***
– Слушай – казвам след момент на непоносима неловкост. – Всички правим луди неща по случайни причини, които в момента изглеждат логични. Допускаме грешки. Нараняваме хората. Правим неща, които причиняват само неприятности, но се учим и продължаваме напред. Не си толкова гаден войник, колкото си мислиш, че си. Преживяла си това. Беше достатъчно смела, за да дойдеш при мен за помощ, знаейки, че е твърде вероятно да защитя Кас вместо теб. И ти имаш Лиди. Така че на кого му пука, че не си популярна. Щом имаш някого, когото обичаш толкова, колкото той те обича, това е повече от достатъчно. – Отново се сещам за Тий и образите на вързаната и омаломощена в онзи сандък нея изпращат сърцето ми на косъм.
– Ами ако и Лиди е била в този сандък? – Казва тя с болка, изричайки думите, с които се е страхувала да се сблъска.
– Не можеш да мислиш така.
– Ами ако, когато съм бягала, съм я оставяла да умре?
– Както казах, не можеш да мислиш така. Не си била в състояние да спасиш никого, освен себе си. Ти…
– Щеше ли да бягаш? – Пита тя. – Ако подозираше, дори и за секунда, че Тий е в този сандък с теб? Щеше ли да избягаш?
Поглеждам я през рамо.
– Не – отговарям истинно. – Никога не бих избягала. Нещо, което не знаеш за мен, Мелъди. Нещо, което наистина знаят само Кас и Тий. Може би дори Старейшина Осем го знае. Не ме интересува особено живота. Всъщност го правя само заради тях. Те ще бъдат твърде наранени, ако умра. Живея заради тях. Напълно. Осъзнах това едва когато старейшина Осем почина. Бих умряла, преди да позволя на нито един от приятелите си да загине. Защото ако те умрат, аз съм нищо. Ще умра заради тях. В това съм адски сигурна. И съм съгласна с това. И така, виждаш ли? Да бъда себе си не е чак толкова хубаво. Може да изглеждам така, сякаш съм си свършила работата, Мелъди. Но съм повредена и най-лошото е, че те го знаят. – Кимвам на Кас, който продължава да гледа в нашата посока от ръба на скалите. – Всички те ме наблюдават като ястреби, уплашени, че един ден ще реша, че не са ми достатъчни, за да продължа, или че заради някоя от моите луди каскади ще бъда изядена жива. Скачам с главата напред в неща, които вероятно не бива да правя, без да мисля за последствията, защото в действителност всяко последствие, което претърпя, е мое. Стига да не им се налага да ги понасят, стига да не умрат, това е единственото, което има значение. – Вдигам рамене и леко се смея. – Защото аз със сигурност нямам достатъчно, за да се задържам. – Поглеждам напред. – Почти сме на върха на хълма. Познаваш ли къде сме?
– Не.
Достигаме върха, а под нас има долина с пътека от разкаляна пръст.
– Приличат на следи от колела, ако питаш мен – казвам на Мелъди, обръщам се към Кас и му подсвирквам.
– В интерес на истината мисля, че си доста страхотна – казва ми тя. – Ако имах приятели като твоите и мъж като Кас, мисля, че щях да умра като щастливо момиче.
– Нека просто се опитаме да избегнем смъртта засега, а? – Побутвам я закачливо. – Добре сме. Няма да се обиждаме, Мелъди.
Кас и Совата бързо си проправят път и се съгласяват, че следите, врязани в земята, приличат на това, което сме търсили. Когато се спускаме и слизаме, бързо виждаме, че това не само са следи от колела, но има и множество следи.
– Повече от една каруца? Или една каруца повече от веднъж? – Пита Кас.
– Да следваме следите и да видим – отговарям аз, качвам се на коня и бързо се впускам в галоп напред. Всички ме следват, отчаяни и ужасени да видят къде ни водят тези следи.
Отговорът се появява, когато следваме пътеката в подножието на друг хълм и се натъкваме на каруцата.
Като вижда касапницата, Мелъди започва да се гърчи и да повръща.
Дори стомаха ми се обръща.
Изглежда, че е загубила колело, когато се е ударила в камък, забит в земята. Виждам, че се е влачила няколко метра, преди да заседне. Слизам от коня и се отправям натам, като при това изваждам катаната си.
– Сово… пази ни гърба – казвам ѝ. Чувам я да вади стрела от колчана си, докато Мелъди продължава да повръща.
Кас остава наблизо, а очите му се стрелкат във всички посоки с халадските кинжали в ръка.
Страната на каретата е разкъсана и е направена дупка от нещо, което предполагам, че е било група много гладни двойки. Отломки от дървото запращат пода около нас от мястото, където го е изхвърлило в неистовото си усилие да си пробие път навътре. С всяка стъпка още кръв попива земята. Крайници лежат полуизядени и разкъсани навсякъде около нас. Миризмата на смърт се носи във въздуха, а звука от жуженето на мухите става все по-силен и по-силен.
