***
– Кога ще се събуди? – Пита Скай.
– Тялото ѝ е сериозно увредено – отговаря един мъж. Освен това е била ухапана, госпожо. Никога досега не сме използвали серума върху заразен субект. Възможно е тя изобщо да не се събуди. Или… не искам дори да го предполагам… Може да не е подействал. Тя може да е просто още една безмозъчна мишена.
– Работи. Погледни я! Погледни косата и очите и. Кожата и. Тя винаги се променя първа, нали? После се променя останалата част от тялото? Благословията е подействала, знам го. И така, отговори на въпроса ми – сега. Кога ще се събуди?
Той въздъхна.
– Обикновено отнема ден-два – отговаря той не особено убедено. – Веднъж инжектиран, серума се разпространява и променя носителя малко по малко.
– В такъв случай ще се върна при нашия Господар – щастливо пропява Скай и се кикоти, докато прокарва пръсти през косата ми. – Ще му съобщя фантастичната новина. Той ще пожелае да бъде тук, когато тя се събуди. Той наистина я обича толкова много.
Тя притиска устни към бузата ми и ме целува с любов.
– Тя може да се разсърди, когато се събуди – добавя Скай. – Тя не е известна със спокойния си характер. Съветвам те да се държиш на разстояние. Всъщност вероятно бих я настанила в стая за задържане, преди да се събуди. За всеки случай.
Чувам я да се отдалечава.
– Госпожо? – Обажда се мъжа след нея.
– Да?
– Кога ще бъдем благословени аз и мъжете? – Пита той нервно, а гласа му леко трепери. – Ние управляваме този обект ефективно и без угризения. Уверявам ви, че лоялността ни е несравнима. Но лорд Сандс не ни е благословил.
– Той ще го направи – запява тя, стискайки устни. – Когато прецени, че сте достойни. Когато си осигурим достатъчно истински служители, които да служат с цялото си сърце на нашия велик господар, тогава той ще благослови всички вас, смели и самоотвержени малки пчелички-работнички.
Чувам подигравателния тон и насмешливото подмятане, когато тя се обръща и си тръгва.
Лежа неподвижно.
Неподвижена и мълчалива като мъртвец.
В коридора чувам как стъпките на Скай затихват и как вратата се затваря в далечината.
Мъжът обикаля из стаята, мърмори си, повтаряйки думите, които тя каза, с гневна и подигравателна насмешка. Металните подноси звънят, докато той ги удря гневно отстрани, като се тюхка и дудне от неудовлетвореност.
Той спира, изпускайки дълъг, протяжен дъх, преди бавно да се насочи към мен.
– Не знам дали да ти завиждам, или да те съжалявам – казва ми той, почуквайки с пръсти покрай мен. – И така… ти ще бъдеш съпруга на нашия Господ? Аз лично не знам за какво е цялата тази суета. Ти не си най-красивото момиче, което съм виждал, а историите за твоето непослушание и твърдоглавие са легендарни. Какво става с теб, хм?
Той отново потупва върховете на пръстите си до мен.
– Чудя се… – Промълви той под носа си. – Може би е нещо друго?
Чувствам, че е приближил лицето си до моето. Дъхът му мирише на старо кафе и лук. Достатъчно е, за да ме накара да се задуша, но оставам неподвижна.
Върховете на пръстите му кацат нежно върху крака ми и усещам как ръката му се плъзга нагоре, прокарвайки мръсната си длан покрай коляното и нагоре по бедрото ми.
Едва сега осъзнавам, че трябва да съм гола.
– Може би това, което е между тези твои прекрасни, атлетични крака? – Промърморва той с тих кикот. Дланта му се изравнява с вътрешната част на бедрото ми и продължава нагоре. – Сигурен съм, че нашия велик Господ няма да има нищо против да опитам. Устните му кацат върху моите и езика му се плъзга в устата ми с похотлив стон.
Когато ръката ми се протяга и сграбчва гърлото му, тя носи със себе си разкъсана и скъсана белезница. Почти не усещах съпротива, докато изтръгвах метал от метал. В ръката ми шията му е като кибритена клечка.
Широките му, вкаменени очи са със странни цветове, едното е тъмносиньо, а другото – матово зелено. Гледат ме с ужас, докато издърпвам на свобода другата си ръка.
– Това не е възможно! – Издъхва той. – Как си се събудила?
