***
Обръщам се и се впускам в преследване.
Ноа бяга бързо. Снегът пада все по-силно и по-силно. Превръща се в бяла нощ. Става все по-трудно да се видят краищата на стената, тъй като гъстата бяла покривка се задълбочава с всеки изминал миг. Проследявам следите му, които минават покрай един километричен маркер, а след това още един и още един. Звукът от битката започва да затихва и в обсега се появява плискането на вълните.
Ноа изведнъж се появява от гъстия снеговалеж и тича право към мен с откраднатата ми катана през рамо. Очите му са вперени в мен като на ловец, който дебне плячката си, докато се изстрелва към мен. Спирам острието му със своето и катаните ми отново се блъскат една в друга. Свистенето на стоманата отеква отново и отново около нас, докато се бием. Краката ни се хлъзгат в снега, докато двамата атакуваме и се защитаваме срещу огромните умения на другия. От негова страна не се чуват викове. Нито от мен. Съсредоточени сме, знаейки, че това е то. Това е битката, от която само един от нас ще си тръгне. Докато се върти, палтото му се размахва зад него със свистене. Катаната ми изсвистява, докато пресича въздуха. Снегът хрущи под краката ни, а вълните продължават да се разбиват на плажа точно отпред, докато стоманата ни се среща отново и отново. Той успява да ме удари с гръб по лицето. Препъвам се и едва не се преобръщам през ръба на стената. Долу, на петдесетина метра, се е събрала група мишени, привлечени от шума и миризмата на битката. Във въздуха се носи мирис на кръв от многото паднали. Подобно на мен, и те я усещат. Емоциите, които извират от порите на хората, ги привличат. Страхът. Скръбта. Гнева. Стомахът ми се свива, а устата ми слюноотделя. Мишените стенат, бълвайки гнилата си жлъчка, докато подушват въздуха и усещат същия глад.
Но аз съм била гладна през целия си живот. Не е минавал ден, в който да съм усещала пълен корем. Мога да контролирам това. Аз не съм като тях! Отмятам глава назад и виждам как Ноа прибира откраднатия ми меч, готов да нанесе последен и смъртоносен удар. Аз също не съм като него. Той е изоставил последователите си. Оставил ги е да умрат за каузата му, докато той бяга като страхливец към друг бряг.
За разлика от него аз съм готова да умра, за да спася хората, които обичам.
Готова съм да умра, за да го спра!
Той ме хваща за глезена и ме изхвърля от краката ми. Приземявам се с лице надолу, преди да се завъртя. Той забива катаната ми напред, право между очите ми. Пускам катаната и удрям ръцете си, като хващам острието в дланите си, преди да го запратя назад, забивайки дръжката в носа му. Той се спъва назад, псувайки и проклинайки ме по дяволите. Изправям се на крака с катана в ръка. Всеки мой удар го отблъсква назад, докато той се опитва да мигне през кръвта, за да види къде ще атакувам следващия път. Ритам го в гърдите. Ребрата му се разцепват и той се спъва още повече. Краката му се сблъскват с ръба на стената и стъпването му се препъва. Принуден е да изпусне катаната, докато ръцете му започват да кръжат бясно от двете му страни в опит да възвърне равновесието си и да не падне на петдесетте метра надолу. Вдигам меча над рамото си и го подготвям за смъртоносен удар.
Нещо се търкулва към мен през снега и се приземява до крака ми. Придружава го миризма, която ме спира на място и ме кара да се обърна.
Халадският кинжал на Кас лежи до краката ми. Кръвта му е напоена с едно от остриетата. Бавно вдигам поглед и откривам, че Скай стои там и ме наблюдава със самодоволна усмивка. Лицето ѝ е окървавено. Тя е малко задъхана, а дрехите ѝ са разкъсани от множество порязвания. Но тя стои уверено, докато прави жест към двуострия кинжал.
– Той се бори добре – казва тя, навеждайки глава и размахвайки косата си през рамо. – Този твой човек… беше предизвикателство. Виждам защо си го харесвала. Напорист и груб. – Тя прехапва устни и повдига вежди, преди да свие рамене. – Но той все пак умря като куче. Скимтеше и хленчеше. – Тя прави целенасочена крачка към мен. Очите ѝ потъмняват. – Кървеше и се задушаваше, докато вътрешностите му изхвърчаха навън. – Още една стъпка по-близо. – Очите му бяха широко отворени и изпъкнали, докато се отскубваше, отчаяно опитвайки се да задържи вътрешностите си да не се изплъзнат между пръстите му.