Бавно, предпазливо се приближаваме до сандъка и надничаме вътре.
На ред е Кас, който се отдръпва и повръща.
Това е нещо повече от клане. Никога през живота си не съм виждала толкова много смърт, толкова прясна. Белите им лица, целите в кръв от липсващи крайници и зверски ухапвания, гледат в нищото. Остава последния поглед на истински ужас и агония. Докато вятъра вие през пролуките на последната им клетка, кълна се, че чувам писъците им.
Отстъпвам назад, борейки се да не допусна малкото храна, която имам в корема си, да си проправи път към гърлото ми.
Поглеждам към Кас, който поклаща глава с недоверие.
– Виждали сме смъртта всеки ден, откакто се помним.
– Но никога така.
– Аз… тя там ли е? – Обажда се Мелъди, задъхана и отчаяно искаща да разбере, че не, любимата ѝ приятелка не е сред това клане.
Но истината е, че дори да знаех как изглежда Лиди, не можех да кажа със сигурност кой е някой от тези хора. Те са прекалено нахапани, окървавени и покрити с прекалено много плът от други хора, за да рискувам дори да предположа.
След като Кас се съвзема, той се присъединява към мен откъм страната ми и се принуждава да погледне навътре. След като измърморва под носа си една ругатня, той ме поглежда.
– Тя е там. Виждаш ли тази ръка? Тази в ъгъла? Той прави жест към отрязания крайник. По нея минава голям белег. – Лиди получи този белег при оценката си.
– По-добре отиди и ѝ кажи. Ще е по-добре да дойде от теб.
Той кимва, но остава до мен.
– Как можаха да го направят? – Пита той с болка. – Дадохме им всичко, а те ни правят това?
Поставям ръката си на бузата му. Той се вкопчва в докосването ми и намира някаква утеха в него.
– Ние не сме дали нищо. Те взеха. И сега ще си го вземем обратно. – Кимвам към Мелъди. – Върви. Аз ще се огледам наоколо.
Той отива при нея и полага ръце на раменете ѝ. Съвсем скоро тя изревава като ранено животно и пада на земята на колене. Кас коленичи до нея и я държи, докато тя плаче.
Совата се присъединява към мен.
– Искам ли да погледна в сандъка?
– Не и ако искаш да спиш отново, не – отговарям аз, ритайки пръстта. – Тук няма цели.
– Това е добре, нали?
– Няма смисъл. Този сандък… тези тела… Няма как една цел да остави толкова много след себе си. Няма как!
Проследявам следите около основата на хълма. Те се губят от погледа ми, но нещо привлича вниманието ми. Малко парче плат в пръстта. Тръгвам към него и го грабвам.
Това е маската на Тий. Същата, на която нарисувах зигзагообразната ѝ усмивка. Пред нас са няколко класа Двойки, обезглавени.
Всичко придобива смисъл.
Совата и аз се връщаме при останалите. Кас помага на разплаканата Мелъди да се изправи на крака и я успокоява. Съчувствам ѝ, наистина, но Тий и останалите все още са някъде тук. Това е важното сега.
– Те не са изхвърлили сандъка тук – казвам на всички. – Колелото е паднало и то е било нападнато от мишени. Това не е трябвало да се случи. Мишените са зад завоя. Мъртви са! Следите продължават. Ясно е, че този маршрут е минаван много пъти. Почвата е разровена. Обзалагам се, че сандъка, в който са Тий и останалите, е продължил в тази посока и виж! – Давам на Кас маската.
– Тя е на Тий!
– Това е на Тий. – Усмихвам се. – Тя я е оставила за нас. Нямам представа къде ги водят, но където и да е, ни оставят следа, която да следваме!
Кас ме целува по устните.
– Тогава нека да я следваме и да си върнем семейството!
***
Яздиме здраво, докато следваме следите. Увих маската на Тий около дланта си и я държа здраво, като се заричам, че ще ѝ я върна. Слънцето е започнало да залязва. Цял ден сме били тук. Вятърът е непоносимо студен. Въздухът ме боли, докато го вдишвам, а пръстите ми се мъчат да държат юздите на коня. Когато намираме друга маска в калта, веднага я разпознавам като тази на Лум. Спомням си как Скай рисуваше своята – шлем от броня. Надявам се, че Скай е добре. Стискам палци да е намерила Старейшината и да са заедно, събирайки останалите. Прибирам я на сигурно място в джоба си и продължаваме напред.
Когато заобикаляме подножието на поредния хълм, виждаме, че следите водят надолу по склона. Двамата с Кас слизаме от конете, като казваме на Совата и Мелъди, че ще следваме наклона и ще видим дали ще успеем да забележим каруцата на Сивия плащ отгоре.