– Искаше да ме изнасилиш ли? – Изръмжавам, докато седя на металната плоча, на която лежах с гърлото му все още здраво стиснато. – Защото това щеше да е много, много лоша идея от твоя страна, ако се канеше да ми направиш точно това.
Той се опитва да поклати глава, доколкото може, докато е в каменните ми лапи.
Стаята, в която се намирам, е светла. Бяла. Чужда. Виждам машина. Работеща машина! Разпознавам я като нещо от болницата. Сигурно имам халюцинации. Особено като осъзнавам, че тази стая е осветена от електричество.
– Къде, по дяволите, съм?
Вратата се отваря и влиза втори мъж с чаша горещо кафе в ръка. Усещам миризмата му, сякаш е поставена точно под носа ми. Почти усещам вкуса му!
– Здравей, Кени? Успя ли? – Пита той, заровил нос в купчина документи. – По-добре да я преместим, преди да се е събудила така или иначе. Госпожата казва, че е малко нервна… – Той спира по средата на крачката и ни гледа и двамата като ужасен заек. – Това не може да е добре.
– Можеш да кажеш и така – казвам му, грабвам скалпела от подноса до мен и с лекота го запращам в очната му ябълка. Той пада напред. Скалпелът изчезва в черепа му, когато той пада с лице напред в каменния под. Зад него вратата се затваря тихо, с леко потракване.
– Той е прав. Малко съм силна ръка. – Връщам вниманието си към извратеняка и го гледам мъртво в очите, докато откъсвам връзките около краката си като хартия и премятам краката си през ръба на масата. Чувам как сърцето му се блъска в гърдите. Виждам как капките пот падат с кристална яснота. Усещам миризмата му, сякаш лицето ми е заровено във врата му. И тогава се виждам в огледалото зад него.
Косата ми е пепелява. Очите ми са станали пронизващо сини, а кожата около тях е тъмна. Останалата част от лицето ми е бледа. Всъщност смъртно бяла. Краищата на устните ми са почти черни.
Вдигам го от пода и се изправям. Трябва да положа усилия да не го убия. Двадесет пъти по-силна съм, отколкото бях. Гледам го в очите, докато го притискам към стената. Той се задъхва и се хваща за ръката ми. Това е като да държиш перо! Няма никаква тежест, която да усещам, а той има добри четири камъка върху мен.
– Кени, нали?
Той кимва.
– Какво става с мен, Кени? – Удрям го в стената, като чупя мазилката около него със силата, която сега притежавам.
– Ние те благословихме – просъсква той.
– Благословена?! – Притискам го още малко. Искам да му откъсна главата. Искам да изтръгна ръцете му от гнездата и да ги напъхам в устата му.
Уау, емоциите ми са извън контрол.
Той започва слабо да пляска по ръката ми, докато лицето му посинява. Сърцето му започва да се забавя.
Пускам го, като го пускам на пода като чувал с тухли. Той се отскубва от мен, но няма къде да отиде с гръб към стената и мен между него и вратата.
– Обясни. Сега! – Изръмжавам.
– Щеше да умреш – казва той уплашено. – Да те обърна! Това беше единственият начин да те спася.
Поглеждам надолу към голото си тяло и не виждам следи от раните, които трябваше да ме убият. Плъзгам ръка по корема си и не усещам нищо друго освен съвършено гладка, студена на допир кожа. Докосвам врата си. Ухапването е заздравяло. Сякаш нищо не се е случило.
– Какво ми направи Скай?
– Тя ти направи инжекция…
– С какво?
Той преглъща с болка, докато събира кураж, за да каже следващата част от изречението си.
– С вирус – прошепва той, вдигнал ръце над лицето си, сякаш това ще го защити. – Същият вирус, който създаде втори и трети клас, но този, който ти инжектирахме, има допълнителни ензими и антитела…
– Премини към същината. Какво съм аз?
– Ти си… ти си…
Поставям пръсти на гърлото си и не усещам пулс. Едва сега забелязвам, че нямам нужда да дишам.
– Аз съм мъртва? Ти ме превърна в мишена?! Зомби?! ПРОКЛЕТО ЗОМБИ? ЗАЩО?! – Питам.
– Той те обича. Лорд Сандс никога не би те оставил… Той се нуждае от теб…
– Какво планира той? Кажи ми, или, кълна се, ще ти откъсна ръцете и ще ги забия в дупето ти.
