***
Старейшина Десет бързо сваля белезниците от китките ми. Трудно ми е да се изправя на крака след начина, по който ме блъскаха, затова Титан обвива ръката си около кръста ми и поема цялата ми тежест.
– Имам те, Скар – прошепна той в ухото ми и ме прегърна. – Имаме те.
С последен поклон към най-яростния човек, който някога съм виждала, те ме извеждат оттам, бързо.
– Ще се видим скоро, любов моя – обажда се Ноа след мен, а заплахата в думите му е ясна като бял ден.
Краката ми се препъват, а главата ми продължава да се върти, докато се опитвам да се ориентирам по стъпалата. Титан се отказва да се опитва да ме държи изправена и вместо това ме взима в ръцете си. Обикновено бих се оплакала, но знам кога съм свършила.
И аз съм свършила.
– Ще те измъкнем оттук, Скарлет – прошепва Старейшина Десет, докато Титан ме пренася през мизерно сивото фоайе към вратата, следвайки плътно Старейшина Едно. Няколко от сивите плащове на Ноа се събират до единствения изход и аз се подготвям за бой. Но Старейшина Едно минава покрай тях убедено, като почти не забелязва присъствието им. Ние го следваме, но въпреки това.
Когато хладният нощен въздух изпълва дробовете ми, въздъхвам с облекчение.
Но когато поглеждам през рамото на Титан, скоро губя всякакво облекчение.
– Те ни следват – казвам на Старейшината, наблюдавайки шестимата сиви с качулки.
– Да – казва ясно Старейшината и продължава да крачи напред.
– Какво се случва? – Питам, докато се спускаме по пътеката към Пътя на войниците. – Това, което казахте там, сериозно ли беше? Наистина ли…
– Тихо! – Отговаря рязко Старейшината, като продължава да прави дълги и целеустремени крачки. – Не тук. Той ме поглежда през рамо, а очите му се спират за кратко на преследващите го сиви плащове, преди да се спрат на мен. – Смятах те за по-умна от това, глупаво дете.
– Какво направих?
Той се обръща и продължава.
– Ти се върна.
Задържам езика си, наблюдавайки как Титан поглежда през рамо, докато отстъпваме, и съвсем скоро, много по-рано, отколкото очаквах, стигаме до щаба на Старейшините. Сивите плащове спират на няколко метра от нас, събрани на купчина, и гледат всички ни с пръсти, опряни на дръжките на различните си оръжия.
– Добре ли си? – Попита ме Титан, като внимателно ме изправя на крака. Задържам го за миг и изчаквам света да спре да се върти около мен. Пред нас е имението, наречено „Щаб на старейшините“. Кимвам на Титан и го пускам. Той трябва да остане пред главната порта, тъй като само на Старейшините е позволено да влизат в територията. Всички знаем това.
– Ще те чакам тук – обещава ми той със сладката си усмивка.
– Не. Трябва да отидеш и да направиш нещо за мен.
– Никъде и нищо не е по-важно от това да си тук, Скар.
– Имам нужда да отидеш и да намериш Тий. Имам нужда да…
– Ти! – Прекъсва ме Старейшината, побутвайки гърдите на Титан. – Трябва да отидеш в Академията. Те ще сервират вечеря…
– С цялото ми уважение, господине – почти изкрещява Титан. – Едва ли съм гладен и няма да изоставя една от най-скъпите си приятелки, когато е толкова ранена и в такава опасност.
Старейшина Един застава нос до нос с Титан. Бузите му стават гневно червени при предизвикателството на Титан.
