***
В къщата ни посреща миризмата на готвеното от Лум, както и веселите закачки на няколко гласа. Но това, което ме кара да онемея, е самата къща. Тя е напълно почистена. Подовете, стените, тавана – всичко е безупречно. Картини висят по стените, а книгите са изложени на чисто нови рафтове. Кабинетът е разчистен и е почистен отгоре до долу. Сега там има единично легло, нощно шкафче и лампа със свещ. Чифт пердета са изпрани и окачени и не се вижда и прашинка. Холът също е обновен. Диванът е превърнат в легло и е притиснат до стената. Бюрото, което някога е било в кабинета, сега е там и върху него са подредени няколко книги, оръжия и дрехи. Старите мебели, които някога са били счупени и оставени да събират прах, са почистени и поправени.
– Сигурно са работили цял ден – прошепна Тий. – Това място изглежда невероятно. О, Скар… виж! – Тя посочва стената, която води нагоре по стълбите. Някой, предполагам, че Скай, съдейки по начина, по който буквите се извиват около деликатни цветя, е изрисувала просто послание на стената.
„Добре дошъла у дома, хлапе.“
– Това е толкова мило – казва тя, а гласа ѝ се напряга, докато се опитва да не се разплаче.
– Всичките му мебели. Цялото това изкуство, което е донесъл у дома отвъд стената. Оправили са всичко за него. – Чувствам се толкова смирена пред тях. А когато влизам в кухнята, всички спират да правят това, което правят, и се усмихват.
– Какво мислите? – Пита малко нервно Скай. – Цял ден работихме по него.
Втурвам се към нея. Тя се запъва няколко крачки назад.
– Съжалявам! Мислех, че това ще те зарадва…
Прегръщам я. Голяма прегръдка.
– О, Боже… – Прошепва тя. – Тя ме прегръща! Момчета, вижте! Скар ме прегръща!
– Можем да видим – захилва се Лум, все още бъркайки в бълбукащото си гърне.
– Невероятно е – казвам ѝ аз. – Благодаря ти.
– Всички помогнахме, нали знаеш – обажда се Чили. – Къде е нашата прегръдка?
Пускам я и поглеждам към всички последователно. Лум, застанал до врящото си гърне на печката. Чили и Уиндър, на пода с навити ръкави и някаква измишльотина между тях. И Титан, който мие чиниите в мивката.
Не мога да видя нито един от тези хора да ме предаде някога. Нито един. Но от друга страна, някой липсва.
– Флаш тук ли е? – Питам Титан.
– Работи – отговаря той. – Каза, че ще дойде по-късно.
Хм. Обзалагам се.
– Имаше ли проблеми, докато ме нямаше?
– Не. О, днес имаш още петнайсет молби за преместване. – Лум кимва към купчината писма на работния плот. – А ти? Някакви проблеми?
– Не много – свивам рамене, като вземам документите в ръка.
– Къде отиде? – Пита Чили. – Събудихме се и теб те нямаше.
– Сигурен съм, че ако трябва да знаем, Скарлет ще ни каже – намеси се Лум. – Не е ли така? – Той хвърля поглед към мен, мълчаливо предупреждение, че не знаем на чии уши да се доверим.
– Просто прекарвам време с Тий – отговарям аз. – Какво е това? – Питам, кимвайки към странното приспособление между Чили и Уиндър. Развълнуваната Скай пляска с ръце и подскача от радост.
– Намерихме го в хола сред старите мебели. Нямам представа откъде го е намерил Старейшината, това е грамофон!
– Какво?
– Възпроизвежда стара музика – казва ми Чили. – Като древна музика, но се навива, за да работи. Не се нуждае от захранване, така че ако успеем да го поправим, може би ще можем да го използваме. Има няколко стари плочи за него там.
– Откъде изобщо знаеш какво е това? – Пита Тий, като се насочва към него и коленичи, за да го разгледа по-добре.
Уиндър ѝ подава една отворена книга.
– Старейшината имаше книги за много неща, които е открил там. Това е наръчник за него. Изглежда, че се е опитвал да поправи това нещо няколко пъти, но не е успял да го направи както трябва.
– Вие ще се справите. – Усмихвам се. – Определено. Справихте се чудесно тук. Но не трябваше да се трудите толкова много.
– Това е най-малкото, което можехме да направим. За теб и за него. Бяхме щастливи да го направим. А сега – Скай направи жест към масата. – Седнете. Лум е направил още един шедьовър, за да се нахраним. Оказа се, че Старейшината е бил изключителен събирач. Намерихме консерви с храна в шкафа под стълбите и повечето от тях бяха годни за консумация, така че правим прощално ястие за него.
