.
Тя кимна и извади плик от джоба си.
– Тогава това е за вас.
Зад нея Боузър и Тан също протягат по един плик.
– Какво е това? – Питам, като ги вземам в ръка.
– Искания за прехвърляне. – Совата поглежда през рамото ми към сивите плащове, които все още ни наблюдават. – Искаме да се присъединим. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Сивите плащове отиват твърде далеч, а на нас ни е писнало. Те вече са поели и нашите постове на стената. Какво друго ни остава, освен да излезем и да се бием?
Старейшината я плесна силно по гърба.
– Браво на теб! – Изстрелва се той и се обръща към мен с развълнувана усмивка. – Колкото повече, толкова повече. Считайте се за канарчета.
– Наистина? Толкова ли е лесно?
– Да. А сега заповядайте, Старейшина Осем. – Той ме побутва към пътеката, водеща към стената. Очите му се задържат върху събиращите се сиви плащове, докато всички те започват да се изправят срещу нас. – Имаме места, където трябва да бъдем.
Напускаме военното селище. Старейшината поглежда през рамо.
– Слушайте. Искам да отидете направо до стената и да намерите Тий. Тя не биваше да се качва там сама. Не и с всички сиви плащове, които се роят над нея. – Когато губим от поглед главния двор, той ме спира. – Трябва да се срещна с няколко старейшини и няколко червени пелерини. Вече закъснявам. Ти отиди да поговориш с Тий и отиди в дома ми, за да се видиш с Кас възможно най-скоро. Ще се справиш ли с това да изминеш останалата част от пътя сама?
– Ще се справя. Успех.
– И на теб.
– О, Старейшина? – Питам, докато той се обръща, за да си тръгне. Той спира и ме поглежда през рамо с очакване. – Къде е той?
– Кой? – Пита той.
– Старейшина Осем… искам да кажа… баща ми? – Прочиствам гърлото си, за да облекча това, което е започнало да ме стяга. – Къде е тялото му? Той в безопасност ли е? Дали…
– Той е в безопасност – казва той любезно, като се обръща изцяло към мен. – Той чака.
– Чака? – Преглъщам трудно, борейки се с желанието да заплача.
– Чака да си кажем довиждане. Както трябва. Ще го погребем, Скарлет. Обещавам. Но първо трябва да си свършим работата. Страхувам се, че времето не е на наша страна.
Той ми показва състрадателна усмивка и ме изчаква да кимна с глава, за да разбера.
– Бъди в безопасност. Чуваш ли ме? – Заявява той.
– Да, сър. Вие също.
Разделяме се. Той тръгва наляво, а аз надясно.
Когато виждам стената, въздъхвам с облекчение. На четвъртата миля съм и нуждата да стигна до Тий възможно най-бързо ме кара да тичам към петата. Навсякъде покрай върха забелязвам няколко сиви глави с качулки да надничат през ръба. Аз самата съм с вдигната качулка и наведена глава, така че не мисля, че знаят коя съм. Стигам до маркера за петата миля, поглеждам към извисяващата се стена и си подсвирквам.
– ТИЙ? – Викам. – ТИЙ, ТИЙ ТАМ ГОРЕ ЛИ СИ?
Нищо.
Назад към част 13 Напред към част 15
