***
– Изпратих тайно второ съобщение на една от птиците, които баща ти изпрати, като съобщих на лорда за моя план. Той изпрати екип, който да разруши пода на моргата и да постави мишените вътре. А после те заведох там, престорих се, че падам вътре и оставих природата да се развие по своя начин.
– Можеше да бъда ухапан. Можеше да бъда убита. Нямаше гаранция…
– През цялото време имах доза от серума – свива рамене тя. – В най-лошия случай щях да те инжектирам. Тогава щеше да се наложи да убия Чили и Лум, както и баща ти, така че те да не могат да кажат на никого, но знаех, че ако го направя, никога няма да ми простиш. Но нещата не вървяха по план. Надявахме се да те накараме да повярваш, че другите Старейшини стоят зад всичко това, но после ти започна да говориш с Първия старейшина зад гърба ми и разбра, че взимаме хора. Но моя лорд… – Тя отново го погледна с онези кучешки очи. – Той никога не загуби надежда, че ще видиш светлината. Но аз не вярвам, че някога ще прогледнеш. – Тя ме погледна с неприятна малка нацупена физиономия. – Мисля, че ти просто си лош човек, Скарлет.
– Все още има време тя да види светлината, Скай – вдига вежди към мен Ноа. – Подчини се сега, помоли ме за прошка и аз ще…
– Слушай внимателно, ти, парче гомно. – Той се дръпва, когато се приближавам и го поглеждам мъртво в очите. – Защото ми омръзна да се повтарям. Отговорът е „не“. Не. Не те искам. Не. Няма да ги предам. Не. Никога няма да спра, докато те не бъдат в безопасност от теб. Дори и човек, ти беше без значение за мен.
– Замълчи.
– Никога не бих обичала такъв глупак.
– Предупреждавам те.
– И никога няма да моля за нищо от теб. Никога!
– Тихо!
– Ще те убия, ти жалък, неадекватен, гаден целувач, мръсен…
– Казах, че трябва да млъкнеш! – Той прокарва катаната през корема ми и я вкарва така, че дръжката да срещне стомаха ми. Задъхвам се и го поглеждам със зяпнала уста. – Спри да говориш, кадет. Спри.
– По дяволите… – изстенах, като погледнах надолу към собственото си оръжие, което в момента ме пронизваше. – Това е остро острие.
– Сигурно е – съгласява се той и го завърта, като ме кара да изкрещя. Сивите плащове се отдръпват. Погледът на Ноа, който иначе е красив, се изкривява от пълна омраза. – Мислиш, че няма да просиш? – Той го завърта отново и аз изпищявам от агония. – Моли ме да спра – изревава той. – Моли ме, Скарлет. МОЛИ!
– Моля те, Ноа! – Казвам. – МОЛЯ…
– Продължавай – насърчава ме той. – Още. Нека те чуя.
– Моля те… – викам аз. – Моля те…
– Да?
Преставам да се преструвам, че плача, и изплювам кръвта в лицето му.
– Иди на майната си!
Той удря юмрука си в лицето ми отново и отново, и отново, докато ръмжи яростно.
– Ти неблагодарна… – Удар. – Кучка… – Удар.
Докато той продължава да удря и крещи, аз се смея. Направих го напук. Въпреки болката.
Обвива пръстите си в косата ми и издърпва главата ми назад, така че не ми остава нищо друго, освен да го погледна нагоре.
– Аз те задържа. Дори и никога да не видиш причина. Все още ще те държа и ще те имам по начин, по който Касиус никога не те е имал.
– О. Той ме е имал, Ноа. По всеки начин, по който един мъж може да има жена – изсъсквам аз. – И това беше великолепно!
Той изръмжава гневно в лицето ми, докато аз продължавам да се усмихвам.
– Твоите войници умряха за нищо!
– О, да? – Просъсквам, докато кръвта пълзи по гърлото ми.
– Да – изръмжава той. – Имаха шанс да живеят вечно, а вместо това умряха безсмислено и без достойнство. Подобно на баща ти.
Той се смее, когато лицето ми се втвърдява от омраза.