Когато стигаме до върха, хващам Кас за яката и го повличам на земята.
– Какво, по дяволите…
– Тихо! – Изсъсквам, като му запушвам устата с ръка. Посочвам напред. – Те са там!
Вдигам ръката си от устните му и го пускам. Заедно виждаме, че има двама сиви плаща, яхнали коне, които ескортират сандък с размер и форма, подобна на този, който намерихме по-надолу по пътя. Четири коня теглят сандъка, а още двама Сиви плаща седят на върха на сандъка и държат юздите. Движат се с равномерно темпо. Представям си, че подобно на нашите коне, техните са уморени, така че им се е наложило да забавят ход. Чувам ги да се смеят и да разговарят помежду си.
– Трябва да ги изпреварим – прошепвам аз. – Ако атакуваме отзад, те могат да се измъкнат.
– Какво искаш да направим?
– Караме напред и атакуваме. Мелъди и Совата могат да поемат отзад.
Той кимва и ние се връщаме при останалите долу, за да им кажем, че най-накрая сме ги открили.
Яздим толкова бързо, колкото изтощените ни коне ще ни понесат.
Над нас, в намаляващата дневна светлина, започват да се образуват гъсти, сиви облаци. Въздухът е допълнително нагарчащ, заплашвайки със сняг, за който всички знаем, че е на път.
Вдигам ръка, за да дам знак на Совата и Мелъди да отстъпят назад и да се изкачат на върха на хълма. Гледам ги как се откъсват, знаейки, че с темпото, което поддържаме, сме изпреварили каретата, която все още пътува надолу в долината. Кас и аз продължаваме, завиваме зад ъгъла, минаваме покрай няколко дървета и стърчащи камъни. Слизаме от конете и ги скриваме от погледа, преди да се разположим на върха на един назъбен перваз, който стърчи от склона на хълма.
Поглеждам зад гърба ни, по-надолу в долината, и виждам как Совата размахва ръка високо във въздуха.
– Те са на позиция – казвам на Кас. – И чувам, че каретата идва.
Обръщам се към него. На лицето му е изписана стоманената решителност и решимостта да победи. Очите му са присвити, забелязвайки всяка част от заобикалящата го среда. Всеки мускул в тялото му е твърд, готов и ревностен да тръгне. Да се бие. Да убива. За да спечели.
Очите ни се срещат.
– Обичам те – казвам му.
– По-добре да не казваш довиждане – усмихва се той и посяга да оправи яката ми. Нежно и спокойно той измъква косата ми изпод палтото на майка ми и я поставя грижливо на раменете ми. – Защото ако умреш, ще те убия по дяволите.
– По-добре. – Усмихвам се. – Няма да се сбогувам – казвам му, като отмятам косата от очите му. – Просто ти казвам нещо, което наистина обичам да казвам. Аз… – Приближавам се с една крачка. – Те… – Ръката му се намества върху бедрото ми. Главата ми се накланя нагоре, когато той поглежда надолу. Носовете ни се докосват и всеки от нас се усмихва доволно. – Те обичам – завършвам аз.
– Аз също те обичам. – Той взема лицето ми в ръцете си. – Не прави глупости там.
– Ти ме познаваш.
– Да – въздъхва той, а на устните му все още се появява усмивка. – Познавам. Така че ще го кажа отново. Не върши глупости, Скарлет. Заедно – казва той. – Ние правим това заедно и излизаме от това заедно.
– Винаги, Кас. Винаги.
Сблъскваме се заедно в поглъщаща прегръдка. Устните му се срещат с моите и ние се държим невъзможно близо един до друг.
През цялото това време. Всички тези години. Изтласках самата идея да си позволя да обичам някого далеч от ума и сърцето си. Мислех, че това е проклятие. Слабост. Разрушителна сила, която само поглъща и унищожава.
Но аз обичах дълго време. Кас. Тий. Уиндър. Баща ми. Дори Флаш, Титан и моите канарчета. Въпреки че сред тях има предатели, аз все още ги обичам. Как може да не ги обичам? Те ми подариха година на усмивки. На смях. Надежда. Приятелство.
Причина да живея.
Стискам Кас здраво, звука от копита и тракането на колелата на каруцата стават все по-силни.
Целувката ни се забавя и с издишване опираме челата си едно в друго и се вглеждаме дълбоко в очите си.
– Готова ли си? – Пита той.
– Готова.
– Смърт или слава.
Взимам маската на Тий и я поставям на лицето си.
– Смъртта им.
Той слага маската на Уиндър.
– Нашата слава.
Той протяга ръка и както винаги сме правили преди всяка битка, аз полагам ръката си върху неговата.
– Да направим това.
Назад към част 23 Напред към част 25
