***
Докато падам, всичко сякаш се случва на забавен каданс.
Струва ми се, че е цяла вечност.
Поглеждам към небето и си мисля за тези, които обичам. За тези, които съм загубила. Поне скоро ще бъда с тях. Тий. Кас. Татко.
Чувам Ноа да крещи, докато падаме. Ръцете и краката му се размахват яростно, докато падаме. Яростта на лицето му предизвиква доволна усмивка на устните ми. Оставям падането да се случи. Не че бих могла да го спра, дори и да исках. Той протяга ръце, драпайки към нищо, отчаяно опитвайки се да маневрира тялото си в позиция, която ще означава по-малко щети, когато се приземи. Защото той ще се приземи. Тялото му ще се счупи. Ще му трябва време, за да се възстанови. Може би ще минат само няколко минути, но войниците ще ни достигнат дотогава и ще го хванат.
Затварям очи, усещам как вятъра свисти през пръстите ми, а снега ме гони към земята.
Идвам, момчета.
Идвам.
Гръм!
Чувствам как цялото ми тяло се разбива.
Всяка кост.
Всеки орган.
Хвърлям кръв в устата си и поглеждам към небето.
Мечът, с който Ноа ме прониза, се измести и прекъсна гръбнака ми.
Докато лежа по гръб, без да мога да се движа, костите и органите ми започват бавно да се сглобяват. Не се движа. Потънала в болка.
„- Мислиш ли, че гори?
– Какво да гори?
– Небето. И че пада пепел?“
Сега поглеждам към небето и го виждам точно както тогава. Нежни люспи от замръзнала вода, всяка от които е уникална, така казваше баща ми. Нито една не е една и съща. Кацат върху кожата ми бавно и с такава грация. Падат върху миглите и устните ми.
„- Защо трябва да гледаш нещо толкова красиво и да виждаш само пепел, Скарлет?
– Изглежда като пепел.
– Само когато пада. Погледни я на земята. Красиво е. Напомня ми за теб.
– Мен?
– Да. Отдалеч може да изглежда страшно. Но отблизо е меко. Нежно. Единствено по рода си.“
Чувам гласа на Кас да изрича думите, които ми каза преди толкова много години, когато лежахме заедно в първата флиртна вълна, която преживяхме. На седем години. Мехури по ръцете ни от тренировките. Черни очи и подути синини. Порезни рани, които трябваше да бъдат зашити, и мускули, които ни боляха толкова силно, че едва можехме да ходим. Лежахме, един до друг на плажа, слушахме вълните и позволявахме на снега да успокоява болките ни и да забавя подуването ни. Сега чувам вълните, които се плискат в брега, точно както тогава.
В деня, в който разбрах, че съм влюбена в Кас.
До мен се чува ниско, гневно ръмжене. С болка и огромно усилие обръщам глава и виждам как Ноа се надига. Дясната му ръка се движи първа, а останалата част от тялото му лежи с лице надолу. Той я вдига високо, като чупи и усуква осакатения си крайник, подреждайки отново разбитите кости. След това лявата ръка. Той похърква, докато я усуква и обикаля китката си.
Счупване. Спукване. Щракване.
Удря плоски длани и оттласква торса си от земята, като отмята главата си назад и принуждава гръбнака си да се изправи. С отвратително скърцане той се обръща с лице към мен, а костите на врата му скърцат и се чупят.
Фокусът и гнева му са изцяло насочени към мен.
Поглеждам към меча, който стърчи от корема ми. Острието е забито в гръбначния ми стълб и въпреки че тялото ми се сглобява, то не може да се оправи през стоманата. Не мога да помръдна. Пръстите ми едва помръдват.
Ноа се изправя на крака. Тялото му все още е разхвърляно. Краката му са сгънати по неправилен начин. Ръцете му са изкривени и костите стърчат през плътта му. Челюстта му виси отпуснато, а единственото, което я пази от падане на земята, е кожата му. Той разтърсва главата си, като я прибира на мястото ѝ със силно щракване, след което бавно завърта главата си в кръг. Вдига тъмните си и гневни очи и се насочва към мен. Левият му крак се влачи след него. Кръвта капе в снега. Ръцете му се поклащат безсилно край него и всяка стъпка изглежда като агония.
Спира, застава над мен с насмешка, докато лежа в краката му.
– Ще умреш, знаейки, че всички, които някога си обичала, са мъртви и че аз съм причината за това.
– Стига и ти да умреш, не ме интересува как ще си отида от този свят – отговарям с усмивка.
Грохотът на копитата е близо. Много близо.
