***
Стенанията вече са непоносимо силни. Гласът на непознатото момиче се разнася из горчиво студения въздух, превръщайки вътрешностите ми в също толкова ледени. Виковете ѝ са пълни с болка. От хленченето ѝ ме побиват тръпки. Докато продължаваме да си проправяме път към нея, долавяме друг звук. Остро свистене, последвано от щракване. След това още един от агонизиращите ѝ викове.
Излизаме между две импровизирани къщи на огромен бетонен площад. Пълно е с хора, но никой не казва и дума. По лицата на много от тях се плъзгат сълзи. Те се държат един за друг, за да се успокоят, докато гледат всичко, което се случва в центъра на площада. Над главите им виждам високия цокъл на стълба за биене с камшик.
Още едно изсвирване, последвано от щракване, и аз знам, без съмнение, че някое бедно момиче е завързано за този стълб и е наказано.
Двете с Тий нахлуваме през хората и спираме, когато се изправяме лице в лице с кръг от сиви плащове, обграждащи стълба за бичуване, всички с извадени оръжия, насочени към групата цивилни около тях, готови да нападнат, ако се опитат да се намесят.
Поглеждам покрай онзи със стрела, подготвена за пускане в лъка му, и виждам, че всъщност на площада има три поста. От двете страни на високия стълб има два по-къси. На всеки от тях има привързани хора. Двама мъже, а в средата – момиче.
Тя не може да е по-възрастна от шестнайсет години. Тя е крехка. Дългата ѝ руса коса е залепена за окървавения ѝ гръб, докато ридае. Всичките ѝ дрехи, с изключение на гащите, са разкъсани. Тя коленичи в калта и трепери неудържимо от студа. Погледът ѝ е насочен към тийнейджъра вляво от нея. Тя отчаяно вика името му, отново и отново, въпреки че изпитва непоносима болка, тя се интересува единствено от това момче, което нарича Логан, да ѝ отговори.
Той се е свлякъл в калта. Тялото му е неподвижно, а гърба му е толкова зле нацепен, че кръвта се стича навсякъде около него и аз виждам кости.
Сивият плащ вдига камшика си и го стоварва върху изпадналото в безсъзнание момче. Изкрещява още веднъж, докато от формата му се откъсват парчета плът.
Почти съм сигурна, че е мъртъв.
– ЩЕ ПРАВИШ, КАКВОТО ПОВЕЛЯВА ГОСПОДАРЯТ ТИ! – Сивият плащ изръмжава срещу нея, като отново го стоварва върху него. Още един удар. Тялото му се раздвижва, но от устните му не излиза топъл дъх.
– Казах, че ще го направя! – Извиква тя. – МОЛЯ! МОЛЯ, УСПОКОЙТЕ СЕ!
Отивам да се намеся. Няма как да позволя това да продължи!
Хваща ме мъж, когото никога не съм виждала. Той обвива ръцете си около кръста ми и ме притиска към себе си. Дългата му посивяла коса е вързана на опашка, а кожата му е измъчена от времето и суха.
– Недей, момиче. Само ще го влошиш. Намесиш ли се, тя ще получи още десет удара, а ти ще получиш два пъти повече.
– Не ми пука – отвръщам аз.
– Брат ѝ е мъртъв! – Казва той в ухото ми и ме държи по-здраво, докато се опитвам да се освободя. – И ударите и са свършили. От твоята намеса няма да излезе нищо добро! Свършено е!
– Самуел е прав – съгласява се Тий тихо, като ме хваща за ръката. – Те не могат да знаят, че си тук, Скар. Моля те.
Сивият плащ се отдръпва. Тълпата изпуска дъха, който е задържала, и аз кимам, неохотно. Самуел, който и да е той, ме освобождава. Той бързо сваля дебелото си вълнено палто и го хвърля върху раменете на Тий, като вдига качулката, за да скрие лицето ѝ от погледа.
– Дръж зелената си пелерина скрита, Тий – прошепва той. Ако те видят тук, ще се наложи да плащаш по дяволите.
Сивият плащ се обръща към тълпата и с кръвта, която все още капе от камшика, сочи към всички нас.
– Имате дълг към своя господар. Вие обработвате земята. Жените се. Възпроизвеждате се и правите каквото ви се каже! Ако не изпълнявате задълженията си, ние нямаме нужда от вас! – Той поглежда към плачещото момиче, което все още ридае името на мъртвия си брат, а след това посочва друго момче, поставено на колене, което трепери и гледа в земята до третия стълб. – Това е партньора, който лорд Сандс ти е определил. Този мъж ще бъде твой съпруг! Ще се ожените и ще се възпроизведете или следващия член на семейството ти, когото изтегля тук, ще бъде малката ти сестра! Ясен ли съм?
– Но аз не го обичам! – Оплаква се момичето.
– ЯСНО ЛИ ТИ Е? ИЛИ ДА ДОВЕДА СЕСТРА ТИ?
