***
Тий ме изправя. Свличам се в тялото ѝ и се прегръщаме. Не ми пука колко ме боли всяко движение. Имам нужда да я държа. Трябва да се уверя, че тя наистина е тук. Вкопчваме се една в друга, просто толкова облекчени и щастливи, че можем. Тялото ми се съшива отново. Щракането и скърцането ме карат да се гърча и да стена. Тя просто ме държи, докато преминавам през това. Успокоява ме с думите си.
– Имам те. Всичко е наред. Всичко е наред.
Започвам да плача. Лицето ми е заровено във врата ѝ и просто плача като дете с разбито сърце.
– Съжалявам – прошепвам през отчаянието си. – Толкова ми е жал.
– За какво? – Пита тя, опитвайки се да вдигне главата ми. Но аз не помръдвам.
– Ти си мъртва. Всички са мъртви.
– Не съм мъртва. Погледни ме! Скарлет, ние не сме мъртви! – Вдигам глава и срещам усмивката ѝ. – Искам да кажа, че сме умрели. Но все още сме живи. Иначе нямаше да плачеш и аз нямаше буквално да откъсна главата на един мъж, за да те спася, нали?
– Но… Кас…
– Ами той? – Тя сви рамене, поглеждайки през рамото ми. – Изглежда като дявол, но е добре!
Обръщам се и виждам няколко други, които бързо си проправят път към нас на коне. Кас и Уиндър са отпред.
– Жив е?
Всички спират на няколко метра от мен и Кас скача от коня си, преди да се втурне към мен. Ръката му стиска страната му и между пръстите му се процежда кръв. Тий се изправя на крака и се отдръпва, като го оставя да падне на земята до мен и да ме вземе в прегръдките си.
– Знаех, че ще се оправиш – казва той, заравя лицето си в косата ми и изпуска дълга въздишка на облекчение. – Знаех си.
Все още не мога да го повярвам. Вдигам ръце и ги обгръщам около кръста му, уплашена, че той ще изчезне в дима и ще разбера, че всичко това е било сън. Но той е твърд. Притискам го здраво и усещам как сърцето му бие в гърдите.
– Отпусни малко хватката си, може ли? – Изсвирва той и се ухилва, като се навежда назад, за да види лицето ми. – Изглеждаш като дявол, бебе.
– Смешно. Мисля, че съм в рая – прошепвам, като го гледам зашеметена. – Скай ми каза, че си мъртъв. Тя имаше кинжала ти. Тя… тя…
– Кучката ме прободе с нож и си тръгна с него. Той поглежда надолу и ми показва дупката в страната си. – Ще се оправя. Не е смъртоносна.
Но е! Отдръпвам се от него, като клатя глава.
– Аз кървя! Стой далеч, Кас. Можеш да се заразиш!
– По дяволите! – Издиша Уиндър, приближавайки се към нас. Очите му са залепени за Тий, а лицето му е изписано с недоверие. – Тий… ти… си… жива?
– В известен смисъл – сви рамене тя, а на устните ѝ се появи дръзка усмивка.
Той се втурва към нея и я придърпва към гърдите си.
– Мислех, че никога повече няма да те видя – плаче той.
Кас се опитва да ми помогне да се изправя на крака, но аз отказвам да го допусна твърде близо. Докато другите войници се отдръпват, аз и Кас се приближаваме към Тий и Уиндър.
– Тя е мъртва – казва Кас. – Като теб, Скарлет.
– Предпочитам предизвикателство на дишането – усмихва се Тий, вдига глава от гърдите на Уиндър и ни поглежда нагоре. – Не е мъртва.
– Как? – Кас се заглежда, протяга ръка и гали бялата ѝ коса.
– Ами, отидох във вилата, за да взема шала на Скарлет. Просто… – Лицето ѝ пада, а в очите ѝ се появява скръб. – След като я загубих така, имах нужда от нещо нейно със себе си. Просто… не бях готова да я загубя напълно.
Протягам ръка и я хващам.
– Ноа дойде във вилата и ме хвана. Натика някаква течност в устата ми. Не знам какво беше, но не можех да помръдна. Завлече ме нагоре и последното, което си спомням, е как ме вкара в банята и ме поряза! – Тя протяга китките си, по които няма и следа от прорезите, които е издълбал в нея. С поглед, изпълнен с отвращение, тя поглежда към тялото на Ноа. – Кървав козел. Както и да е, събудих се преди десетина минути, с бяла коса и без пулс! Изтичах навън и искам да кажа… Изтичах. Като супербързо. Сблъсках се със Совата, която беше със стрела в гърдите! – Тя поглежда към всички нас с широко отворени очи. – Кървава стрела! Както и да е, тя ме осведоми какво се случва и аз изтичах да помогна.