– Лъжеш… – Думите ми излизат едва-едва шепнешком.
– Накара ме да се сетя за времето, когато ти и аз хванахме онези риби в онова езеро? Когато ги изкормих, преди да ги превърна във вечеря? Помниш ли това?
Жестокият ѝ кикот отеква навсякъде около мен, а аз стоя в зашеметено мълчание, гледам покрития с червено сняг и кинжала, облян в кръвта на Кас, а в гърлото ми расте непоносима буца.
– Не… – Поклащам глава и се опитвам да подредя обърканата си каша от мисли. – Не…
Сълзите замъгляват погледа ми. Чувствам се замаяна. Крайниците ми стават оловни.
– Той не може да бъде…
Всичко се забавя. Мечът ми се изплъзва между пръстите ми и се приземява с тъп трясък в снега до мен.
Бавно, мъчително се навеждам и вдигам кинжала му. Кръвта му е все още топла и болезнен стон си пробива път в гърлото ми. Стонът продължава, превръщайки се в изпълнено с болка хленчене. Държа кинжала с най-голямо внимание и се приземявам на колене, треперейки от залялата ме скръб.
Скай се възползва от шанса си, за да се притече на помощ на Ноа. Тя държи лицето му в ръцете си и го гледа като влюбена глупачка, гали бузата му и сияе от това, че го намира все още жив. Той я отблъсква, без да се интересува от нищо друго, освен да наблюдава болката и страданието ми.
Поглеждам нагоре през миглите си към тях, когато се обръщат с лице към мен. Не мога да спра хленча, който издавам. Без да има нужда да дишам, той просто продължава и продължава. Но виждам самодоволните им лица. Виждайки как ме гледат отгоре с превъзходство и самодоволство, хленча се превръща в ръмжене. Стискам кинжала в ръцете си, разрязвам дланите си, смесвайки моята кръв с неговата. Адреналинът отново се покачва. Черните вени изтръпват, докато се разпространяват. Усещам как нахлуват в очите ми и зрението ми се променя. То става по-остро. Стеснява се. Виждам през снега. По дяволите, аз виждам снега! Всяка снежинка пада на земята с танц на грация и красота.
Но в света вече няма красота. Всичко, което намирах за красиво, е изчезнало.
Заради тях.
Няма го татко.
Без Тий.
Няма Кас.
Няма човечност.
Няма приятели.
Няма място в армията.
Нямам нищо.
Заради тях.
Ръмженето се превръща в рев. Същият демоничен рев, който избухна от душата ми, когато Ноа ми каза, че е убил сестра ми. Сълзите се стичат безкрайно по лицето ми и аз се треса от цялата емоция, която ме поглъща. Очите им се разширяват и те настръхват от огромния обем.
Изтласквам се със скок високо във въздуха. Те ме гледат, докато изчезвам в силния снеговалеж над тях.
– Къде отиде тя? – Пита Скай след няколко секунди. – Видя ли това? Тя просто летеше…
Приземявам се точно пред нея безшумно като мишка и грациозно като всяка от тези падащи снежинки. В очите ѝ виждам отразено лицето си. Тъмните вени се разпростират навън от очите и устата ми. Когато очите ѝ се разширяват, виждам, че бялото на моите е черно.
Погледът ми не е насочен към нищо и никого, освен към Скай. Кучката, която уби баща ми и мъжа, когото обичам. Безсърдечното чудовище, което ме шпионираше, накара ме да я обичам и да ѝ се доверявам, само за да ме превърне в мъртво същество, а след това продължи да унищожава всичко, за което някога съм се грижила.
Забивам кинжала в корема ѝ толкова силно, че юмрука ми изчезва в корема ѝ. Устата ѝ се отваря в кухо О. Взирам се студено в ужасеното ѝ лице, докато го издърпвам обратно. След това със завъртане и нисък удар прерязвам краката ѝ в коленете, доколкото кинжала позволява, превръщайки краката ѝ в нещо, наподобяващо полуотсечено дърво. Избутвам я през ръба на стената, без да кажа нито дума. Викът ѝ затихва, докато пада, преди да завърши с тежък трясък на земята.
Но тя все още е жива.
Тя не може да се движи. Кръвотечението ѝ е огромно. Усещам миризмата. Не е съвсем човек, но със сигурност не е мъртва.
И не съм единствената, която долавя аромата.