Когато той мълчи, аз се хвърлям напред и го хващам за китката.
– Имаш ли масло? Или трябва да го направим на сухо? – Питам, като дърпам ръката му.
– Чакай! – Вика той. – ЧАКАЙ! ЧАКАЙ!
– Чакам.
– Лорд Сандс, той ще ни направи всички като теб. Силни. Свирепи. Безсмъртни. Ти… ти си бъдещето и оттук ще започне той.
– Къде какво ще започне?
– Неговият нов световен ред. – Той вдига уплашения си поглед и се вглежда в мен. – Ние ще бъдем новите, по-висши същества на земята. Не виждаш ли? Ще оцелеем в този апокалипсис благодарение на това, което той е направил. Той е родил нов вид. Лорд Сандс е Бог.
– Той не е Бог. Той е убиец и психопат. Бог трябва да носи живот, а не смърт. – Колкото повече страх изпитва той, толкова повече осъзнавам, че стомаха ми се свива. – Защо съм гладна?
Той преглъща шумно, устата му се движи, но не успява да образува думи.
– Ако трябва да попитам отново, тази ръка ще се качи на гърба ти.
Защото си – заеква той. – Не непременно гладна… но жадна.
– Жажда?
– Страх. Страх. С-страх. Когато живите хора около вас изпитват силни емоции, вие х-х-х-х-хващате. Точно както и те. Целите. Вие, също като тях, жадувате за живот.
– Те ни изяждат… защото жадуват за нашата човечност?
Той кимва.
– Но не е нужно да се храните. Тялото ви не се нуждае от това, за да оцелее, и за разлика от двойките и тройките, вие имате контрол над поривите си. Те са просто зверове, но ти? Ти си разумна! Ти си…
– Аз съм ядосана. Аз съм мъртва. И съм гладна. Затова ти предлагам да млъкнеш, преди да съм впила зъбите си във врата ти.
Той млъкна мигновено.
– Какво е това място? Тази технология вече не съществува. Ние нямаме енергия. Нямаме електрически крушки, но ето го. Кажи ми или ще ти изтръгна червата и ще ги изям, докато гледаш!
– Какво планира Ноа? – Питам. – Къде е отвел хората, които е откраднал от Приюта? Живи ли са те? Тук ли са?
Когато не отговаря, забивам крак в гърлото му и го притискам към стената.
– КАКВО ПЛАНИРА?! – Рева. Буквално. Гласът ми звучи неземно и усещам как през мен преминава вълна от адреналин, която кара и без това разяреното ми тяло да започне да разрушава това място тухла по тухла. Докато гнева се надига от вътрешността на гърдите ми, черни линии, подобни на вени, се разпростират по шията и лицето ми. Когато той ги вижда, въпреки че е задушен, ужаса му се засилва. Усещам го. Вкусът му.
Той се гърчи и задушава, докато аз стоя търпеливо и чакам. Накрая, когато е на път да загуби съзнание, той потупва крака ми и аз се отпускам.
– Нов световен ред – изпъшка той. – О, Боже, спаси ме – моли се той, затваря очи и се прибира. – Ако ти кажа, той ще ме убие.
– Ако не го направиш, ще те изям – отговарям аз.
– Те са тук – казва той в захлас. – Недостойните, той ги е отстранил от останалите и ги е поставил тук за размножаване.
Поглеждам надолу към мъжа и приклякам ниско, така че лицето ми да е в неговото. Принуждавам яростта в мен да остане вътре, иначе този човек ще бъде разкъсан от нея, преди да успея да получа от него информацията, от която се нуждая. Знам, че вените са там, разпространяват се, докато адреналина ми се покачва. И той знае, че ако не ми каже това, което искам да знам в прав текст, ще умре окървавен. Виждам в очите му осъзнаването на ситуацията.
– Кажи ми сега какъв е плана на Ноа с много прости думи.
– Той иска да направи повече хора като теб.
– Колко?
– Достойните. Силните. Тези, които са обучени да се бият.
– Той иска да превърне армията в същото същество, което съм аз?
Той кимва.
– А какво да кажем за липсващите? „Недостойните“?
– Те се съхраняват тук. За възпроизвеждане.
Хващам го за шията и го издигам на крака.
– Покажи ми. Но първо… дай ми дрехите. И меча, който Скай ми открадна.
Назад към част 30 Напред към част 32