– Ти ли беше? – Пита Кас, сочейки в посоката, от която всички току-що бяха дошли. – Видяхме как нещо се стрелна покрай нас почти в мъгла. Това ти ли беше?
Тя кимва, а палавата му усмивка расте.
– Готино, а? Ами видях, че Ноа се кани да отсече главата на Скар и направо се побърках! Сякаш ме обзе неоспоримо желание и аз просто нападнах!
– Тя му откъсна главата – поправям я аз. – Буквално. Със зъбите си.
Кас се смее кратко и рязко, а устата му е отпусната от страхопочитание.
– Скар ти правеше уста в уста толкова дълго време, че сигурно те е заразила. Толкова се радвам, че си се върнала – казва Кас и я придърпва в прегръдка. – Не мога да повярвам, че и двете сте тук.
– Да, да – изръмжава към нас Старейшината, докато излиза иззад останалите войници. Кас я пуска и всички се обръщаме с лице към него. – Всичко е много трогателно. Но имаме няколко ранени, за които трябва да се погрижим, и един град, който трябва да проверим за някакви заблудени мишени или сиви плащове. – Той посочи към Тий и мен. – Вие двете, трябва да поговорим.
– За какво? – Попита Кас, заставайки защитно между нас.
– Малък въпрос за това какво следва – казва Старейшината. – Хайде, момичета.
– Не можеш да им позволиш да направят това с тях – настоява Кас. – Ние щяхме да умрем без Скарлет, а Тий току-що уби Ноа! Те са заслужили правото си да живеят. Не можеш да им позволиш да ги екзекутират. Не можеш.
– Екзекуция? – Попита с нервен смях Тий. – Ще ни екзекутират? Защо? Какво сме направили?
Уиндър се присъединява към Кас като човешка преграда.
– Няма да ги вземеш – казва той строго. – В никакъв случай. Ще трябва да убиете и нас. Няма да ги вземете от нас.
Тий поглежда към мен.
– Какво, по дяволите, се случва?
– Уиндър? Кас? Вземи Тий. На брега има закотвена лодка, която е готова да тръгне. Вземи я и тръгвай. Бягай…
Старейшината едно поглежда покрай тях към мен с повдигнати вежди.
– Няма нужда от това, Скарлет.
– Аз бях тази, която сключи сделката, старейшино – моля аз. – Можеш ли да оставиш Тий извън нея? Ще спазя думата си и можеш да ме екзекутираш, но тя не заслужава да умре! Пуснете ги. Те никога няма да се върнат…
– Само през трупа ми! – Предупреждава Кас, а юмруците му са свити и треперят от двете му страни. – Ако убиеш нея, по-добре убий и мен, защото, кълна се, ще съжаляваш, ако не го направиш.
Тий хваща китката ми и се приближава, притискайки тялото си в моето.
Войниците зад Старейшината изтеглят оръжията си. Стрелците насочват стрелите си.
– О, за бога – въздъхва Старейшината. – Никой няма да бъде екзекутиран, добре? Мисля, че сме имали достатъчно смърт за сто живота. – Посочва към мен и Тий. – Имам работа за вас. Хайде, момичета. Пренасочваме ви. Следвайте ме. А Кас? – Вместо това той обръща пръст към него. – Заший се, преди да си изкървял до смърт, добре? – С това той се обръща и се връща през тълпата войници.
Кас се обръща с лице към мен и аз опирам дланта си в бузата му. Той се навежда към докосването ми.
– Ще дойда с теб. Ще…
– Ще отидеш да те зашият. Той е прав. Няма да издържиш дълго, ако не овладееш това кървене.
Той кимва и се приближава, като ръката му все още лежи върху моята.
– Просто… не ходи никъде, добре? – казва той. – Продължавам да те намирам и после да те губя. Не е честно.
– О, Кас. Винаги си ме имал – поправям го аз. – И винаги ще имаш. Дори и да се разделим. Винаги ще бъда твоето момиче. – Изправям се на пръсти и го целувам по челото. – Обичам те.
– Хайде! – Изръмжава Старейшината. – Нямам цял проклет ден.
Хващам ръката на Тий и заедно следваме Старейшината.
Назад към част 46 Напред към част 48