– Трябва да отидеш при другите войници и да кажеш на всички, които ще те слушат, че Скарлет се е върнала. Че тя е жива и здрава. Че не е била арестувана и че здравето ѝ не представлява риск за живота ѝ. Трябва да кажеш на всички, които искат да слушат, че тя е новия Старейшина Осем и че е загубила всички права да бъде включена в лотарията на лорд Сандс. Че се е върнала като герой, преборила се е с всички шансове и се е върнала у дома, за да положи любимия си Старейшина. И че се вълнува от факта, че съвсем скоро ще види всички свои другари и ще се върне към борбата. С усмивка и дързък смях им казваш, че Сивите плащове не са били много доволни от нея, но въпреки това тя ще дойде в Главната зала до час. Казваш им да я чакат там и че ако не пристигне, трябва да тръгнат да я търсят. Разбираш ли ме?
Въпреки факта, че Титан е с повече от глава по-висок от началника си и е с два пъти по-широко телосложение, Титан свежда поглед и кимва бързо и послушно.
– Добре.
Старейшина Едно посочва другите черни палта, които дойдоха да ме доведат.
– Същото важи и за вас двамата. Всички се дръжте заедно и отидете направо там. Разпространявайте информацията. – Очите му се стрелнаха за кратко към застоялите се по пътеката сиви плащове, преди да се обърне към мен. – Хайде. Другите Старейшини чакат – намръщи се той. Нека приключим с това.
– С какво да приключим? И какво имаше предвид Ноа… „Време назаем“? Какво става?
Но той вече е тръгнал към щаба.
Титан ме пуска, като ме кара да се люшкам без неговата подкрепа. Старейшина Десет ме хваща за лакътя.
– Имам я. Тръгвай, сине – окуражава той Титан, който поглежда към забраненото имение пред нас, а после към огромните порти, които започват да се затварят между нас.
Гледам как се затварят, като най-много от всичко ми се иска Титан да не си тръгва. Той протяга ръка между перилата. Аз я стискам здраво в своята.
– Всичко ще бъде наред – уверява ме той, доста неубедително.
– Знам – съгласявам се аз, успокоявайки го много по-добре, отколкото той мен. – Върви. Направете това, което Старейшината е наредил. И намери Тий. Сърцето ѝ изглеждаше готово да спре, когато ме арестуваха. Тя трябва да знае, че не съм пострадала. – Очите му танцуват по изпочупеното ми и окървавено лице, а веждите му са свъсени. – Относително казано – добавям аз.
Той целува кокалчетата ми, преди да се обърне и да избяга в тъмнината.
– Всичко е наред, Скарлет – уверява ме Старейшина Десет, докато гледам как приятеля ми изчезва. – Всичко ще бъде…
– БЪРЗАЙТЕ! – Извиква към нас Старейшина Едно и държи вратите на имението отворени, за да влезем. Зад него няколко други лица ни наблюдават внимателно.
– Старейшина Десет, какво става? – Прошепвам, докато се отдалечаваме от Сивите плащове и се насочваме към скупчването на Старейшините.
– Сложно е.
– Аз доста бързо разбирам нещата.
– Не и тук, Скарлет – казва той в захлас, поглеждайки през рамо. Сивите плащове вече са се събрали до портите. – Хайде. Да те вкараме вътре.
***
Щабът на старейшините е много по-величествена сграда от тази, в която бях преди малко. Стените са изпълнени с шедьоври, спасени от музеите отвъд стената. Моне. Пикасо. Ван Гог. Всички велики.
Подовете са покрити с килими. Первазите са полирани. Има свежи цветя във вази, плодове в купи и нито следа от влага. Следвам Старейшината по спираловидното стълбище от мрамор, по дълъг коридор и в една стая в далечния край на залата. Той ме хваща за ръка и ме повежда към лилав диван с флорални мотиви. Свличам се във възглавниците и поглеждам към осемте Старейшини, които стоят около мен в мълчание. Един от тях преди малко беше готов да ме ожени за Ноа.
Към тях се присъединява Старейшина Едно и заедно ме наблюдават.
Всяко малко движение кара кожите ми да скърцат. Шумът кара някои от тях да потрепват, така че се опитвам да остана неподвижна и да не разкървавя прекалено много килима.
Всички старейшини се изправят един срещу друг и се сгушват близо до мен, говорейки си шепнешком, докато аз ги гледам. Най-накрая те се разделят и Старейшината се насочва към мен.
