***
Каруцата, без вратата, е натоварена с войници. Повечето от тях седят на покрива, отказвайки да се върнат вътре.
Кас, Уиндър, Тий, Чили, Флаш и аз ще подкараме останалите коне към къщи.
Докато чакаме Совата, Лум и Чили да се върнат от разузнавателната си мисия, се опитах да получа някаква информация от Титан.
Той не казва и дума.
– Къде сте водили отвлечените войници?
Мълчание.
– Изчезналите войници и цивилни все още ли са живи и ако да, къде са?
Нито дума.
– Какво имаше предвид под „новия световен ред на Ноа“?
Нищо.
– Бихме могли да го измъчваме? – Предлага Уиндър. Не съм сигурен дали се шегува.
– Не съм сигурен, че това е най-добрия начин да започнем новия си начин на живот, Уиндър – казва Старейшина Десет. Мисля, че искаме да бъдем малко по-цивилизовани и състрадателни от владетеля, който имаме в момента.
Уиндър свива рамене.
– Това беше само предложение. – Опитва се да се изрази с чувство за хумор, но аз виждам омразата му към Титан и делата му и знам, че иска да го нарани. Уиндър отказва да пусне ръката на Тий. Не че тя се оплаква. Изглежда толкова щастлива, колкото никога не съм я виждала, въпреки изпитанието, което е преживяла.
Знаейки, че Титан никога няма да проговори, го качваме на един от конете. Той е вързан за седлото, а коня е вързан за каруцата.
Докато правя последните приготовления за пътуването към дома, чувам остро свистене. Поглеждам нагоре и виждам Лум на върха на един хълм, който ми маха с ръка.
Веднага се качвам на коня си и тръгвам в галоп по неговия път. Кас, Тий и Уиндър са горещо по петите ми, докато останалите чакат долу в долината.
– Какво става? – Питам, когато стигам до него.
– Просто ме последвай.
Той се обръща и започва да язди. Ние всички го следваме. Той ни води през долината и на друг хълм, до Совата и Чили, които стоят с гръб към нас. Совата е притиснала бинокъл към очите си и откъсва поглед от това, което е привлякло вниманието ѝ, едва когато Лум я побутва.
– Още ли е там? – Пита я той.
– Да. Все още е там. Но можеш да го видиш само като стоиш тук. Ако се помръднеш и на сантиметър в двете посоки, пейзажа ще го блокира.
– Какво е то? Клас две? – Питам, като показвам с жест бинокъла. – Още сиви плащове? – Поглеждам през него. – Това не е клас две. Това ли е…?
– Това е лодка – казва Уиндър. Подавам бинокъла на Кас, а той го подава на Тий, който след това го подава на Уиндър. Всички поглеждат и я виждат сами.
– Трябва да е голяма лодка, щом можем да я видим чак оттук – добавя Лум.
– Може да са хора от друга държава? – Уиндър спуска бинокъла и поглежда всеки от нас с развълнувана усмивка. – Може би са оцелели, които се нуждаят от помощ. Или пък идват да ни помогнат!
Но Совата поклаща глава.
– Не мисля така. Погледнете още веднъж. Тя си отива.
– Напуска? – Вземам бинокъла и поглеждам отново. – Откъде знаеш, че си тръгва?
– Защото преди беше по-близо. Очевидно – отговаря тя саркастично.
– Добре. Умна задница. Трябва да видим дали можем да видим други следи от лодки. Или някакви признаци, че някой е акостирал наблизо. – Поглеждам отново към лодката и наблюдавам как тя изчезва в хоризонта.
– Но ние трябва да се върнем в пристанището – напомня ми Тий. – Старейшината и другите се нуждаят от нас там, когато се изправят.
Трудно ми е да откъсна поглед от лодката, която се отправя към залязващото слънце.
– Къде отиват? – Замислям се.
– Къде са били? – Добавя Кас, вземайки бинокъла и поглеждайки отново. – Да слезем на плажа. Да видим дали ще забележим нещо странно. Може би ще видим къде или дали са акостирали.
Насочваме се към водата и спираме на ръба на скалата. Приливът е на път да навлезе, така че има доста плаж и той се простира на километри и километри. Няма и следа от лодки. Само водата и дюните.
