***
Совата и екипа ѝ са заели позиция на запад и сипят стрела след стрела по кея.
И това дава резултат.
Потокът от входящи мишени се забавя. Екип от кадети, на които тепърва предстои да завършат „Кафяви палта“, спринтират напред-назад, за да се уверят, че стрелите им не са свършили. Всички останали просто се борят с всичко, с което разполагат. Включително и аз. Когато чувам познат вик, спирам на място и претърсвам района.
– СТАРЕЙШИНА? КЪДЕ СИ? – Изкрещявам панически. Чувам го да вика отново край брега на водата. Той се бори с двама души от клас две. И не печели. – СТАРЕЙШИНА ЕДНО! ИДВАМ!
Няма да загубя никой друг. Няма да загубя! Той поваля единия със смъртоносен удар, но той е изтощен и пада на колене без дъх. Един от клас три се строполява пред мен, а ръцете му се протягат към Зеления плащ вляво от мен. Той не го вижда. Спирам, за да забия върха на острието си в черепа му, и продължавам към Старейшина едно, който се принуждава да се изправи на крака. Той едва има сили да вдигне меча си. Клас две крачи към него с отворена уста и тракащи зъби. Една стрела се приземява в пясъка зад него. Совата се опитва да го спре, но е твърде далеч. Старейшината вдига меча си. Клас две го избива от ръката му и праща Старейшината на пясъка.
– ТИ! – Изкрещявам на един Червен плащ. Той се обръща и вижда, че спринтирам към него. – НАКАРАЙ МЕ ДА ЛЕТЯ!
Той пада на колене с ръце, скръстени пред себе си. Хваща ме за крака и ме вдига във въздуха.
Аз летя.
Високо и дълго.
Но не достатъчно далеч. Пускам мечовете си, за да се отърва от малко тежест. Трябва да стигна до Старейшината, преди да е станало твърде късно. Клас две е върху него. Устата му е широка и е на сантиметър от врата му. Приземявам се на пясъка на няколко метра от него и тичам към него. И когато стигам до него, се случва нещо странно.
Нещо ужасяващо.
Обхваща ме желание да хапя.
Напълно!
Това е по-силен подтик, отколкото беше да дишам. Трябва да хапя. Зъбите ми се нуждаят от плът. Стомахът ми го изисква! Рева. Звуча като чудовище. Чувствам се като такова.
– Скарлет! Спри! – Старейшината се задъхва, когато се навеждам, с широка уста и оголени зъби, а тъмните вени изтръпват, докато се разпространяват по кожата ми.
Обгръщам с ръка гърлото на Клас Две, издърпвам го от него и впивам зъби във врата му. Зъбите ми пробиват гниещата му плът и кръвта изпълва устата ми. Гнилостната течност е толкова неприятна на вкус, колкото и на мирис. Тя изгаря езика ми и ме кара да се задушавам. Пускам го и той пада на пясъка, като изплювам плътта му и съсирената кръв от устата си. Тя пада от устата ми на гъста, капеща каша.
Старейшината ме поглежда с отвращение.
– Току-що се опита да изядеш зомби? – Попита той тихо. – Защо?
– Не знам – отговарям и докосвам устните си с върховете на пръстите си.
– Ти го ухапа?! Защо, по дяволите, го ухапа?
– Просто беше инстинкт. Трябваше да го ухапя. Тялото ми просто реагира.
Веждите му се смръщват и той се навежда напред с любопитство.
– Какво беше?
– Беше най-отвратителното нещо, което някога съм опитвала през живота си. – Избърсвам устата си с ръкав, за да се отърся от крайното объркване от реакцията на тялото ми. – Eргхххх. По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите! Това беше отвратително!
– Ако трябва да съм честен, не беше и толкова приятно за гледане. – Той се ухили, докато го издърпвах на крака.
И двамата осъзнаваме, че клас две все още е на земята. Той не е мъртъв. Но и не се изправя. Свива се и мята крайниците си наоколо, сякаш е в някакъв пристъп. Започва да пищи като ранено животно и се гърчи като баща ми, след като го ухапаха.
– Какво прави? – Пита Старейшината.
– Нямам представа – отвръщам аз, като го подтиквам назад и заставам между тях.
То изведнъж спира, вдига глава и се взира право в мен. Очите му са кръвясали. От устата му излиза пяна и изглежда бясно. Дори повече от обикновено. Изстрелва се към нас. Изхвърлям Старейшина едно от пътя, но ненужно, тъй като вместо това той скача над главите ни и грабва клас три.
И после го захапва, преди да се прехвърли към друг клас три. Хваща ръката му и захапва рамото му, като напълно откъсва крайника му. След това си тръгва и скача върху клас две. Всъщност изхвърля от пътя си един Зелен плащ, за да го достигне, и забива зъбите си в бузата на клас Две. Гледам го как сякаш е принудено да хапе! Точно както аз бях преди малко. Трябва да го направи! Захапаният клас две го отблъсква и му се репчи, но после започва да се гърчи и да пищи. Очите му започват да се зачервяват. клас три също. Всички ухапани се търкалят наоколо, гърчат се и се мятат. След това се изправят с червени очи и започват да нападат всичко, което се движи и не е човек.
– Те няма да се насочат към нас! – Казва развълнувано Старейшината, удря ме по ръката и се усмихва. – Виж! Все едно, че дори не сме тук!
– Защо?
– Защото ти си оръжие! Те наистина са разбрали за серума от първи клас преди всички тези години. Вирусът, с който те инжектира Скай? Той те е превърнал в тяхното падение! Виж какво е направило ухапването ти! Те се избиват един друг. – Той ме побутна. – Какво, по дяволите, чакаш? Влизай там! Започни да хапеш!