– Разбираш ли какво ти казах в „Гардиън хаус“? – Пита Старейшината, поставя стол пред мен и сяда. – Изглеждаш малко замаяна. – Той ми подава носна кърпа, за да мога да хвана кръвта, която се кани да потече от брадичката ми.
– Е… – Поглеждам към всички. Толкова много чифтове очи и всеки от тях ми показва толкова различни емоции от присъствието ми тук. Гняв. Раздразнение. Гордост. Радост. Забавление. Объркване. Това е тяхното вътрешно светилище. Тяхното убежище.
А аз съм жена.
Никоя жена не е стъпвала в тези стени.
– Мисля, че трябва да ми го кажеш отново. Защото или имам мозъчно сътресение, или ми казваш невъзможното. – Поглеждам Старейшината в очите и поклащам глава, като блъскам и без това пулсиращия си мозък в страните на черепа. – Не мога да бъда…
– Това не е невъзможно – уморено се вмъква Старейшината. – За бога, момиче. Слушай. Позицията на Старейшина се наследява. Старейшина Осем ясно е посочил в завещанието си, че ти трябва да заемеш неговата позиция, ако той умре. Твоето завръщане, заедно с връщането на тялото му, те прави новия Старейшина Осем. Не разбирам какво се мъчиш да проумееш.
– Сигурен ли си?
– Положително – измърмори той, наблюдавайки как една заблудена капка кръв се разлива от устните ми върху кремавия килим.
Бързо покривам устата си с носната кърпа, за да уловя всички следващи капки, но дупката във венеца ми все още кърви. Принудена съм да преглътна цяла уста, преди да проговоря отново.
– Никога досега не е имало жена старейшина.
Неколцина от останалите промърморват неодобрително, като ме оглеждат с неприязън нагоре-надолу. Но не всички от тях изглеждат недоволни. Особено Старейшина Десет, който изглежда развълнуван и наблюдава реакциите им с пълно удоволствие.
– Може и да е така – казва малко по-силно Старейшина Едно, което кара останалите да спрат да си шепнат. – На мен например ми е все едно какво има или няма между краката ви. Интересува ме какво е в сърцето ти и в края на меча ти. Както и твоя предшественик. Гледах как от лесно срамуващо се дете, което си спечели избраното име заради лекотата, с която другите можеха да го накарат да се изчерви, се превърна в безстрашен и страховит войник, който сега се нарича Скарлет заради кръвта, която проливаш. – Той поглежда към останалите. – Тя е доброволка от Канарчетата и е адски по-смела от повечето. А сега е и колежка на Старейшините. Ние ще я напътстваме и ще ѝ помогнем да изпълни тази нова роля. – Това е всичко. С това останалите се успокояват. Той връща вниманието си към мен и отваря уста да говори, но е прекъснат от Старейшина Пет.
– Кажи ни какво се случи с бившия Старейшина Осем! – Изисква той.
Всички останали се приближават, нетърпеливи да чуят разказа. Старейшина Едно се намръщва от избухването му, но мълчи и ме наблюдава внимателно, като ми кимва леко.
– Връщахме се у дома. Решихме да спрем за почивка на едно безопасно място, което разчистихме и обезопасихме преди няколко месеца. То беше компрометирано и се беше превърнало в завладяно. Подът беше… – Колебая се кои думи да използвам по-нататък. – Срутен – завършвам аз. Поглеждам към всички. Всеки от тях изглежда нетърпелив за информация. Както и аз. Нетърпеливи да разберат истината за това кой е отговорен за смъртта на баща ми. Дали някой от тях има нещо общо с капаните? Дали са наредили да се изтръгнат дъските на пода и да се хвърлят десетки немъртви чудовища в тази морга? – Мишените бяха паднали в мазето. Един от членовете на отряда падна в дупката. Беше ранена и не можеше да се бори, затова скочих долу, за да я защитя и да я измъкна.