– Вижте пясъка – казва Тий, сочейки надолу. – Скарлет, виж пясъка!
Аз го правя.
– Какво, по дяволите? – Прошепва Кас.
– Подкрепям го – казва Уиндър.
– Това са… – Промълвява Совата.
– Следи – заключвам аз.
В продължение на километри плажа е идеално гладък. Но някак си между брега на водата, водещ през пролуката в скалите и изчезващ навътре в сушата, има стотици отпечатъци от стъпки. И имам предвид стотици.
– Изглежда сякаш тук е минала малка армия – казва Уиндър, сочейки линията от следи. – И посоката на отпечатъците е все навътре в сушата. Той ме поглежда с много основателна загриженост. – Изглежда, че лодката е изхвърлила адски много хора.
– Това е безсмислено. Защо някой би оставил хора и после би си тръгнал?
– Може би са военни от друга държава? – Предлага Тий. Но аз не вярвам на това.
– Ако отидеш в друга държава, в състоянието, в което се намира света в момента, би ли позволила на единствения изход от този остров да те остави? – Питам. – Трябва да видим докъде водят следите. Може би ще успеем да открием кой ги е направил.
Тръгваме в галоп, следвайки следите.
Не след дълго намираме отговора на нашата загадка.
Скоро стоим на висок хълм и гледаме надолу към малък град.
– О, Боже мой – прошепва Кас.
– Какво, по дяволите, се случва? – Задъхва се Совата, гледайки ужасено надолу.
– Какво – защо – как…? – Мърмори Лум.
Всички ние сме с тихи гласове. Движенията ни са сведени до минимум. А ужаса и шока ни да са под възможно най-голям контрол.
– На лодката е имало цели – прошепва Кас с недоверие. – Някой е изхвърлил зомбита на нашия бряг и е отплавал.
Долу малкия град е залят. Стотици, не, хиляди немъртви се скитат безцелно наоколо. Те са създали следите. Следите от брега, право към града, който са заразили.
– Но кой би направил това? – Пита Тий. – Защо?
Всички са ужасени. Напълно и напълно изгубили думи.
– Какво, по дяволите, ще правим сега? – Пита Тий.
И всички ме поглеждат.
– Какво, по дяволите, ще правим?
Единственото, което мога да направя, е да се огледам и да поклатя глава.
Това е много по-лошо, отколкото някога съм предполагала, че е възможно.
– Мисля, че видяхме достатъчно. Трябва да се приберем вкъщи и да им кажем какво се случва – настоявам аз. – Взимат хора против волята им, за да правят бог знае какво с тях. Лъжат за земята, казват на всички, че света е мъртъв и необитаем, а това не е така. Саботират канарчетата, убиват ги, за да не могат да кажат на никого другиго истината за това, което виждат. А сега има и кораби, които докарват мишени до нашите брегове. – Поклащам глава.
– Възможно ли е това изобщо? – Пита Тий. – Да докарват още мишени? Откъде?
– Предполагам, че от Германия, Франция и Ирландия. – Казвам просто. – Всички сме го виждали. Странните униформи на целите, които сме убили. Немският полицай от онзи телеграфен капан малко след деня на оценката и френския войник по-рано? Не знам как го прави, но това е Ноа. Знам го. Той пренася заразени от други държави – казвам.
– Защо да го прави? – Пита ужасено Совата.
– Не съм сигурна, но това трябва да спре. Сега.
– Съгласен съм – казва Кас. – Трябва да се върнем и да им кажем какво сме видели.
Скачам от коня си и правя няколко крачки по-близо до ордата долу.
– Цялата работа, която вършим. Всичките животи, които са били загубени в борбата с тях, а той е довел още? Това е било напразно. Цялата смърт… дарение… баща ми… За нищо! Ние посвещаваме целия си живот, не, ние сме принудени да посвещаваме целия си живот на борбата с немъртвите. И хората, които ни принуждават да се борим, са тези, които ни гарантират, че нямаме никаква надежда да спечелим, като попълват запасите на врага?!
– Това не е напразно – казва ми Кас. – Цял живот сме се обучавали да се борим с враговете си, а днес нашия враг е Ноа Сандс. Ние сме най-добрите от най-добрите и сега… това свършва. Да се върнем у дома и да извоюваме свободата си. Времето на Веригата свърши. – Той повдига лицето ми, като поставя пръста си под брадичката ми. – Да отидем и да убием Ноа Сандс. Какво ще кажеш?