– ДА! – Крещи тя. – ДА! ТИ СИ ПРАВ! ДА! АЗ ЩЕ ГО НАПРАВЯ!
– Добре – издекламира той, плъзна пръсти по дължината на камшика си и забърса кръвта, която е останала там. – Ще се върнем след седмица, за да потвърдим, че вече не си добродетелна. Заедно с останалите, които трябва да се оженят. Вече намалихме дажбите ви наполовина. Ето какво ви очаква, ако все още отказвате да следвате закона! Вашият господар е добър и благ. Той ще ви спаси всички. Запомнете това. Всички ние имаме своята роля за оцеляването на нашата раса. Това е вашата. А сега се върнете по домовете си. Ако видим някого на улицата, той ще се присъедини към Логан тук. – Той поглежда към все още застоялата се тълпа. – ВЪРВЕТЕ!
Всички се обръщат и тръгват.
– Тий, отиди в колибата ми и ме чакай там. Трябва да помогна на Тейлър.
Тий кимва, той се насочва към момичето и започва да я развързва. Тя пропълзява до брат си и го притиска в скута си, ридаейки като умиращо животно.
Докато Тий ме води през тълпата от хора, забелязвам колко слаби са всички. Кожата им е посивяла от недохранване и болести. По лицата им има синини, а дрехите им са изпокъсани и стари. Парцалите едва се крепят на крехките им тела.
– Какво се случва тук? – Шепна на Тий ужасена. Изведнъж забелязвам миризмата, която се носи във въздуха. – И каква е тази миризма?
– Това е миризмата на човешки отпадъци и повръщано от пиене на мръсна вода. Хайде, Скар. Трябва да те вкараме вътре, преди да те забележат сивите плащове. Ноа няма да иска да видиш това.
Тя ме води за ръка по улиците. Хората се прибират по домовете си, затваряйки се в разнебитените си убежища. Тий ме води в нещо, което едва ли мога да нарека барака, направена от дърво и метална ламарина. Изглежда така, сякаш един силен порив на вятъра би я разнесъл на парчета по улиците. Тя затваря вратата зад нас и изпуска дълъг дъх.
– И така, да. Както казах. Ноа е променил някои правила, откакто те нямаше.
– Променил някои… какво, по дяволите, се случва тук?
Вратата се отваря и към нас се присъединява мъжа на име Самуел. Той поглежда между мен и Тий.
– Значи това трябва да е известната Скарлет? – Казва той. – Тий ми е разказвала много…
– Къде е момичето? – Изисквам. – Добре ли е тя? Онова момче… нейният брат… той…
– Мъртъв. Да. Момичето ще се възстанови достатъчно добре от физическите си наранявания, но може да отнеме известно време, докато сърцето ѝ се излекува.
– Не може да им се размине с това! – Ставам и се разхождам. – Не могат да…
– Точно сега, ако стъпиш извън тази врата, или ще бъдеш арестувана, или ще получиш стрела в черепа си. – Самуел прави жест към един стар стол. – Седни. Тий и аз? Трябва да поговорим.
– Кой, по дяволите, сте вие? И откъде познаваш Тий? И още по-важно, защо трябва да ти вярвам?
– Защото аз съм надзирателят на селото. И работя с твоите приятели, Тий, Уиндър и Кас, за да запазя живота на моите хора. Срещал съм се и с вашия Старейшина, докато той е разследвал изчезването на моите хора. Ако имате доверие на тях, моля, бъдете сигурна, че можете да имате доверие и на мен.
Просто погледнах към Тий. Тя кимва.
Самуел започва да вари вода в тенджера на малък огън и да приготвя чай.
– Новият закон, в който уредените бракове и децата, родени по квота, не се приеха много добре. Досега всички са се отказали. Орязаха ни храната и сега бият хората с камшик. Тези деца са принудени да се съберат, а те не са готови, нито пък искат да станат разплодници. Това, което видяхте, е резултат от отказа ни да се подчиним на безумните искания на Ноа. – Той ми подава малка чаша чай и сяда, като отново ми предлага да се присъединя към него. – Извинявам се за ужасния чай. Имам достатъчно количество само за тази чаша, а чаените листа са били толкова много използвани, че вероятно нямат никакъв вкус. Спускам се надолу, присядайки на самия край на стола, за да може Тий да седне до мен.
– Кога започна всичко това?
– Нещата започнаха да стават все по-трудни преди около две години. Малко преди бащата на Ноа да умре.
– Така си мислех. Изглежда, че всичко се е променило през последните две години.
– Присъствието на Сивите плащове се утрои. Хранителните ни дажби се намаляват за най-малките нарушения. А сега, в допълнение към принудителните бракове, хората изчезват. – Той се навежда напред, а гласа му се снишава. – Видях ги. Снощи бях навън, промъквах се от проверка на реколтата. Три сиви плаща нахлуха във фермата долу на пътя. Взеха цялото семейство. Четирима от тях. Чували на главите им и вързани ръце зад гърбовете им. Прехвърлиха ги през гърбовете на конете си и си тръгнаха.
