***
Краката ми висят над ръба на стената и докато слънцето започва да залязва, гледам как събралите се Втори и Трети клас приключват да се поглъщат един друг в снега. Долу няколко войници са заети да заграждат дупката, причинена от експлозивите на Боузър. Тий държи ръката ми и седи до мен, а краката ѝ се поклащат напред-назад.
– Значи… това беше гадно, нали? – Пита тя. Виждам как се опитва да звучи весело. Да се усмихне. Но знам, че вътрешно тя е също толкова нещастна, колкото и аз. – Отхапването на мишените беше отвратително на вкус. Мислиш ли, че Сивите плащове са знаели, че ухапването ни ги кара да полудяват и да се обръщат един срещу друг?
Повдигам рамене.
– Може би. Кой знае. Добре, че е така, иначе и двете щяхме да сме мъртви… е.
– Не мисля, че щяхме – казва тя. – Не биха се обърнали срещу нас по този начин.
– Хъмф. Имам чувството, че са го направили. – Взимам шишето с вода и за стотен път си измивам устата, като изплювам бистрата вода върху стената и върху останалите цели долу. Не искам в устата ми да има и следа от кръвта им. Знам, че всичко е изчезнало, но това ме занимава, предполагам.
– Има смисъл. Тяхното решение. Знаеш, че има – казва тя и стиска ръката ми.
Въздъхвам и отвръщам на нежната и прегръдка.
– Поне няма да сме съвсем сами.
– Да, ще се имаме една друга – въздъхва тя. – Ще бъде… забавно. – Тя поглежда към залязващото слънце, като държи тъгата в очите си далеч от погледа ми.
– Съжалявам. – Премествам се и се изправям пред нея. – Иска ли ти се да не се бях опитала да те спася? Да не си била такава?
Тя се обръща и ме поглежда.
– Не! – Отговаря възмутено тя. – Не исках да умра.
– Но какво да кажем за Уиндър? Понеже те заразих, може да си също толкова заразна, колкото и аз. Никога няма да можеш да го целунеш. А ние жадуваме за хора, Тий! Ние сме канибали.
– Ние не сме те, Скар! – Тя сочи надолу. – Имаме нещо, наречено самоконтрол, и душа. Да бъдем гладни не е нещо ново за никоя от нас, а с новата ни работа така или иначе ще бъдем далеч от хората, така че техните емоции няма да ни накарат да хрупаме. – Малко се засмивам, докато тя свива рамене. – Цялото това нещо със заразните болести е гадно. И да, невъзможността да бъда с Уиндър е много гадна. Същото е и с теб и Кас. Но ние сме живи. Аз мислех, че сме те оставили да бъдеш изядена жива, а ти мислеше, че съм се самоубила от чувство за вина. Ние все още сме тук и враговете ни ги няма. Е… – Тя погледна надолу. – Поне някои от тях. Имаме се една друга и сега трябва да свършим една супер важна работа. Виждам това като подарък.
– Подарък? – Подигравам се аз.
– Да. Виж какво можем да направим! – Тя прави още един жест надолу. – Преди половин час ухапахме две мишени. Очите им почервеняха и се обърнаха един към друг. Това, с което ги заразихме, се е разпространило. Бяха повече от петдесет, а сега ги виж! Почти са се унищожили един друг.
Поглеждам надолу. Тя е права. Останали са трима. На единия му липсва долната половина и в момента яде останките от собствения си крак, докато други две лежат едно до друго и се хранят. Едно от друго!
Отвратително.
– Нашето ухапване ги настройва един срещу друг и ги спира да жадуват за човешка плът. А след това тяхната хапка предава същия ефект нататък. Помисли колко много цели можем да унищожим, като ухапем само няколко. – Тя ми се усмихва, горда с новата си роля във войната. – Знам, че има около… седемдесет милиона или нещо подобно. Знам, че ще отнеме време да ги изкараме всичките, но това е хубаво нещо, Скар! Най-накрая човечеството има истинско оръжие, което може да използва срещу целите. – Тя направи жест между нас. – Ние ще спасим света, Скар. Ти и аз.
Откъм гърба ни някой прочиства гърлото си. Обръщаме се и виждаме Кас да стои на върха на стълбите. Той не носи коженото си палто, а вместо това черна качулка и чифт дънки. Ръката му държи страната му и аз усещам кръвта, която бавно се просмуква през превръзката му. Снеговалежът е отслабнал и каца в косата му. Дъхът му се сгъстява във въздуха и той леко потреперва от студа.
– Всичко това е… много човешко.
Тий скочи надолу и ме клъвна по бузата.
– Ще отида и ще започна да опаковам – казва тя.
– Добре.
Докато върви към стълбите, тя полага ръка на ръката на Кас и той я погалва по бузата, докато тя минава. Обръщам се и се изправям на крака, докато той се отправя към мен.
Не знам какво да кажа. Какво да направя. Обръщам се и поглеждам надолу към касапницата долу, а той спира до мен, за да погледне и мен.
– Тази твоя захапка е доста впечатляваща.
– Да. Предполагам.
– Всички мишени на плажа са мъртви. Убиха се един друг.
– Знам. Старейшината ми каза.
Мълчанието се проточва.
– Кога тръгвате? – Пита той накрая.
– Утре сутринта – отговарям аз. – Имаме още една нощ, след което трябва да тръгваме. Не ни е позволено да останем дори за погребенията на падналите. Ще отнеме дни, за да ги подготвим всички, а Старейшината няма да позволи на мен и Тий да останем толкова дълго. Това е доста дълбока рана.