Събралите се до стената от клас три се насочват право към нея.
– Боже… – изхриптява тя отдолу, стискайки корема си с една ръка, а с другата се дърпа настрани. Двата и пъна изхвърлят обилно количество кръв, което създава следа след нея. – Спаси ме! СПАСИ МЕ, МИЛОРД!
Първият клас три впива зъби в кожата ѝ. Звукът от разкъсване на плътта и след това от дъвчене достига до ушите ми чак дотук. Отчаяните ѝ писъци достигат още по-далеч, докато продължава да моли Ноа да я спаси от това да бъде погълната жива. Техните ухапвания няма да я превърнат в мишена, тъй като тя вече е заразена с някаква форма на вируса. Тялото ѝ също се лекува, както и моето. Така че смъртта ѝ няма да е бърза. Нито пък ще е приятна.
Добре.
Онемяла, обръщам глава и се изправям пред Ноа. Той е неспокоен, гледа ме с несигурност какво, по дяволите, съм способна да направя по-нататък. Една тиха сълза се плъзва по бузата ми, докато обръщам останалата част от тялото си с лице към него. Пръстите ми се свиват около окървавената дръжка на оръжието на изгубения ми любовник и аз свеждам глава, като не оставям очите си да се откъснат от Ноа нито за секунда. Той държи и двете ми катани в ръцете си.
– Няма да ме победиш – казва той. – Не и с този твой малък кинжал.
Когато до ушите ни достигат звуците на ликуващите ни войници, очите му се стрелкат за кратко през рамото ми и несигурността му се увеличава. Долу Скай все още крещи и стене. Миризмата на кръвта ѝ изпълва ноздрите ми и си пробива път към гърлото ми.
Приближавам се с една крачка.
Той отстъпва една назад.
– Ако останеш тук, ще те екзекутират – казва ми той, ръката му се заиграва с дръжката на катаната ми, а очите му неколкократно поглеждат през рамото ми. – Ако се бием, и двамата ще умрем тук. Напускането е единствения ни избор. Ела с мен! Имам готова лодка. – Той погледна през рамото ми. – Те се приближават. Скарлет! Виж причината! Останахме само ние! Ако останем и кръстосаме остриета, и двамата ще умрем тук. Не виждаш ли това?
– Прав си – казвам му, отпускайки хватката си върху кинжала на Кас, докато ръцете ми висят свободно отстрани. Адреналинът отминава толкова бързо, колкото се е появил. Вените отново потъват под кожата ми и тялото ми се чувства тежко и уморено за първи път, откакто умрях. – Абсолютно си прав, Ноа. Да останеш означава смърт. И за двама ни. – Долу виковете на Скай отслабнаха. Минута-две и те ще замлъкнат завинаги. Поглеждам през ръба и виждам как тя е заобиколена и почти напълно погълната. Но главата ѝ остава непокътната и все още прикрепена, така че тя все още е будна и усеща всичко това. – И аз знам, че няма да те победя с острие – отвърнах аз. Вдигам глава и отново срещаме погледите си. – Но ти няма да си тръгнеш оттук. Няма да избягаш. Нямаш право да живееш, Ноа. Защото ние вече сме мъртви.
– Първо трябва да ме хванеш, кадет.
Той се обръща на пета и спринтира далеч от мен към океана. Давам се на преследване, знаейки, че ако стигне до ръба на водата, никога няма да го спрем. Той ще победи. Знам също, че ако се боря с него, той може и да спечели. Може да ме посече и да остави накълцания ми труп зад себе си, докато напуска тези брегове. Или пък войниците, които ни преследват, може да ни хванат по средата на битката и да се опитат да ни помогнат. Те ще бъдат убити. Виждам само един начин.
Искам… само един начин.
Протягам пръсти и хващам гърба на палтото му. С едно дръпване го издърпвам назад и увивам ръце около кръста му, притискайки се към гърдите му. Докато го правя, той забива меча ми нагоре в корема ми.
– Наричам това движение „Титан специално“. Той завърта острието и аз хъркам срещу болката, като отказвам да дам повече знак за агонията, която ми причинява. – Казах ти. Няма да спечелиш срещу мен, кадет.
– Не. Но те ще го направят. – Поглеждам покрай него към войниците, които се насочват към нас. – И аз ти казах, че аз съм Канарче.
И след това се отдръпвам назад от стената.
Повличайки го със себе си.
Назад към част 44 Напред към част 46