***
Всички яздиме здраво. Исках да изкараме сандъка от долината и да минем по път, по който Сивите плащове може и да не си помислят да тръгнат, но хълмовете са твърде стръмни, няма достатъчно коне, за да ни носят всички поотделно, а разстоянието е твърде голямо, за да го преминем. Каруцата се мята по неравния терен и войниците отгоре я стискат здраво, докато сканират района около нас с остър поглед. Слънцето залязва отвъд морето и ни отнема и малкото топлина, която имахме. Въздухът е толкова леден, че е малко болезнено да се диша. Изпод всяка качулка излиза горещият ни, гъст дъх. Земята става все по-твърда от нарастващия студ и всички започват да треперят.
За щастие луната е пълна и небето е ясно. Можем да видим. Просто.
Кас и аз яздим отпред.
Уиндър и Тий се разполагат вляво от сандъка.
Сова и Лум вдясно, а на последния кон, все още вързан и следващ сандъка непосредствено зад него и под зоркия поглед на двама войници със стрели, насочени към сърцето му, е Титан.
Въпреки всичко, всички ние сме изпълнени с цел и решителност. Теориите за лодката варират от това, че Англия е депо за мишени от други страни, до това, че мишените развиват достатъчно разум, за да се научат да плават с лодка, за да намерят страна, в която има хора.
За съжаление мишените, които видяхме, бяха много рутинирани, разхождащи се наоколо, полуразложени, ръмжащи и безмозъчни зверове. Така че теорията за умните зомбита беше изключена от играта.
Знам, че това е Ноа. Знам го.
Без значение каква е причината, тя е лоша.
Много, много лошо.
Когато завиваме зад ъгъла в мрака, виждаме още един сандък. Отнема ни секунда, за да осъзнаем, че върху него стоят две фигури с качулки.
Сиви плащове.
Дърпаме юздите и конете се надигат, ридаейки гневно. Останалите от конвоя спират и заедно се изправяме пред тях.
– Дайте ни Скарлет! – Извиква един от тях, мъж. – Гласът му е такъв, какъвто не разпознавам. – Дайте ни я и след това се предайте на волята на вашия господар!
– А каква точно е волята на нашия Господ? – Подиграва се Уиндър.
– Да умрете, разбира се. – Този, който говореше, ме погледна и посочи.
– Ето ви – казва самодоволно. Мечовете, които носите, са мъртво доказателство. Дори и с вдигнати качулки ви виждам и е време да се върнете при господаря си.
Изваждам оръжията си.
– Нямам господар. И ти няма да убиеш никого.
Той слага пръсти в устата си и изпуска свирка.
Иззад сандъка се появяват още половин дузина сиви плащове.
– Обезопасете Скарлет – нарежда той. Убийте останалите.
С това двата сиви плаща, стоящи върху сандъка, издигат две големи въжета нагоре и страната на сандъка, обърната към нас, пада навън, приземявайки се в пръстта и създавайки рампа.
Звукът от ръмжене и щракане на челюсти бързо е последван от появата на четири мишени от втори клас и няколко от трети клас, които се насочват право към нас.
– НЕМЪРТВИ! – Крещя. – ПРИБЛИЖАВАТ СЕ!
Поглеждам към Кас и двамата кимваме.
– АТАКУВАЙ! – Изригваме и двамата.
Всички започват да действат.
Включително и сивите плащове.
Те изтеглят оръжията си и ни атакуват точно зад мишените.
Нашите войници от сандъка скачат надолу, готови за бой.
Кас и аз скачаме от конете си и се впускаме в атака, като първи посрещаме клас две. Но войниците отзад също са нападнали и скоро звука от викове, крясъци и ръмжене се разнася из въздуха, докато всички се сливаме на бойното поле. Металът се сблъсква с метала, докато сивите плащове се бият с войниците. Оръжията режат мъртва плът, а зъбите пронизват живите.