– Той винаги е харесвал моето готвене – казва тъжно Лум и се взира в тенджерата.
Ние ядем.
Пием.
Това са най-цивилизованите два часа в живота ми!
Очаквам Старейшината да дойде и да ме види. Чакам и чакам, но той така и не се появява. Очите ми стават все по-тежки. Искам да изчакам и да видя дали ще се появи Флаш. Имам няколко сериозни въпроса към него. Но се поддавам на непреодолимото желание на тялото ми да спи.
– Отивам да си легна – обявявам, като се изправям на крака. Тий е по петите ми, докато вървя към вратата. Очевидно е, че и Скай също.
– Е… Скар?
Спирам до вратата и чакам, докато тя прескача.
– Какъв е планът? – Прошепва тя. – Знаеш ли… за… – Тя поглежда за кратко към Тий. – Знаеш ли. Плана…
– Работя по него – отговарям, потупвайки горната част на ръката ѝ. – Просто си почини и се отпусни тази вечер, а утре ще започнем да работим по него.
Тя кимва и се връща при останалите.
– Хайде, момчета. Да измием чиниите и да поспим малко. – Тя пляска с ръце, като скача от крак на крак. – Първа нощ на легло с истинска завивка от месеци насам. Толкова съм развълнувана!
Двете с Тий ги оставяме и се отправяме към моята стая.
Падам напред и се приземявам с тежък стон върху матрака. Пружините скърцат, а около мен се носи миризма на мухъл.
Тий сваля маратонките ми и ги поставя в края на леглото.
– Не мога да повярвам, че тези неща са все още цели – тихо се смее тя, издърпва завивката изпод мен и я хвърля върху тялото ми.
– Обувките ми ще ме надживеят – промълвявам, усещайки как всемогъщото привличане на съня дърпа съзнанието ми.
– По-добре да не те – издекламирва тя, събу ботушите си и се плъзна под завивките заедно с мен. Знам, че ме наблюдава. Усещам очите ѝ върху мен и топлината на дъха ѝ, която гъделичка кожата ми, но нямам сили да отворя очи. – Какъв е планът? – прошепва тя. – Какво ще правим?
– Ще поговорим със Старейшината, когато слънцето изгрее. Ще видим как се е разбрал с другите Старейшини. След това… след това ще… – Прозявам се дълбоко. – Никога не съм познавала такава умора, Тий. Просто съм толкова… уморена.
Пръстите ѝ бавно преминават през косата ми, успокоявайки душата ми.
– Спи, Скар. Почивай сега. Обичам те.
След няколко мига промълвявам:
– Аз също те обичам.
Последното нещо, което чувам, преди да заспя, е нейният тих глас:
– Крайно време е.
***
– СКАРЛЕТ! БОЙ!
– ТАТКО! СПРИ, МОЛЯ ТЕ!
Ритник. Ритник. Ритник.
Носът му е просто дупка в лицето. Предните му зъби са изчезнали.
Той пищи и продължава да се опитва да ме убие.
– СПРИ, ТАТКО! СПРИ!
– Вземи меча си! – Крещи Скай.
Лицето му е разбито. Тялото му се движи с резки, стряскащи движения.
– Татко… ти все още си там! Знам, че си.
– НЕ. НЕ Е. УБИЙ ГО, СКАРЛЕТ!
– Не мога!
Той отваря счупената си челюст и се нахвърля върху гърлото ми. Зъбите му се забиват в плътта ми, докато аз крещя.
– Татко, моля те, не ме убивай. Моля те… Моля те, не ме оставяй!
– Събуди се! Събуди се, Скарлет! Чуваш ли ме? Хей!
Отварям очи и виждам Кас да се навежда над мен с разтревожени очи. Аз съм на леглото, задъхана и обляна в пот от кошмара си. Сядам със силно дръпване и се взирам в него, преди да протегна ръка и да го хвана за яката.
Нещо не е наред.
Аз… не мога да дишам!
Точно както преди, когато бях в банята. До дробовете ми не достига въздух, а сърцето ми бие по-силно, отколкото някога съм предполагала, че е възможно. Опитвам се да говоря, но не мога. Наистина не мога.
Затягам хватката си, молейки го само с очи да ми помогне.
Докато звука на изпомпващата се кръв залива ушите ми, зрението ми започва да се замъглява и виждам как Кас започва да се паникьосва.
Той заговаря, но единственото, което чувам, е дрезгавия дъх на баща ми.