– Много смело – признава Старейшина Едно, изважда от джоба си друга кърпичка и я сменя с тази, през която съм се окървавила. Той поглежда за кратко към синините, които знам, че трябва да се образуват по лицето ми, и помръдва. Никога досега не сме седели толкова близо за толкова дълго време. Когато очите му оглеждат пораженията, които Ноа и сивите му плащове са нанесли, виждам в тях ярост. Когато очите му срещат моите, виждам как яростта се превръща в загриженост. Може би дори състрадание. – Какво се случи след това?
– Старейшина Осем отиде да намери въже, за да може да я извади. Измъкнахме я, но аз бях притисната в ъгъла. Той скочи, за да ми помогне, и в схватката беше ухапан.
Някой изтръпнаха. Други поклащат глава.
– Старейшина, който се жертва за обикновен войник?
– Каква загуба.
Но никое от техните презрения към съдбата на баща ми никога няма да надделее над моето.
– След като го ухапаха… – Продължи Старейшината. – Кой го повали?
– Аз. – Свивам очи от пълен срам. Усещам как цялото ми тяло се свлича и тежкия товар на вината в мен се утроява. – Аз го убих.
Той удря ръката си върху рамото ми, докато се изправя на крака.
– Ухапването го уби. Не ти.
Поглеждам към него, докато той стои над мен.
– Ние сме войници. Сражаваме се и умираме. Това е, което правим. Но това, което не правим, е да вършим работа наполовина.
– Е-извинете ме?
– За в бъдеще, когато отново изведете отрядите си отвъд стената и когато обучавате други, не забравяйте да включите всички необходими подробности в гълъбите си. Да пишеш, че имаш един починал и нямаш местоположение, едва ли е информативно.
Всяко състрадание, което мислех, че виждам в него, или е изчезнало, или е просто страничен ефект от това, че главата ми се удряше в бюрото на Ноа отново и отново.
Сядам по-изправена.
– Бях малко извън себе си, когато написах последното писмо. Следващия път, когато ми се наложи да забия меча си в главата на някого, на когото държа, непременно ще си спомня протокола.
– Предполагам, че това е сътресението, което причинява бузата ти – мърмори той, връща стола си встрани от стаята и събира от бюрото сноп документи, преди да се върне при мен и да ги протегне. – Документи. Подпиши ги. Виждам, че ръката ти е наранена. Можеш ли все още да я използваш, за да се подпишеш?
– А сега се дръж! – Избухва Старейшина Пет, преди да успея да отговоря. – Това ли е всичко? Няма ли да я питаме нищо повече?
– Какво например? – Пита с вдигане на рамене Старейшина Едно.
– Като… тази работа с лотарията на лорд Сандс? Той я иска за своя съпруга! – Той ме поглежда. – Тя принадлежи на него. Не тук.
– Законът ясно постановява…
– Законите могат да се променят. Както добре знаеш, старейшино.
– Да. Лорд Сандс беше много зает през последните девет месеца да променя собствените си закони – измърмори той. – Но за негово нещастие не е променил този. – Старейшина Едно ме поглежда все още седнал на стола, държейки документите си. – Все още не. Тя е посочена в завещанието и веднага щом подпише този документ, това ще бъде официално. Канарче 5-3-6 ще бъде Старейшина и по този начин ще бъде освободено от лотарията. Единственото нещо, което ще я освободи от задълженията ѝ, е пенсионирането или смъртта. – Той кимва към хартията и писалката в ръката ми и аз приемам намека. Ако подписването на този документ ще ме предпази от това да стана съпруга на Ноа, тогава ще го подпиша с кръвта си! Написвам бързо подписа си.
– Както казахте, Старейшина Едно… – Подиграва се старейшина Пет и сгъва ръце на гърдите си. – Лорд Сандс все още не е променил този закон. Той я иска. Той има пълното право да я поиска. В края на краищата той е избрания представител на Бога на земята.
Назад към част 3 Напред към част 5