Тий, Совата и още двама стрелци стоят на сандъка и изстрелват стрела след стрела, като уцелват колкото могат повече. Тренировката ни надделява. Двама войници поемат възстановяването на стрелите. Други двама грабват всички коне, включително и тези, които отвързват от сандъка, и ги подкарват нагоре по хълма, далеч от битката.
Аз се насочвам към най-близкия до мен Клас две, като се провирам и се промъквам между щракащите му челюсти и ноктестите му ръце. Въздухът се раздвижва, докато се опитва да ме сграбчи и пропуска. Катаната ми пронизва червата му, като го кара да се преобърне. Той вдига глава и реве в лицето ми.
Отвръщам му с рев и вдигам меча си високо. Когато се насочва към мен, аз замахвам и откъсвам главата му от тялото. Когато се приземява в краката ми, го ритам колкото мога по-силно, за да го изпратя далеч над главата си и да го изгубя от поглед.
– ФУТБОЛ С ГЛАВА НА ЗОМБИ! – Смее се Чили някъде из масата от хора.
Връщам се към битката, като сеча, режа и пробождам, докато скачам наоколо.
Уиндър използва чука си, за да разбие черепа на един от клас три. Свистене минава покрай ухото ми, когато една от стрелите на Тий се забива право между очите на един сив плащ зад мен, а аз забивам острието си в корема на приближаващия се към мен клас три. Издърпвам се и го разсичам на две.
Виждам Флаш и Чили, рамо до рамо, да се борят с мишените.
Кас се появява от тълпата и ме хваща за ръката, като ме завлича зад щайгата и ме издърпва на колене. Той започва да сваля коланите от гърба ми.
– Какво правиш?!
– Сивите плащове те търсят! Ще те вземат, докато се бием. Връзката ти и палтото ти…
– Разбира се! Плъзгам се от колана и свалям палтото си, като оставам само по взетия назаем от Кас пуловер с качулка.
Той прибира косата ми в качулката и вдига маската на Тий, за да покрие лицето ми.
След това взема лицето ми в ръцете си и ме гледа в очите.
– Заедно. Ще се измъкнем от това заедно.
– Винаги – отговарям, както винаги.
Изправяме се на крака и отново се включваме в битката.
Още удари. Ритане. Удряне. Прикриване. Избягване.
Навсякъде около мен всички се борят за живота си. Остриетата летят. Обезглавяват, режат и унищожават мишена след мишена, а от стрелците падат дъжд от стрели, които се приземяват точно там, където трябва.
Виждам, че Сивите плащове се държат настрана, когато се впускат в бой с нас, освен ако не са сигурни, че войника с качулка, срещу когото са изправени, не съм аз.
Тогава те са бързи и смъртоносни.
Мишените са твърде бързи. Нощта е твърде тъмна. Ние сме уморени, а Сивите плащове са безмилостни.
Губим.
С бърз поглед към върха на хълма забелязвам конете.
– ОТСТЪПЛЕНИЕ! – Заповядвам.
Никой не обръща внимание.
– КАЗАХ ДА СЕ ОТТЕГЛИМ! – Хващам за врата най-близката фигура, която не носи сив плащ, и я запращам по посока на конете. Хващам още един и още един, като им заповядвам да стигнат до конете и да яздят!
– Отстъпление? – Кас се измъква, появявайки се до мен, а по лицето му се стича кръв. – Можем да победим!
– Не можем! Трябва да се върнем и да предупредим останалите за лодките. Ако всички останем тук, ще умрем и никой няма да разбере! – Оглеждам тълпата. Мнозина са чули заповедта ми и са се обърнали да бягат. Мишените се впускат в преследване. Тий и останалите стрелци скачат и започват да си проправят път през бъркотията.
Сивите плащове започват да се бият с по-голяма небрежност отпреди, отчаяни, че няма да позволят на нито един от нас да се измъкне. Онези, които се измъкнат, грабват коня и се връщат при нас, протягат ръка и вдигат нагоре един от другарите си, преди да се обърнат и да се отдалечат.
Точно както са ни учили да правим.
Нападат ни две цели. Една от клас три, както и от клас две. Отстраняваме ги заедно, като работим в екип и нанасяме удари, за да се спасим взаимно и да сложим край на безжизнения живот на ходещите трупове.
Совата се появява на моя страна.
Назад към част 26 Напред към част 28