Кас взема лицето ми в ръцете си, но единственото, което усещам, са ръцете на баща ми, които драпат по мен.
– Скарлет, дишай. Трябва да си поемеш дъх! – Казва Кас, като ме гледа как стискам гърдите си и ме разтърсва. Дали се задушавам? Или още по-лошо… Дали се обръщам? Тази мисъл ме кара да го отблъсна от себе си и да се затъркалям по леглото. Падам от ръба и се удрям в пода, отчаяно опитвайки се да се отдалеча, в случай че се обръщам.
– Скар, поеми си дъх! – Повтаря той, прескачайки леглото и коленичи пред мен.
Ритам го. Ако се обръщам, той не може да е тук! Ще го убия!
Опитвам се да намеря пулс. Проверявам дали кожата на ръцете ми не е посивяла.
Той ги взема в своите.
– Ти не се обръщаш, бебе. Това е пристъп на паника. Това е всичко. Ей, погледни ме!
– Движи се!
Тий внезапно се появява и ми нанася остър шамар по лицето.
Това върши работа.
Въпреки че гърлото ми е непоносимо стегнато, а сърцето ми бие толкова силно, че чак ме боли, най-накрая успявам да си поема дъх. Но все още не мога да говоря. Мога само да се треса и да се задъхвам. Той ме хваща за раменете и ме принуждава да го погледна.
– Всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е наред. Погледни ме, Скарлет. Погледни ме.
Той държи лицето ми здраво в ръцете си, а очите му не се откъсват от моите. Бавно вдишвам дълбоко. Подражавам.
– Това е то. Добра работа. Продължавай да дишаш. Хубаво и бавно. Добре ли си? – Попита той, след като поех няколко добри глътки въздух.
Опитвам се да спусна ръцете му и да го отблъсна, тъй като всяко докосване ми се струва като студените, безжизнени ръце на баща ми.
– Престани с това. Тий ми каза, че знае за нас и никой друг не може да ни види тук горе. Тий добре ли си? Скар… ей… погледни ме. Говори с мен.
Нямам думи. Само болка.
И двамата ме заобикалят, прегръщат ме и ми предлагат думи на утеха и любов.
Това е твърде много.
– Трябва да тръгвам – изпъшквам, като се насилвам да се изправя на крака и малко се препъвам, докато вървя към вратата. – Имам неща… неща за вършене. Трябва да поговоря със Старейшината. Слез от мен. Не искам да ме лапаш. – Но той продължава да държи китката ми. Аз просто реагирам и юмрука ми се насочва към лицето му. – КАЗАХ ДА СЕ МАХНЕШ!
– Уау! Ей! За какво, по дяволите, беше това? – Казва той, хвърля се назад и лесно пропуска тромавата ми атака.
– Престани да ме третираш като стъкло! Аз съм добре! Хората продължават да се опитват да ми казват какво да правя и какво да мисля! – Обръщам се и тръгвам към вратата. Чувствам се замаяна, спъвам се и падам, но той ме хваща. – Не биваше дори да си тук! Твърде опасно е.
– Трябваше да те проверя.
– Добре съм! Пусни ме. Имам работа за вършене.
– Не си добре! И няма да отидеш никъде! Сега е средата на нощта. Канарчетата ти са долу, а ние още нямаме представа на кого можем да се доверим. Няма значение факта, че едва ходиш!
– Трябва да тръгвам – казвам му, като изтръгвам ръката си. – Трябва да говоря с баща ми.
Ръката ми се опира на дръжката на вратата.
– Баща ти е мъртъв! – Казва направо Кас.
Все още треперещата ми ръка остава здраво на дръжката на вратата. Чувам го да прави крачка по-близо.
– Мислиш, че никой не е забелязал ли? – Казва той рязко. – Мислиш ли, че твоите канарчета не са казали нищо на Тий? Всички знаят, че не спиш и че когато спиш, сънуваш кошмари. Всички знаят, че не се храниш и че не си докосвала катаните си. Всичко това започна, когато баща ти почина. Ти не функционираш, Скарлет, и това ще те убие.
– Тий говориш за мен зад гърба ми ли? – Изръмжавам, а устата ми се пълни с яд. – Говорила си с моето звено ли, Тил?
– Говорих – признава тя. – Притеснявам се за теб. – Тя прави жест към Кас. – Всички сме загрижени. Това не прилича на теб.
Не мога да помогна на пристъпа на смях, който избухва у мен. Той е подхранван от справедлив гняв, дълбоко в корема ми.
Назад към част 16 Напред към част 18