– Въпреки рационалността на заповедта на Старейшината, тя все още се усеща повече от гадно.
– Предполагам, че при положение, че всички са толкова тъжни и емоциите им са толкова изострени, не е особено безопасно за теб да оставаш наоколо – добавя той. – Разбирам това.
– Да изпитваш глад за тях, докато скърбят, е почти толкова нехуманно, колкото може да бъде – измърморвам аз, изпълнена със срам и отвращение. – Но той ми позволява да погреба татко, преди да си тръгна. Така че това е… нещо. Предполагам.
– Колко време ще отсъстваш? – Пита той, сменяйки темата, когато очите ми започват да се пълнят със сълзи.
– Няколко години. Вероятно повече – въздъхвам и избърсвам очите си, преди сълзите да се разлеят по бузите ми. – Не съм сигурна. Старейшините искат да се отправим към купола на дъждовната гора, за да го разчистим и обезопасим със стена. След това ще се върнем и ще придружим екип там, за да може да започне изграждането на южната стена.
– Южна стена? – Пита той.
– Да. На юг. Наричаха я Краят на страната. Ще построим стена по цялата територия на страната. Между залива Сейнт Айвс и градчето Маризион има петкилометров участък. Ако построим стена там, тя ще отцепи голяма част от страната. След това има още една част от земята, която Старейшината иска да разчисти. И така нататък, и така нататък. Изграждаме още сигурни убежища. Ще захапем колкото се може повече по пътя и с времето целите би трябвало да се унищожат сами. Но целите са адски много, а ние сме само две, така че това ще отнеме години. – Вдигам глава и го поглеждам тъжно. – Може би десетилетия.
– Е, от друга страна, от тази сутрин вече няма Веригата – предлага той. – Няма повече дарения. Децата в сиропиталището са върнати на родителите си. Младите кадети също. Всеки над шестнайсет години може или да остане в армията, или да се прибере у дома. Няма повече принудителна служба. Хората могат да се присъединят към армията, ако искат, когато навършат шестнадесет години. Две години обучение и след това могат да отидат на полето. Не съм сигурен, че това е достатъчно обучение, ако трябва да съм честен.
– Ние с Тий ще водим повечето битки, така че те просто строят стени и разчистват зад нас. Две години са достатъчни.
– Новата ти работа е като смъртна присъда – казва той. Усещам как ме гледа. Очите му се впиват в лицето ми и аз не мога да се накарам да го погледна. – Лиспър каза, че няма да ти бъде позволено да живееш с нас зад стените, след като бъдат построени. Казва, че жаждата ти за човешка плът е твърде опасна. Че можеш да загубиш контрол и да се обърнеш срещу нас.
Сега го поглеждам.
– Това и все още не знаем колко постоянен е този серум. Мога да изям птица и да ми пораснат крила или да се превърна в слюнкоотделящ се човек от клас три.
– Вегетарианско зомби. Кой би си помислил? – Смее се тихо той. – Е, командира в сив плащ беше на пет години, така че поне толкова ще издържиш.
– Опитваш се да ме накараш да се почувствам по-добре ли? Защото наистина не е така.
– Просто се подигравам – казва ми той и потупва рамото ми с неговото. – Лиспър и аз мислим, че ти си различна от другите класове. Никой от другите Сиви плащове не притежаваше твоята скорост или черни жилави неща. А и те не бяха заразни, така че смятаме, че ти и Тий сте нещо съвсем различно.
– Говорил си с него за нас?
– Говорихме. Имахме нещо, което трябваше да го попитаме.
– Ние? – Питам. – Кои сте ние?
Но той просто се усмихва, избягвайки въпроса ми. След това се изправя пред мен и поставя ръце на бедрата ми. Аз потъвам в гърдите му. Ухото ми се притиска към сърцето му, за да мога да слушам ударите му. Липсва ми собствения ми сърдечен ритъм. Никога не съм забелязвала, че имам такова, но сега него го няма, тялото ми е толкова тихо.
– След като те гледах как си тръгваш от мен, в деня, в който замина като Канарче, отидох да взема коня си, за да те последвам – казва той тъжно, заровил лице в косата ми. – Но Уиндър ме спря. Каза ми, че вече си заминала. Че просто ще се окажа сам и изгубен. Затова отидох в стаята ти, свих се на леглото ти и заплаках по-силно, отколкото някога съм плакал. Заплаках като бебе. Едва дишах.
– Не мога да си представя, че си плакала така. – Държа го малко по-силно. – Съжалявам.
– Ами дотогава нямах представа колко много те обичам. Не можех да се справя с идеята да не те виждам всеки ден. Да не знам дали си жива или мъртва. Да си представям, че си наранена и сама там. А после си те върнах само за да те загубя отново. Когато те прободоха с меч и умря в ръцете ми, толкова много исках да умра с теб. Бях готов да го направя. Щях да го направя, ако Лум не ме беше нокаутирал.
Чувам пълната убеденост в думите му. Точно както я видях в очите му, когато ме държеше в прегръдките си, а кръвта ми се просмукваше в кожата му. Беше готов да умре с мен.
– Аз просто… – Той изпуска дълъг дъх. – Не виждах свят, в който си струва да се живее, ако ти не живееш в него с мен. – Той поглежда надолу и повдига брадичката ми с пръст. – Все още не виждам.
– Ще се справиш – казвам му. – Ще намериш някоя друга и…
– Трябва да ти призная нещо.
– Да?
– Писмото не беше единственото нещо, което баща ти ми остави, след като замина с Канарчетата.
Назад към част 47 Напред към част 49