– Eргх – изстенах аз. – Но това е толкова гадно.
– Изсмучи го, Старейшина Осем – смее се той, наблюдавайки с радост как враговете ни се поглъщат един друг. – Отивай.
– Добре. Изведете всички от плажа.
Скачам и впивам зъбите си във възможно най-много хора. Хапвам и продължавам напред. Хапвам и продължавам. Откъсвам ги от войниците и ги човъркам, докато нареждам на оцелелите да се махнат от плажа. Те гледат в зашеметено мълчание, докато аз рева, ръмжа и разкъсвам мъртвите. И скоро не мога да видя нито един без зачервени очи. След като изплаквам устата си с морска вода, се отправям към останалите, които гледат как мишените буквално се разкъсват един друг. Ефектът от ухапването ми се разнася по кея и се разпространява в лодката. От брега се чуват само писъци и разкъсване на плът.
– Заразила си ги – казва Старейшината с оглушителен шепот. С любопитни очи ме оглежда нагоре-надолу. – Преди всички тези години се опитаха да създадат същество, което да убива целите, и го направиха! То ще разчисти плажа за броени минути. – Той ми подава моята катана. – Може би твоята захапка ще направи нещо също толкова чудесно на Сивите плащове горе до стената. Хайде да вървим.
– Сър, не можете. Свърши се.
– Хъмф. Наистина.
– Уморен си – казвам твърдо. – Помогни да съберем ранените и да ги закараме в кметството, където са Кас и останалите. Защитете цивилните. Аз ще се насоча към стената и ще видя какво ще направи ухапването ми със сивите плащове.
– Не сама, няма да го направиш – казва един Червен плащ и идва да се присъедини към нас. – Черните, червените и зелените плащове ще дойдат и ще ти помогнат да се справиш със Сивите плащове горе на стената. Кадетите ще отидат в кметството заедно със старейшината и ще му помогнат да ги охранява.
– Виждаш ли? – Усмихвам се на Старейшината. – Имам цялата помощ, от която се нуждая. Върви. Ние се справяме. – Обръщам се, но той обвива пръстите си около китката ми. Поглеждам назад към него.
– Казвам се Лиспър – казва той, докато останалите тръгват да се подготвят за поредната битка.
– Лиспър? – Смея се.
– Да. Баща ти ме кръсти с това име.
– Той? – Питам, а усмивката ми се изплъзва малко, когато се сещам за него. – Защо?
– Заради него загубих двата си предни зъба, когато бяхме деца. Той ме удари толкова силно, че те направо изхвръкнаха. Трябваше да ми помогне да ги залепя обратно. Месеци наред не можех да произнасям „С“ и „Т“. Заслужавах си го обаче. Подигравах му се за това колко червен ставаше всеки път, когато заговореше това младо кадетско момиче. Майка ти. Разбирам, че споделяш същата черта. Той казваше, че ставаш пурпурна всеки път, когато Кас те заговори като млада. – Той се засмя, преди да ме придърпа в прегръдка. – Той толкова се гордееше с теб. Знаеш това, нали?
– Знам. – Въздъхвам, потупвайки го по рамото. – Аз също се гордеех с него.
Той ме пуска.
– Как се казваше той? – Питам. – Баща ми?
– Наричахме го Баш. Съкратено от „башня“, защото се изчервяваше.
Леко се засмиваме, преди да направя крачка назад.
– Ще се видим, Лиспър.
– Надявам се, Скарлет.
– Между другото. На твое място щях да се махна от този плаж. – Кимвам към къщата на Ноа. – Баузър подготвя шоу. Вероятно е по-добре да не се мотаеш наоколо.
– О, по дяволите. Не и този малък пироман – измърмори той. – ПРАВИЛНО! ВСИЧКИ, ДАЛЕЧ ОТ ПЛАЖА. КАФЯВИ ПАЛТА, С МЕН. ОСТАНАЛИТЕ – СЪС СТАРЕЙШИНАТА.
Обръщам се и се изправям пред събиращите се маси. Совата тича към мен със стрелците си.
– Насочваме се към стената – казвам им. – Трябва да се отървем от останалите сиви плащове. Те са разположени по цялата дължина на стената, така че никой не може да се измъкне. В центъра, до портата, е Ноа. Планът е следният. Ще се разделим. Единият екип ще се насочи на запад, към първия километричен маркер. Посочвам зад себе си към задния край на стената. Друг – към втория. Друг към третия и така нататък. Тези, които се бият с острие, ще се изкачат по стената. Стрелците ще останат на земята. Докато остриетата си проправят път по върха на стената, стрелците ще пускат стрели отдолу. Вашата задача е да убиете всички сиви плащове, които охраняват стената. Беше ми казано, че на всеки маркер има Сиви плащове. Искам да спрете, на един маркер преди да стигнете до Ноа. Разбирате ли? Това са пет маркера, които трябва да изчистите. След това ще слезете долу и ще се срещнете. Насочете се към главната порта по земята. Това е мястото, където ще направим последния си отпор.
Всички кимат в знак на съгласие.
– Чудесно. Сова, ти и твоя екип сте с мен. Червен палщ?
– Да – отговаря той.
– Ти вземи останалите. Ние ще поемем на изток от портата. Ти ще вземеш западната част.
– Какво? – Подиграва се той. – Ти ще се качиш сама на стената?
– Да. Сово, ще ти трябват коне, за да ме настигнеш.
– Разбира се, Скар.
Назад към част 39 Напред към част 41