– Все още имам своя обект на брега. Първата ми група деца трябва да се появи всеки момент. Цяло ново поколение, което да оформя по свой образ и подобие, без никакви Старейшини, които да изкривяват съзнанието им с идеи за свободна воля или индивидуалност. Те ще пораснат по-силни и по-дисциплинирани, отколкото който и да е от вас или вашите приятели някога би могъл. Те ще се възползват от възможността да бъдат благословени от мен. Ще мога да си избера съпруга. А всички цивилни тук? Ние ще отглеждаме и тях. Ако откажат да ме последват, ще се превърнат в добитък. Не бързам, кадет. Имам цялото време на света, за да създам новата си суперраса, след като съм безсмъртен.
– Не бих била много сигурна в това.
– О, не? Кажи ми, какво ще направиш, за да ме спреш?
Настъпва огромна експлозия и самата стена се разклаща. Той поглежда към брега, където в далечината във въздуха се вихри огромна огнена бомба.
Добра работа, Боузър.
– Точно това ще направим, за да те спрем – усмихвам се аз.
– Милорд… – Задъхва се Скай. – Това беше твоето имение! Бункерът! Серумът!
– Сигурно беше. Ето го и вашия вирус. – Смея се като маниакален, ненормален психопат с кръв между зъбите и още повече капеща по брадичката ми. Зад мен тайно използвам острието, стърчащо от гърба ми, за да прережа връзките на ръцете си. Той е толкова шокиран от експлозията и загубата на серума си, че не забелязва.
Долу, обратно на земята, иззад линията на дърветата, се появява армия… нашата армия. Всички са възседнали конете си, оръжията им са готови. Стотици от тях. Кафяви палта. Зелени палта. Червени и черни палта. Старейшини. По дяволите, дори цивилните се присъединиха към тях, въоръжени с мечове, бухалки, вили. Всичко и всички. Отпред Кас, Уиндър, Чили, Лум и Старейшината водят по-пътя.
– Как? – Мърмори Ноа, като гледа объркано надолу. – Как всички те са все още живи?
Долу сивите плащове се обръщат към тях с готови оръжия. Плътна линия от тела, рамо до рамо. Те образуват непробиваема стена.
– Милорд – казва Скай, опира длани на гърдите му и го насочва далеч от ръба. – Милорд, мисля, че е най-добре да си тръгнем. Ти и аз. Ще отидем в съоръжението и ще изчакаме Сивите плащове да се отърват от тези езичници. Ти и аз.
Ноа ме поглежда.
Тя поема лицето му и насочва вниманието му обратно към нея.
– Забрави я. Опитахме. Опитахме се с всичко, което имахме, да я накараме да види светлината. Тя просто е твърде далеч. Забрави я.
Въпреки гнева и омразата, които го обземат, той ме гледа с копнеж.
– Ще избягаш ли? – Подигравам се. – Като страхливеца, какъвто всички те познаваме? Или наистина ще си изцапаш ръцете за разнообразие?
Той избутва Скай от пътя и прави три целеустремени крачки към мен, като спира така, че лицето му да е в моето.
– Няма значение колко от вас ще се опитат да ни спрат. Един от нас може да убие двайсет души с лекота.
– Милорд – казва Скай с нервно хлипане. – Виж!
Тя сочи отвъд стената. Отвъд безопасността на портите към голяма група хора, които се появяват отдалеч.
Очите ѝ се разширяват, когато осъзнава.
– Милорд, това са затворниците от съоръжението!
– Какво? – Ноа отива към другата страна на стената и се оглежда зад нея. – Това не е възможно. Това… Това е… – Бавно ме поглежда през рамо и изръмжава: – Какво направи?
– О, не ти ли казах? – Казвам щастливо, ръцете ми вече са свободни. – Пуснах ги всички, преди да си тръгна. Казаха, че ще изгорят до основи твоето съоръжение за мъчения и изнасилвания, преди да се върнат тук, за да ни помогнат да те убием. Всичко е изчезнало. Както и онези чудовища в бяло, които го управляваха.
Той се обръща тъкмо навреме, за да ме види как изваждам катаната от корема си.
– Хората са свободни и идват за теб. Съоръжението ти и серума ти са унищожени. – Завъртам острието в ръката си, насочвам върха към него и се приготвям за бой. – А ти си на път да се присъединиш към тях.
Конната армия долу надава всемогъщ вик, докато атакува.
В обятията на един сив плащ се намират конфискуваният ми гръб и втората катана. Ноа я изтръгва и я завърта.
– Да видим какво имаш, кадет.
Назад към част 42 Напред към част 44