– Няма начин да се съвземеш достатъчно бързо, за да стигнеш до плажа, Ноа. Да не говорим да доплуваш до лодката, която си закотвил на брега. Те ще те хванат. Ще те разкъсат на парчета. Те ще спечелят.
Той въздъхва, поглеждайки към водата. Едва се държи на краката си, докато се клатушка и се препъва на осакатените си крака. Смее се и поклаща глава, преди да погледне отново надолу към мен.
– Права си, разбира се. Загубих. Серумът ми е изчезнал. Сивите ми плащове са мъртви. Съоръжението ми е отломка, а сега, благодарение на теб, дори не мога да бъда страхливец и да избягам, за да спася кожата си. – Той поглежда към тялото си, слабо хвърля ръце във въздуха и се смее на себе си. – Но аз ти казвам какво. В нашата битка? Твоята и моята? Аз спечелих.
– В сънищата ти.
– Какво боли повече, кадет? Фактът, че всичките ти приятели са загинали заради теб? Защото са застанали на пътя на моето преследване на теб? Или това, че ще умреш от моята ръка?
Той пада на колене, въздъхвайки от облекчението, че вече не трябва да държи тежестта му, и нежно отмята косата ми от окървавеното ми лице. Навежда се, носа му се опира в моя, докато поставя мека целувка върху устните ми. Той ме чете. Търси в очите ми и вижда цялото ми страдание. Пръстите му се увиват около дръжката на катаната, заровена в мен.
– Убих всички хора, които някога си обичала. – Завъртане. – Твоите, приятели. – Завъртане. – Сестра ти. – Завъртане. – Баща ти. – Завъртане. – Любовникът ти. – Той го завърта още веднъж и аз стигам до точка на болка, която тялото ми просто не може да обработи. Не мога да крещя повече. Не мога да помръдна. Не мога да се боря.
Не искам да се боря.
Свършила съм.
Моята роля в тази битка приключи. Той е победен. Нямам армия, към която да принадлежа. Нямам семейство, което да е останало живо. Няма приятели, които да видят отвъд състоянието ми.
Няма Кас. Нямам и Тий. Нямам баща.
Нищо не ми е останало. Лежа неподвижно като мраморна статуя и гледам в злобните му очи. Светът около мен замлъква. Избледнява. И единственото, което остава, сме ние.
– Дори ти отнех човечността – казва той. – Какво ти остана… хм?
– Нищо – прошепвам аз. – Нищо не ми е останало. Но и на теб не ти е останало. – Поглеждам покрай него и обратно към небето. Гледам как снега пада в снежна буря и го намирам за красив. – Убий ме. Така или иначе вече съм мъртва и знам, че след по-малко от минута войниците ще са тук и ти също ще си мъртъв. Мога да умра щастлива, знаейки, че си се провалил.
Той изважда меча от тялото ми и забива върха на острието в замръзналата земя, за да може да го използва, за да се изтласка нагоре. Вдига катаната ми високо над главата си.
– Сбогом, кадет. Ще се видим в ада.
– Ще ти запазя място.
Затварям очи, докато той сваля острието.
Високочестотен писък се разнася из въздуха. Толкова е силен и изпълнен с такава ярост, че отварям очи и виждам Ноа да гледа в далечината, острието все още се спуска, но очите му са широко отворени от шок.
Удар.
Той е нападнат от същество, което драска с нокти и го хапе с ярост, каквато не съм виждала. То хапе и драска, като се втурва към врата му като бесен адски звяр. Той се опитва да го отблъсне, но то е твърде свирепо. Твърде диво и свирепо. Той пада назад и се опитва да спре разкъсването на врата му. Кръвта му се разпръсква навсякъде, а писъците му са изпълнени с ужас, когато зъбите се впиват в гърлото му. Краката му се откопчават. Тялото му се гърчи. И със звука на последното разкъсване, той пада неподвижен и мълчалив.
Нападателката му се изправя и пуска отрязаната му глава на земята, след което удря с ботуша си черепа му отново и отново, смазвайки го под краката си. Тя се обръща към мен и коленичи до главата ми, като взема лицето ми в ръцете си. Дългата ѝ бяла коса пада върху лицето ѝ, докато тя се усмихва с най-сладката усмивка, която някога съм виждала. Дори с тези яркосини очи и кръвта, покриваща долната половина на лицето ѝ, тя изглежда ангелски.
– Това е фантазия. Някой да ти спасява задника за разнообразие – засмя се тя.
Избухвам в сълзи от радост.
– Тий?
Назад към част 45 Напред към част 47