Преглъщам тежко, а думите му предизвикват в мен едновременно гняв и страх.
– Къде са ги взели? – Думите ми излизат сухи, докато се опитвам да запазя спокойствие.
Той седи и свива рамене.
– Чух само една дума. Арестувани.
– Арестувани?
– Това казаха. Трябва да предположа, че именно там са отишли изчезналите членове на моето село. Планирах да посетя вашия Старейшина днес. Да видя дали знае какво се случва.
– Арест? Сигурен ли си, че си чул тази дума? – Питам отново, подавайки на Тий чашата си. Той кимва. – Но ние не арестуваме цивилни. – Поглеждам между тях. И двамата изглеждат също толкова озадачени, колкото и аз. – Ние дори нямаме затвор. С изключение на Уорън, но там е пълно със стотици войници. Те ще забележат, ако изведнъж се появи група ужасени цивилни. Наказват ни и ни изпращат да си вървим. Освен ако не направим нещо изключително лошо, тогава ни осъждат за Канарчета. Но това са само войници, които получават това специално лечение. Вас не ви изпращат отвъд стената.
– Точно така.
– И къде ги водят?
– Сивите плащове са взели петдесет и двама от моите хора през последните шест седмици.
– Изчезналите хора направиха ли нещо нередно? – Питам.
– Нямам представа – въздъхна той. Изправя се на крака, насочва се към леката пролука в стената, направена от метална ламарина, и наднича в калната пътека. – Планирам да разбера защо са били отвлечени. Повярвайте ми. И няма да се успокоя, докато не си ги върна.
– Самуел се промъкна във военното селище, за да открадне храна за хората си – разказва ми Тий. – Уиндър и аз го хванахме в конюшнята да краде храна за конете. Когато ни разказа какво се случва, настояхме да му помогнем. Накарахме Кас да ни помогне и оттогава крадем храна от кухните, за да им я даваме.
– И слава богу, че сте го направили – казва Самюъл, като се обръща, за да погледне Тий нежно.
Отвън се чуват викове. Изправям се на крака и поглеждам навън през малката пролука. Група сиви плащове хвърлят заплахи към никого конкретно, докато се промъкват по улиците. Те ритат врати и преобръщат бъчви с вода, докато минават покрай тях.
– Сякаш вече не им пука.
– Не им пука? – Питам Самуел.
Той ме поглежда надолу.
– Дали ще живеем или ще умрем. Дори не им пука достатъчно, за да ни поддържат силни, за да можем да продължим да обработваме земята. Вече повече от седмица не ни е позволено да се грижим за нивите. Културите се нуждаят от постоянно внимание, иначе умират. На тях просто не им пука. Единственото, което искат от нас сега… – Той поглежда назад през прозореца и изпуска дълъг и уморен дъх. – Е да се размножаваме или да умрем.
***
Трябва да изчакаме до падането на нощта, за да можем да тръгнем. Докато чакаме, споделяме със Самуел началото на нашия план. Също така го моля да каже на останалите, че не е нужно да се женят! Напълно планирам да създам някакви неприятности много преди да се върнат, за да проверят момичетата, и ще бъда проклета, ако някой бъде принуден да се ожени за някого, с когото не иска да бъде.
Самуел също чува за издадената заповед за арест на Кас. Той ни казва, че дома му винаги ще го посреща и защитава. Показва ни малката изкопана яма в ъгъла на къщата си под дървена капак врата. Ако се наложи, той може да се скрие тук заедно с него.
Слънцето залязва. Аз придърпвам качулката си върху косата, а Тий взема от Самуел един резервен пуловер, за да покрие зелената си пелерина.
– Грижи се за себе си. Чуваш ли ме? – Казва ѝ той, взема лицето ѝ в ръцете си и целува самия връх на главата ѝ. – А ти изпрати на тези момчета моите най-добри пожелания. – Обръща се към мен. – И на теб. Бъди внимателна. Този Ноа е толкова далеч от добрия човек, колкото може да бъде, и е вперил поглед в теб. Това са мрачни времена, а ти и твоя Старейшина сте светлината, която всички чакахме. Искам да знаеш, че аз и моите хора сме на твоите услуги. Ако имаш нужда да застанем с теб срещу Ноа и неговата банда брутални хулигани, просто кажи думата. Може да не можем да размахваме меч или да изстрелваме стрели. По дяволите, ние дори не можем да яздим кон. Но сме силни. Решителни сме. И верни на оцеляването на човечеството в свят, който иначе е населен със смърт и жестокост. Ще се бием с теб, Скарлет. Давам ти думата си.
Протягам ръка и стискам безчувствената му ръка. Той я стиска здраво, демонстрирайки само намек за силата, която му е дал цял живот физически труд.
– Ще се опитаме да ти донесем още храна – обещава Тий.
След това двете с Тий излизаме на улицата и изчезваме в гората, за да се приберем у дома.
Назад към част 15 Напред към част 17
